Лукреция Борджия

Лукреция Борджия Lucrezia di Borgia
I. Херцогиня на Ферара, Модена и Реджо
Досо Доси (вероятен), Портрет на Лукреция Борджия, ок. 1518 г.
Родена	18 април 1480 г. Субиако, Папска държава
Починала	24 юни 1519 г. Ферара, Херцогство Ферара
Погребана	Манастир „Корпус Домини“ (Ферара)
Религия	Католическа църква
Управление
Период	I. 25 януари 1505 – 24 юни 1519 II. 21 юли 1498 – 18 август 1500 III.12 юни 1493 – 19 декември 1497 IV. 10 октомври 1499 – 17 септември 1501 V. 12 февруари 1500 – 17 септември 1501
Предшественик	I. Елеонора Арагонска II. Костанца да Монтефелтро (Салерно) III. Мадалена Гонзага IV. Асканио Мария Сфорца V. Гулиелмо Каетани
Наследник	I. Рене Френска II. Мария Арагонска (Салерно) III. Джиневра Тиеполо IV. Джовани Борджия (инфант на Рим) V. Родриго Арагонски
Други титли	II. Господарка на Бишелие и княгиня на Салерно III. Господарка на Пезаро и Градара, господарка на Котиньола IV. Господарка на Непи V. Господарка на Сермонета и Басиано
Герб
Семейство
Род	Борджия по призход Гонзага, Трастамара на Арагон и Есте по брак
Баща	папа Александър VI (Родриго Борджа)
Майка	Ваноца Катанеи
Братя/сестри	Чезаре Борджия Джовани Борджия Гофредо Борджия Природениː Пиер Луиджи Борджия Изабела Борджия Джиролама Борджия Лаура Орсини (вероятна) Джовани Борджия (вероятен) Родриго Борджия (вероятен) Отавионо дела Кроче
Съпруг	Алфонсо I д’Есте (1502 – 24 юни 1519) Алфонсо Арагонски (1498 – 1500) Джовани Сфорца (12 юни 1493 – 1497)
Деца	Родриго Арагонски Алесандро д’Есте Ерколе II д’Есте Иполито II д’Есте Алесандро д’Есте Елеонора д’Есте Франческо д’Есте Изабела Мария д’Есте Джовани Борджия (вероятен)
Подпис
Лукреция Борджия в Общомедия

Лукрèция Бòрджия (на италиански: Lucrezia Borgia, Лукреция Борджа, на каталонскиː Lucrècia Borja, на испански: Lucrecia Borgia, на латински: Lucretia Borgia; * 18 април 1480, Субиако, Папска държава; † 24 юни 1519, Ферара, Херцогство Ферара) е италианска аристократка от испански произход, господарка на Непи (10 октомври 1499 – 17 септември 1501), господарка на Сермонета и Басиано (12 септември 1500 – 17 септември 1501), и чрез бракове господарка на Пезаро и Градара (12 юни 1493 – 20 декември 1497), херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно (21 юли 1498 – 18 август 1500),херцогиня на Ферара, Модена и Реджо (23 януари 1505 – 24 юни 1519).

Незаконнородена дъщеря и трето дете на папа Александър VI и неговата метреса Ваноца Катанеи, тя е една от най-противоречивите женски фигури на Италианския ренесанс. Когато баща ѝ се възкачва на папския престол, той първоначално я омъжва за Джовани Сфорца, но няколко години по-късно, след анулирането на брака, тя се омъжва за Алфонсо Арагонски, незаконен син на Алфонсо II Неаполитански. По-нататъшна промяна в съюзите, която доближава Борджиите до профренската партия, води до убийството на Алфонсо по заповед на Чезаре, неин брат. След кратък период на траур Лукреция активно участва в преговорите за третия си брак – този с Алфонсо I д’Есте, най-големият син на херцог Ерколе I д’Есте от Ферара, който трябва, макар и неохотно, да я приеме за своя съпруга. Тя кара двора на Есте да забрави за нейния произход като незаконна дъщеря на папата, двата ѝ провалени брака и бурното ѝ миналоː благодарение на своята красота и интелигентност се превръща в жена, харесвана както от новото ѝ семейство, така и от народа на Ферара.

Перфектна ренесансова кастеланка, тя придобива репутацията на умел политик и проницателен дипломат. Съпругът ѝ ѝ поверява административното управление на херцогството, когато трябва да отсъства от Ферара. Лукреция също е активна покровителка на изкуствата, посрещайки в двора поети и хуманисти като Лудовико Ариосто, Пиетро Бембо, Джан Джорджо Трисино и Ерколе Строци.

