Луис Бунюел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луис Бунюел
испански режисьор
Луис Бунюел 
Роден: 22 февруари 1900 г.
Каланда, Испания
Починал: 29 юли 1983 г.  (на 83 години)
Мексико, Мексико

Луис Бунюел Портолес (на испански: Luis Buñuel Portolés), (19001983) е един от най-известните испански кинорежисьори, създал едни от най-важните си творби във Франция и Мексико.

Биография[редактиране | edit source]

Ранни години[редактиране | edit source]

Луис Бунюел е роден на 22 февруари 1900 година в Каланда, малък град в Арагон, Испания, в заможното семейство на Леонардо Бунюел и Мария Портолес.[1] По-късно Бунюел описва родното си място, заявявайки, че в Каланда „Средновековието продължи до Първата световна война“.[2] Най-големият в семейство със седем деца, той има двама братя (Алфонсо и Леонардо) и четири сестри (Алисия, Консепсион, Маргарита и Мария).[3]

Когато Бунюел е на четири месеца и половина, семейството се премества в Сарагоса, където са сред най-богатите жители на града.[4] Там той получава строго образование в частен йезуитски колеж.[5] Изгонен и обиждан от свой преподавател, той отказва да се върне в училището[6] и учи последните две години от средното си образование в местно обществено училище.[6]

Още като дете Бунюел показва интерес към представленията — негови приятели разказват как той проектира сенки на екран, използвайки одеало и магически фенер.[7] Освен това той се занимава с бокс и свири на цигулка.[8] В детството си Луис Бунюел е силно религиозен, докато през шестнадесетата си година силно се разочарова от нелогичността на Църквата, съчетана с нейната власт и богатство.[9]

Следва в Мадридския университет. В Мадрид започва да учи естествени науки и агрономство, след това инженерство, а по-късно философия. Сред неговите приятели там са Салвадор Дали и Федерико Гарсия Лорка.

В Париж[редактиране | edit source]

След смъртта на баща си през 1923 Бунюел заминава за Париж, където се сближава с групата на сюрреалистите около Андре Бретон. Работи като асистент-режисьор на Жан Епстейн във филма „Mauprat“ и на Марио Налпас в „La Sirène des Tropiques“. През 1929 режисира първия си филм, 16-минутният Андалуското куче („Un chien andalou“), в който съавтор на сценария е Салвадор Дали. Той е последван от пълнометражния „Златният век“ (1930), който също е започнат в сътрудничество с Дали, но е довършен самостоятелно от Бунюел, след като отношенията между двамата се влошават. И двата филма предизвикват скандал, като са одобрявани от сюрреалистите и критикувани от консервативната преса, а „Златният век“ остава забранен от цензурата във Франция в продължение на 50 години.

След „Златният век“ Луис Бунюел се връща в Испания, където режисира „Урдите, земя без хляб“ („Las Hurdes, tierra sin pan“, 1933), документален филм за бедните селски райони на Естрамадура. Филмът е посрещнат зле от националистите в Испания, които го приемат като обиден за страната. През 1934 Бунюел се жени в Париж за Жан Рюкар, с която остава до края на живота си. Те имат двама сина - Рафаел Бунюел и Жан Луис Бунюел.

След започването на Испанската гражданска война през 1936 Бунюел, който е привърженик на републиканците, продуцира късометражния документален филм „España 1936“. С настъплението на войските на националистите той напуска страната и заминава за Франция, а след това — за Съединените щати.

В Съединените щати[редактиране | edit source]

В Съединените щати Бунюел започва работа във филмовия архив на Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. След това се премества в Холивуд, където работи върху испаноезични версии на нашумели филми. Непосредствено след като започват да се правят озвучени филми, практиката е версиите на чужди езици да се заснемат наново с други актьори. Това не продължава дълго и, след като филмите започват да се дублират, Бунюел се връща в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. Подложен на обвинения в симпатии към комунизма, включително от някогашния си приятел Салвадор Дали, той е принуден да напусне музея и отново отива в Холивуд, където работи в дублажния отдел на Warner Bros.

В Мексико[редактиране | edit source]

През 1946 Луис Бунюел напуска Съединените щати и се премества в Мексико, където прекарва по-голямата част от следващите десетилетия, като през 1949 получава мексиканско гражданство. В Мексико Бунюел има възможност отново да режисира собствени филми. Забравените („Los Olvidados“, 1950) е отличен на Филмовия фестивал в Кан и му донася международна известност.

Международна известност[редактиране | edit source]

Някои от следващите му филми са високо оценени, особено в Европа. Сред тях са „Ел“ („Él“, 1952), Назарин („Nazarín“, 1958), Ангелът унищожител („El Ángel Exterminador“, 1962), Симон пустинникът („Simón del desierto“, 1965).

През 1961 Бунюел получава разрешение от испанското правителство да се върне в страната и да заснеме филм. „Виридиана“ („Viridiana“, 1961) е възприет от консервативните католици като обиден и, въпреки че е награден на Филмовия фестивал в Кан, е забранен в Испания.

Връщане във Франция[редактиране | edit source]

Поради започналата в средата на 60-те години криза на мексиканската филмова индустрия, Бунюел започва да работи главно във Франция. През този период той режисира някои от най-известните си филми: „Дневникът на една камериерка“ („Le Journal d'une femme de chambre“, 1964), Дневна красавица („Belle de Jour“, 1967), „Дискретният чар на буржоазията“ („Le Charme discret de la bourgeoisie“, 1972), Този неясен обект на желанието („Cet obscur objet du désir“, 1977).

Последни години[редактиране | edit source]

След „Този неясен обект на желанието“ Бунюел прекратява режисьорската си кариера. През следващите години пише автобиографичната книга „Моят последен дъх“ („Mon dernier soupir“), издадена през 1982 г.

Луис Бунюел умира през 1983 година в град Мексико.

Филмография[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Alcalá 1973, с. 16-17.
  2. Buñuel 2003, с. 8.
  3. Schwarze 1988, с. 9.
  4. Alcalá 1973, с. 22.
  5. Alcalá 1973, с. 23-36.
  6. а б Website Creations 2012.
  7. Gobierno de Aragon 2012.
  8. Kyrou 2012.
  9. Brandon 1999, с. 292.
Цитирани източници

Библиография[редактиране | edit source]

  • Луис Бунюел. Моят последен дъх. София, Народна култура, 1985.
  • Луис Бунюел. Последен дъх. С., Колибри, 2010, 328 с.

Външни препратки[редактиране | edit source]