Луис Бунюел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луис Бунюел
испански режисьор
Луис Бунюел 
Роден: 22 февруари 1900
Каланда, Испания
Починал: 29 юли 1983
Мексико, Мексико

Луис Бунюел Портолес (на испански: Luis Buñuel Portolés), (19001983) е един от най-известните испански кинорежисьори, създал едни от най-важните си творби във Франция и Мексико.

Биография[редактиране | edit source]

Бунюел е роден през 1900 в Каланда, малък град в Арагон, Испания, в семейството на Леонардо Бунюел и Мария Портолес. Той има двама братя (Алфонсо и Леонардо) и четири сестри (Алисия, Консепсион, Маргарита и Мария). Получава образованието си в йезуитски колеж, а след това отива в Мадридския университет. В Мадрид започва да учи естествени науки и агрономство, след това инженерство, а по-късно философия. Сред неговите приятели там са Салвадор Дали и Федерико Гарсия Лорка.

След смъртта на баща си през 1923 Бунюел заминава за Париж, където се сближава с групата на сюрреалистите около Андре Бретон. Работи като асистент-режисьор на Жан Епстейн във филма „Mauprat“ и на Марио Налпас в „La Sirène des Tropiques“. През 1929 режисира първия си филм, 16-минутният Андалуското куче („Un chien andalou“), в който съавтор на сценария е Салвадор Дали. Той е последван от пълнометражния „Златният век“ (1930), който също е започнат в сътрудничество с Дали, но е довършен самостоятелно от Бунюел, след като отношенията между двамата се влошават. И двата филма предизвикват скандал, като са одобрявани от сюрреалистите и критикувани от консервативната преса, а „Златният век“ остава забранен от цензурата във Франция в продължение на 50 години.

След „Златният век“ Луис Бунюел се връща в Испания, където режисира „Урдите, земя без хляб“ („Las Hurdes, tierra sin pan“, 1933), документален филм за бедните селски райони на Естрамадура. Филмът е посрещнат зле от националистите в Испания, които го приемат като обиден за страната. През 1934 Бунюел се жени в Париж за Жан Рюкар, с която остава до края на живота си. Те имат двама сина - Рафаел Бунюел и Жан Луис Бунюел.

След започването на Испанската гражданска война през 1936 Бунюел, който е привърженик на републиканците, продуцира късометражния документален филм „España 1936“. С настъплението на войските на националистите той напуска страната и заминава за Франция, а след това - за Съединените щати.

В Съединените щати Бунюел започва работа във филмовия архив на Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. След това се премества в Холивуд, където работи върху испаноезични версии на нашумели филми. Непосредствено след като започват да се правят озвучени филми, практиката е версиите на чужди езици да се заснемат наново с други актьори. Това не продължава дълго и, след като филмите започват да се дублират, Бунюел се връща в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. Подложен на обвинения в симпатии към комунизма, включително от някогашния си приятел Салвадор Дали, той е принуден да напусне музея и отново отива в Холивуд, където работи в дублажния отдел на Warner Bros.

През 1946 Луис Бунюел напуска Съединените щати и се премества в Мексико, където прекарва по-голямата част от следващите десетилетия, като през 1949 получава мексиканско гражданство. В Мексико Бунюел има възможност отново да режисира собствени филми. Забравените („Los Olvidados“, 1950) е отличен на Филмовия фестивал в Кан и му донася международна известност. Някои от следващите му филми са високо оценени, особено в Европа. Сред тях са „Ел“ („Él“, 1952), Назарин („Nazarín“, 1958), Ангелът унищожител („El Ángel Exterminador“, 1962), Симон пустинникът („Simón del desierto“, 1965).

През 1961 Бунюел получава разрешение от испанското правителство да се върне в страната и да заснеме филм. „Виридиана“ („Viridiana“, 1961) е възприет от консервативните католици като обиден и, въпреки че е награден на Филмовия фестивал в Кан, е забранен в Испания.

Поради започналата в средата на 60-те години криза на мексиканската филмова индустрия, Бунюел започва да работи главно във Франция. През този период той режисира някои от най-известните си филми: „Дневникът на една камериерка“ („Le Journal d'une femme de chambre“, 1964), Дневна красавица („Belle de Jour“, 1967), „Дискретният чар на буржоазията“ („Le Charme discret de la bourgeoisie“, 1972), Този неясен обект на желанието („Cet obscur objet du désir“, 1977).

След „Този неясен обект на желанието“ Бунюел прекратява режисьорската си кариера. През следващите години пише автобиографичната книга „Моят последен дъх“ („Mon dernier soupir“), издадена през 1982 г.

Луис Бунюел умира през 1983 година в град Мексико.

Филмография[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Библиография[редактиране | edit source]

  • Луис Бунюел. Моят последен дъх. София, Народна култура, 1985.
  • Луис Бунюел. Последен дъх. С., Колибри, 2010, 328 с.