От 1512 г., поради нещастията, които сполетяват нея и дома на Ферара, тя започва да носи власеница, присъединява се към Третия францискански орден, към последователите на свети Бернардин Сиенски и света Катерина Сиенска и основава Mонте ди пиетà на Ферара, за да помогне на бедните. Умира през 1519 г., на тридесет и девет години, от усложнения, дължащи се на раждане.

Отглеждана като истинска принцеса, тя получава превъзходно образование. Но въпреки че е обичана много от баща си и амбициозния си брат Чезаре, тя си остава в техните очи, подобно на всички жени с нейното положение в онази епоха, политическо средство за въздействие. Затова роднините ѝ на няколко пъти ѝ уреждат годежи с влиятелни мъже, за да извлекат политически дивиденти. Омъжват я три пъти – през 1493 г., 1498 и през 1502 г. Семейството ѝ по-късно става известно със своите политически амбиции, безскрупулни машинации, корумпираност и порочност, за които се твърди, че са постоянни характеристики на Папството през Ренесанса.

Няма исторически доказателства за твърденията, че Лукреция активно е участвала в множеството престъпления на баща си и братята си. Тя остава в историята, от една страна, като покровителка на изкуството и науката, а от друга, като фатална жена, богата на любовни приключения, някои от които завършват фатално за нейните любовници.

Фигурата ѝ придобива различни нюанси в хода на историческите периоди. За определена историография, особено през XIX век, Борджиите въплъщават символа на безмилостната макиавелистка политика и сексуалната поквара, приписвани на ренесансовите папи. Самата репутация на Лукреция е опетнена след обвинението в кръвосмешение, повдигнато от Джовани Сфорца срещу семейството на жена му, към което по-късно се добави славата ѝ на отровителка, дължаща се по-специално на едноименната трагедия на Виктор Юго, по-късно поставена по музика на Гаетано Доницети: по този начин фигурата ѝ се свързва с тази на фаталната жена, участваща в престъпленията, извършени от нейното семейство. Последвалата историография обаче значително омаловажава тези аспекти, като говори за „черна легенда“ срещу нея, първоначално родена по политически причини.

Произход

Данте Габриел Росети, Семейство Борджия, 1863 г.

Лукреция е незаконната дъщеря и трето дете на испанския кардинал Родриго Борджа (1431 – 1503), архиепископ на Валенсия, който през 1492 г. е избран за папа под името Александър VI, и на дългогодишната му метреса Ваноца Катанеи (1442 – 1518) от Мантуа.

Има трима братяː

• Чезаре (1475 – 1507), херцог на Валантиноа и Романя, принц на Андрия, владетел на Пиомбино, Камерино и Урбино, гонфалониер и генерал-капитан на Светата църква, съпруг на Шарлот д'Албре
• Джовани (1476 – 1497), херцог на Гандия, херцог на Сеса, съпруг на Мария Енрикес де Луна
• Хофрè/Гофредо (1481 – 1517), княз на Скуилаче, съпруг на Санча Арагонска и на Мария Мила Арагонска и Вилархермоза

Има също двама или трима полубратя и две или три полусестри от извънбрачни връзки на баща си, и един полубрат от втория брак на майка си.

Родриго, въпреки че тайно ги припознава в момента на раждането, крие добре съществуването на децата си, поне първоначално, така че пратеник от Мантуа през февруари 1492 г. говори за Чезаре и Гофредо като за племенници на кардинала.

Малките Борджии са силно повлияни от валенсианския си произход и са много близки един до друг. По-специално, Лукреция се свързва с Чезаре с по-голяма близост и между тях съществува чувство на взаимна любов и лоялност. Въпреки това осъзнаването, че са гледани с пренебрежение като чужденци, засилва чувството на Борджиите за сплотеност помежду им, дотолкова че те наемат услугите предимно на роднини или сънародници, убедени, че те са единствените, на които могат да се доверят.

• 
  Родриго Борджия (папа Александър VI), баща
• 
  Ваноца Катанеи, майка
• 
  Чезаре Борджия, брат
• 
  Джовани Борджия, брат
• 
  Гофредо Борджия, брат

Биография

Ранни години

Вероятно първите години Лукреция живее с майка си в къща на площад „Пицо ди Мерло“ в Рим. Тя е много обичана от баща си, но с майка си е в хладни отношения. По-късно е поверена на грижите на братовчедката на баща си Адриана Мила, вдовица на благородника Лудовико Орсини. Адриана се подчинява изцяло на интересите на Родриго, действайки като настойница на Лукреция и поддържайки връзката на кардинала с 14-годишната Джулия Фарнезе Орсини, нейна снаха. Голямото приятелство, което се заражда между Джулия и Лукреция, позволява на последната да не скърби за заминаването на брат ѝ Чезаре за университета в Перуджа и за смъртта на нейния полубрат Пиер Луиджи през 1488 г.

Лукреция израства, подобно на останалите женски фигури в семейството, изцяло подчинена на мъжката сексуална сила и господство на баща си. Тя притежава същата чувственост и безразличие към сексуалния морал като баща си и братята си, но също така знае как да бъде мила и състрадателна.

Отгледана от Адриана, тя получава пълноценно образование: благодарение на добрите учители, включително Карло Канале (последният от четиримата съпрузи на майка ѝ), който я посвещава в поезията, тя научава испански, френски, италиански и малко латински, и също така музика, танци, рисуване и бродерия. Тя също е научена да се изразява с елегантност и красноречие. В манастира Сан Систо научава и религиозните практики.

На единадесет години е обещана за съпруга два пъти на испански ухажори: кардинал Борджия си представя бъдеще за децата си в Испания. През февруари 1491 г. първоначалният избраник е дон Керубино Хуан де Сентелес, с договор, който предвижда зестра от 30 000 валенсиански тембъра, разделени отчасти в пари и отчасти в скъпоценности, подарък за булката от семейство Борджия, подписан 26 февруари 1491 г.; два месеца по-късно Родриго сключва нови брачни договори с друг валенсианец, Гаспаре ди Прочида, син на графа на Аверса, но през 1492 г., след избирането му на папския престол с името „Александър VI", той разваля и двата годежа в замяна на награди за семействата на двамата ухажори. Брачните планове по отношение на Лукреция претърпяват дълбока промяна от 1492 г., когато баща ѝ става папа: вече способен да се цели много по-високо от обикновените испански благородници, папата се опитва да установи дъщеря си в Италия с визията да формира мощни политически съюзи с благородническите семейства. По това време всъщност има разпространение на съюзи между италианските управляващи семейства и Борджиите се възползват от тази ситуация за плановете си да доминират на полуострова. Именно кардинал Асканио Мария Сфорца предлага на папата името на своя племенник Джовани Сфорца, 27-годишен владетел на Пезаро, което е папско владение. Благодарение на тази сватба Александър VI ще влезе в съюз с могъщото семейство Сфорца, създавайки отбранителна лига на Папската държава (25 април 1493 г.), за да предотврати предстоящата френска инвазия на Шарл VIII в ущърб на Неаполитанското кралство.

През този период папата дарява двореца „Санта Мария ин Портико“ на Лукреция. Адриана Мила ръководи дома на племенницата си, а Джулия Фарнезе играе ролята на придворна дама. Къщата скоро става място за социални срещи, посещавано от роднини, приятели, ласкатели, благородни дами и пратеници от княжески домове. Сред тези пратеници, докато е на посещение в Рим през 1492 г., при Лукреция идва Алфонсо д'Есте, който става неин трети съпруг.

Графиня на Пезаро

Джовани Сфорца, граф на Пезаро, 1-ви съпруг

На 2 февруари 1493 г. е сключен бракът чрез пълномощник между 12-годишната Лукреция и 26-годишния Джовани Сфорца, граф на Пезаро. На 2 юни 1493 г., когато той пристига в Рим, двамата бъдещи съпрузи се срещат за първи път. На 12 юни в Апартамент „Борджия“ в Апостолическия дворец е отпразнувана религиозната венчавка. Изяществото на Лукреция е възхвалявано от оратори от онова време: „тя носи персоната си толкова леко, че изглежда сякаш не се движи“. След пищна вечеря Лукреция не е отведена до брачното ложе, както е обичайно, тъй като папата не иска бракът да бъде консумиран преди да изтекат пет месеца, може би поради физическата издръжливост на булката или може би за да запази възможността да го отмени в случай за промяна на политическите си цели. В началото на август, поради страх от чумата, поразила града, Джовани Сфорца напуска Рим и не е ясно дали Лукреция го е последвала.

Въпреки че става графиня на Пезаро, нищо не се променя за Лукреция, освен социалното ѝ положение: това, че е омъжена жена, ѝ придава по-голямо значение. Докато продължава да прекарва дните си, посвещавайки се на различни забавления, тя започва да получава почит, благоговение и молби за ходатайство при папата и въпреки че е млада, вече ясно демонстрира значителна зрялост: съвременник всъщност я описва като „най-достойната жена“. Съпругът ѝ се връща в Рим преди Коледа и прекарва празниците с нея, но през този период папата променя съюза, заставайки на страната на Неаполитанските арагонци чрез брака между брат ѝ Гофредо и Санча Арагонска: по този начин той не признава претенции на Шарл VIII за господство над неаполитанските земи.

Вероятен портрет на Лукреция Борджия на стенописа „Спорът на Света Катерина“ от Пинтурикио, Апартамент „Борджия“, Апостолически дворец, Рим.

След няколко месеца Лукреция придружава съпруга си в Пезаро, последвана от Адриана и Джулия, които имат задължението да се грижат за нея. Те пристигат в Пезаро на 8 юни, където местната аристокрация предлага топло посрещане на новата графиня и Сфорца задоволява всяко желание на гостите ѝ. Лукреция се забавлява много в Пезаро, дотолкова че забравя да пише редовно на баща, който в този период има проблеми, и става много добра приятелка с красивата Катерина Гонзага, съпруга на Отавиано да Монтевекио, която използва тази връзка, за да облагодетелства и защитава семейството си. Малко след това Лукреция е смъмрена от баща си, че не е попречила на Адриана и Джулия да отидат в Каподимонте при леглото на Анджело Фарнезе, брата на Джулия, където обаче пристигат твърде късно. Лукреция отвръща със същото на обвиненията на баща си, демонстрирайки, че отлично разбира политическата ситуация, в която се намира папата.

По време на нахлуването в Италия от френската армия, водена от Шарл VIII, Лукреция остава в безопасност в Пезаро, водейки луксозен живот. Александър VI успява, чрез своите дипломатически умения и ласкателства, да не понесе щети от френското нашествие и малко след това създава Свещена лига срещу Франция (31 март 1495 г.): коалиционната армия, водена от Франческо Гонзага, маркиз на Мантуа, побеждава французите в битката при Форново на 6 юли. Лукреция се завръща в Рим след Великден през същата година, докато позицията на съпруга ѝ става все по-двусмислена: папата му нарежда да напусне Пезаро и да се постави на негова служба, докато Джовани възнамерява да се постави изцяло под ръководството на Лудовико Сфорца.

През март 1496 г. Лукреция се запознава с Франческо Гонзага, когато последният пътува до Неапол с армията на Свещената лига. Когато Джовани Сфорца също напуска Рим с армията си, за да помогне на маркиза, след като взема различни пари от папата и отказва да напусне няколко пъти, се разпространяват тревожни слухове относно неговата сватба. Мантуанският посланик пише: „Може би той има у дома това, което другите не мислят“, добавяйки двусмислено, че е оставил Лукреция „под апостолската мантия“ (тази фраза се смята от мнозина за намек за кръвосмешението между Лукреция и баща ѝ). През май брат ѝ Гофредо и съпругата му Санча Арагонска, които дотогава живеят в Неапол, пристигат в Рим и за кратко време двете балдъзи стават добри приятелки.

Години на скандали

На 26 март 1497 г., Великден, съпругът на Лукреция Джовани Сфорца бяга от Рим. Твърди се, че внезапното му бягство се дължи на страха му да не бъде убит от Борджиите и че самата Лукреция е тази, която го е предупредила. Александър VI нарежда на зет си да се върне, но той на няколко пъти отказва. Лудовико Мария Сфорца търси посредничество от владетеля на Пезаро, като го пита за истинската причина за бягството, а Сфорца отговаря, че папата му е ядосан и че без причина не позволява на жена си да се присъедини към него. По-късно Лудовико научава за заплахите, отправени от папата към Джовани, и е изненадан, че папата го моли да убеди Джовани да се върне в Рим. Накрая, на 1 юни кардинал Асканио Сфорца информира Лудовико, че папата възнамерява да разтрогне брака. За да постигне раздялата, папата заявява, че бракът е невалиден, тъй като Лукреция вече е била сгодена за владетеля на Прочида Гаспаре д'Аверса и че във всеки случай Сфорца е импотентен и следователно не е консумирал брака: по този начин е възможно да започне процес на анулиране. Тогава Джовани Сфорца обвинява папата в кръвосмешение с дъщеря му. Лудовико Сфорца се отказва от инсинуацията, за да избегне шума, и предлага на братовчед си да докаже, че е способен да консумира брака пред свидетели (сексуален контакт със съпругата му или други жени пред свидетели, приети от двете страни), но Джовани се противопоставя на това. Междувременно Лукреция намира убежище в манастира Сан Систо, за да избяга от мълвата. Там в средата на юни тя получава новината за убийството на брат си Джовани, чийто инициатор никога не е официално разкрит.

Малко след това семейство Сфорца оттегля всякаква подкрепа за графа на Пезаро, за да попречи на папата да се ядоса още повече на забавянето на Джовани относно съгласието с анулирането на брака му. Тъй като няма избор, графът подписва както признание за импотентност, така и документа за недействителност пред свидетели (18 ноември 1497 г.). Лукреция потвърждава всичко, което баща ѝ я е накарал да подпише относно неуспеха да консумира брака пред каноничните съдии, които, доволни, обявяват нейната девственост за ненарушена, без дори да оставят матроните да я посетят (12 декември 1497 г.). Според миланския посланик Стефано Таверна Лукреция им благодари на латински, „с толкова много любезност, че ако беше Тулий Цицерон, не би могла да го каже по-остроумно и с по-голяма изящество“. Негодуванието, предизвикано от историята за анулирането на брака ѝ, води до висока цена за репутацията на Лукреция: малцина вярват в импотентността на съпруга ѝ и в идеята, че тя е девствена: така обвинението в кръвосмешение се налага срещу сем. Борджи.

Няколко месеца по-късно Лукреция е замесена в нов скандал. На 14 февруари 1498 г. тялото на Педро Калдерон, известен като Перото – млад испански слуга и фаворит на папата, е открито в река Тибър. Според майстора на папските церемонии Йоханес Буркард младежът „със сигурност е паднал в Тибър не по своя инициатива“, добавяйки, че „имаше много мълви в града“. В своя дневник венецианецът Марин Санудо разказва, че тялото на една от дамите на Лукреция на име Пантазилея също е било намерено заедно с това на Перото. Много оратори сочат Чезаре Борджия като подбудител на двойното убийство по причини, строго свързани с Лукреция, която вероятно е забременяла от младия испанец. Тъй като по това време се организира втората сватба на Лукреция, Чезаре е нямало да позволи на никого да попречи на неговите и на баща му планове за сестра му и по тази причина е отмъстил на виновните за аферата. В доклад от 18 март говорител от Ферара информира херцог Ерколе I д’Есте за раждането на детето на папата.. Нищо повече не се чува за това дете, което е родено в манастира Сан Систо и чието съществуване е доказано, според някои историци, от трагичния край на Перото и Пантазилея. Някои историци го идентифицират с Джовани Борджия, син на Александър VI и следователно полубрат на Лукреция, роден в този период, за когото тя винаги ще се грижи с голяма обич.

Херцогиня на Бишелие

Портрет от Пинтурикио на Алфонсо Арагонски на 7 г., втори съпруг на Лукреция

Когато Лукреция се връща в двореца Санта Мария ин Портико, преговорите за втория ѝ брак вече са приключили. Със зестра, определена на 40 000 златни дуката, тя трябва да се омъжи за Алфонсо Арагонски, незаконен син на краля на Неапол Алфонсо II Неаполитански и брат на Санча Арагонска. Бракът, организиран от баща ѝ и брат ѝ Чезаре, който е захвърлил кардиналския пост, ще послужи за сближаването на Борджиите с трона на Неапол, заедно с много по-благодатния брак между Чезаре и Карлота Арагонска, законна дъщеря на Федерико I Неаполитански: тази последната сватба обаче не се състои, за голямо разочарование на папата. Така Чезаре, след като отива в двора на краля на Франция Луи XII, се жени за Шарлот д'Албре, сестра на краля на Навара Жан III.

Сватбата на Лукреция се състои пред няколко близки приятели в Апартамент „Борджия“ в Апостолическия дворец на 21 юли 1498 г. За Лукреция, която веднага се влюбва в съпруга си, фигурата на 17-годишния херцог на Бишелие не е напълно чужда, тъй като балдъза ѝ Санча го е хвалила няколко пъти пред нея: нейните съвременници тогава са единодушни в признаването му като „най-красивия младеж, виждан някога в Рим“. През следващите месеци съпрузите живеят мирно, провеждайки блестящ двор, приемайки поети и писатели от „Римската академия“, като Томазо Ингирами, Антонио Манчинели, Винченцо Калмета и Бернардо Аколти, най-важните художници на Рим като Микеланджело Буонароти, Антонио дел Полайоло, Пинтурикио, известни проповедници като Мариано да Дженацано, брат Еджидио да Витербо, Рафаеле Брандолини, бивш прецептор на херцога на Бишелие, и членове на важни благороднически фамилии, като Масимо, Алтиери и Сантакроче. В края на същата година, според информатор на Лудовико Сфорца, Лукреция е една от най-влиятелните личности при папата, заедно с кардиналите на Капуа и Борджия.

На 9 февруари 1499 г. Лукреция прави спонтанен аборт поради падане. Тази загуба не обезсърчава двойката: два месеца по-късно Лукреция отново е бременна. През този период новината за брака на брат ѝ Чезаре с Шарлот д'Албре развеселява Лукреция, но не и Алфонсо и Санча, тъй като те разбират, че съюзите на Борджия са се променили отново: за да се ожени, Чезаре трябва да подкрепи военно повторното завладяване на миланците и Неаполитанското кралство от Луи XII. Папата се опитва да успокои нарастващото безпокойство на Алфонсо, но той бяга и намира убежище в Дженацано, оставяйки бременната си в шестия месец жена в отчаяние. Разгневен, папата гони Санча от Рим и поставя стражи да пазят двореца Санта Мария ин Портико, когато научава, че Алфонсо призовава Лукреция да се присъедини към него в Дженацано.

За да предотврати изкушението на двете жени, останали без съпрузи, да се присъединят към тях, Александър VI решава да изпрати децата си Гофредо и Лукреция в Сполето, като назначава Лукреция за губернаторка на херцогството. След като настанява децата си в Сполето – главната крепост на север от Рим, папата показва, че се е присъединил към френската партия. Лукреция и нейният брат, преди това обединени с неаполитанския дом от Чезаре, са принудени, отново по негова воля, да изоставят интересите на осиновената си дом и да държат Сполето, за да блокират всички неаполитански войски, изпратени да помогнат на Миланското херцогство, нападнато от френската армия, водена от Чезаре Борджия и крал Луи XII.

В Сполето Лукреция и Чезаре Борджия получават топло посрещане и за разлика от нейния брат, който предпочита да се посвети на лова, Лукреция се ангажира със задачата си като губернаторка: наред с други неща тя създава орган от маршали, за да гарантира реда в града, и налага примирие със съперничещия град Терни. Месец след пристигането ѝ при нея пристига Алфонсо, когото баща ѝ Александър VI успява да успокои, като му дава града и територията на Непи. На 14 октомври Лукреция се завръща в Рим заедно с Алфонсо и Гофредо. В нощта на 31 октомври тя ражда дете, кръстено Родриго Арагонски.

Медал на Лукреция с прическа „испанска плитка“, ок. 1502. г. Стил на Джан Кристофоро Романо.

На 29 юни 1500 г. силна буря причинява срутване на комин на покрива на Ватикана: развалините се срутват във вътрешните подове, убивайки трима души, докато папата е изваден в безсъзнание и леко ранен на челото, но без да сериозни последствия. Това тласка Чезаре да се опита да запази, в случай на внезапна смърт на баща си, изключителното богатство, което е получил от непрекъснатите си победи в Романя. Той успява да получи подкрепата на Кралство Франция и Венецианската република, но няма същата подкрепа от Неаполитанското кралство и Кралство Испания, които намират възможен негов противник в лицето на Алфонсо Арагонски – съпруг на сестра му и ръководител на онази проарагонска партия, които е опитала да върне папата към старите му съюзи. Партията включва самата Лукреция, влюбена в съпруга си, и брат ѝ Гофредо, доминиран от волевата Санча. Така в нощта на 15 юли 1500 г. Алфонсо е нападнат от въоръжени мъже и, въпреки че се опитва да се защити, е сериозно ранен в главата и крайниците. Лукреция и Санча се грижат за него, като бдят до леглото му и никога не го оставят сам. Като държат Чезаре отговорен за атаката, те молят папата за въоръжен ескорт, който да пази стаята на херцога, викат лекари специално от Неапол и лично му приготвят ястията от страх от отравяне. На 18 август, чрез измама, двете жени са изведени от болничната стая, а Алфонсо, вече извън опасност и на път да се възстанови, е удушен от Микелето Кореля, личният убиец на Чезаре. Чезаре, който първоначално разпространява слуха, че именно Орсини са виновни за убийството, се оправдава пред баща си, като казва, че неговият девер се е опитал да го убие с изстрел от арбалет: докато Александър VI приема обяснението, Лукреция, отчаяна от смъртта на съпруга си, не го прави.Ядосана на баща си и брат си, тя остава сама да плаче със Санча, има много висока температура с делириум и отказва да яде. Заради показната ѝ болка баща ѝ започва да се отнася хладно с нея.

Повратна точка

В Непи, където Лукреция е изпратена заедно с малкия си син Родриго на 31 август (за да се успокои евентуалната ѝ омраза към баща ѝ и брат ѝ Чезаре), периодът на траур преминава. Престоят ѝ там продължава до ноември. Винаги тъжна, тя подписва писмата си с „Най-нещастната жена“. От този период датира тайната ѝ кореспонденция с Винченцо Джордано, неин довереник и вероятно неин иконом. Първоначално писмата се отнасят до траурните дрехи за нея, сина ѝ и слугите й, но също и до заповедта да се отслужват литургии за починалия; малко след това обаче темата на писмата става по-мистериозна, с намеци за вътрешните интриги на Ватикана.

След като се завръща в Рим, тя е извикана във Ватикана и е предложена на херцога на Гравина, вече неин ухажор през 1498 г. Лукреция обаче отхвърля предложението и на въпроса на папата защо е отказала, тя отговаря на висок глас и в присъствието на други хора „защото съпрузите ми са жертви“. Фактът, че по това време броят на ухажорите ѝ е голям въпреки скандалната ѝ репутация, показва, че много високопоставени семейства са били заинтересовани да се свържат с Борджиите чрез брак с дъщерята на папата.

Много историци са съгласни, че този период е основен за Лукреция: тя разбира, че е време да напусне римската среда, твърде потискаща и лишена от сигурността, от която се нуждае, търсейки някой, който може да уравновеси силата на нейните роднини.

Трети брак

Алфонсо I д'Есте, 3-ти съпруг

Стремежите на Лукреция се осъществяват, когато започват преговори за брака ѝ с Алфонсо I д’Есте, син на Ерколе I д’Есте, херцог на Ферара, с цел укрепване на властта на брат ѝ Чезаре в Романя. Благодарение на този брак Лукреция става част от едно от най-старите семейства в Италия. Семейство Есте обаче оказва известна съпротива и поради клеветническите слухове за Лукреция. За да преодолее тази резервираност, папата налага волята си на краля на Франция Луи XII, защитник на Ферара, чието одобрение има решаваща тежест в преговорите. Александър VI изнудва краля, като уточнява, че ще признае правата на французите върху трона на Неапол, ако той убеди семейство Есте да одобри сватбата. Луи XII е принуден да приеме, но посъветва Ерколе д'Есте да продаде скъпо честта на дома си. Ерколе поисква от папата да удвои предложените 100 000 дуката, както и други облаги за херцогството и за роднини и приятели.

През юли 1501 г., по време на преговорите, за да покаже как Лукреция е способна на голяма отговорност и следователно е достойна херцогиня на Есте, Александър VI ѝ поверява управлението на Ватикана, докато той отива в Сермонета. Този факт не възмущава приближените във Ватикана, вече свикнали със странностите и ексцесиите на папата.

Сватбеният договор е съставен във Ватикана на 26 август 1501 г., а сватбата чрез пълномощник във Ферара се състои на 1 септември: когато четири дни по-късно новината е оповестена публично в Рим, има големи тържества и Лукреция отива да благодари на Богородица в базиликата Санта Мария дел Пополо. Този път тя самата взема активно участие в брачните преговори и също получава няколко писма от херцог Ерколе. Решено е също, че нейният син Родриго ще остане в Рим под папската защита: Лукреция идва във Ферара без последиците от миналия си живот. В средата на декември ферарският ескорт, който трябва да придружи булката до Ферара, пристига в Рим, воден от кардинал Иполито I д’Есте, брат на Алфонсо. На официалното представяне на Лукреция пред новите роднини те остават изумени и очаровани от великолепието ѝ. Вечерта на 30 декември 1501 г. Лукреция получава сватбената благословия. Следват дни на празненства, докато парите, донесени от Лукреция като зестра, се преброяват щателно.

На 6 януари, след като поздравява приятели и роднини, тя се оттегля с баща си и брат си Чезаре за дълъг разговор на строг валенсиански диалект. След това на италиански и на висок глас Александър VI я призова да запази спокойствие и да му пише за „каквото си иска, „защото той [би направил], в нейно отсъствие, много повече, отколкото тя [бе] направила понастоящем". Накрая, след като получава последната благословия от папата, Лукреция заминава за Ферара. На 31 януари, след като пресича Централна Италия, преминавайки през Урбино и Болоня, процесията спира в Бентивольо, във ваканционната резиденция на едноименните господари от Болоня: тук Алфонсо я среща. Лукреция приема съпруга си с любезност и уважение, който след два часа разговор я оставя, за да я изпревари във Ферара. На 1 февруари в Малалберго Лукреция се запознава със своята балдъза Изабела д’Есте, с която започва таен конфликт: и двете ще се състезават за ролята на първа дама в двора на Есте до края. Вместо това в Торе Фоса тя се среща с херцог Ерколе д'Есте, с останалата част от семейство Есте и с двора на Ферара. На 2 февруари, деня на Сретение Господне, Лукреция прави тържествено влизане във Ферара, посрещната с радост от жителите на града. След богат прием тя отиде в апартаментите си, където Алфонсо се присъединява към нея малко след това и според това, което канцлерът на Изабела д'Есте докладва на херцога на Мантуа, бракът е консумиран три пъти тази нощ.

Нов живот в двора на Есте

След пищните тържества, свързани със сватбата, животът в двора на Ферара възобновява ежедневния си ритъм. Лукреция се опитва да се адаптира към новата среда, но за кратко време възникват разногласия относно надбавката от 10 000 дуката, дадена ѝ от херцог Ерколе, която тя смята за твърде малка предвид огромната зестра, която е донесла на семейство Есте. Ефектите от лошото ѝ настроение имат отражение върху отношенията ѝ с ферарската аристокрация, която се оплакват от предпочитанията, които Лукреция проявява към испанските и римските жени: всъщност тя не се интересува толково да бъде популярна, колкото да създаде компания около себе си, на която да има сляпо доверие, без сянка на подозрение.

Междувременно тя се запознава със своите шуреи, и по-специално с дон Джулио и дон Феранте д'Есте, но създава „интимен съюз“ преди всичко с Иполито I д’Есте, от който се нуждае поради несигурното си положение. Според това, което папа Александър VI съобщава на Белтрандо де Костабили, Лукреция прекарва нощта със съпруга си, а деня с кардинала, който винаги е с нея, придружавайки я навсякъде, сякаш са три тела и един ум.

През пролетта тя забременява от Алфонсо, но бременността ѝ се оказва трудна, също и поради новините за плячкосването, което войските на брат ѝ Чезаре са извършили в Урбино – град, който я е посрещнал разкошно малко преди това. Тези събития, заедно с откриването в Тибър на тялото на Астор III Манфреди, задържан известно време в Кастел Сант Анжело, поставят Борджиите в още по-лоша светлина. Едва след като разследват испанците, жителите на Ферара са убедени, че болката, изразена от Лукреция, е истинска.

През лятото Лукреция е заразена от епидемия от треска, обхванала Ферара. На 5 септември тя получава гърчове и ражда мъртво момиченце. Трудното положение е преодоляно и периодът й на възстановяване преминава в манастира Корпус Домини. Както на отиване, така и на връщане Лукреция е аплодирана от хората и е добре приета от придворните.

Военната храброст на брат ѝ Чезаре довежда славата на Борджиите до своя връх, всявайки известен страх, и следователно Лукреция получава повече внимание от семейство Есте, дотолкова че херцогът решава да увеличи издръжката ѝ. Тъй като Ерколе I д'Есте е вдовец, Лукреция започва да се нарича „херцогинята“, заемайки и представителни позиции в обществени тържества. Благодарение на любовта си към културата тя превръща двора във Ферара в опорна точка на група писатели , сред които е и Ерколе Строци, когото тя взема под своя защита, предлагайки му преференциално приятелство. Именно той разказва на Лукреция за венецианските складове, недалеч от Ферара, където тя го изпраща да купи нейните кралски тъкани, златни брокати и други нюанси на кредит. Като отмъщение срещу сребролюбието на свекъра разходите на Лукреция далеч надвишават издръжката, която ѝ е предоставена.

Рафаело Санцио, Портрет на Пиетро Бембо, 1504 г.

Също така Строци я запознава със своя близък приятел, хуманиста Пиетро Бембо. Интелектуалният престиж, придружен от физическата мощ, впечатлява Лукреция, която започва приятна размяна на рими и стихове с Бембо. След няколко месеца, както се вижда от кореспонденцията между двамата любовта им става по-страстна, толкова много, че когато поетът се разболява през юли 1503 г., тя отива да го посети. Историците имат различни мнения относно истинската природа на връзката им. Страстните стихове, които Пиетро Бембо ѝ посвещава, не се харесват на съпруга ѝ Алфонсо, който прави всичко възможно, за да го отстрани от двора.

В Меделана, където дворът намира убежище, за да избяга от чумата, Лукреция получава новината за смъртта на баща ѝ Александър VI, която настъпва на 18 август. Тя се затваря в строг траур, към който не се присъединява нито един член на семейство Есте. Единствените, които застават до нея, са Ерколе Строци и Пиетро Бембо. Бембо ѝ пише писмо, за да я утеши и да ѝ предложи да не изглежда прекалено отчаяна, за да не породи слухове, че тъгата ѝ зависи не само от смъртта на баща ѝ, но и от страха от отхвърляне от страна на съпруга ѝ. Всъщност Лукреция все още не е успяла да даде наследник на Алфонсо, но все пак е успяла да се хареса на жителите на Ферара и на своя свекър Ерколе д'Есте.

Позорът на Борджиите нараства, когато след краткия понтификат на Пий III за папа е избран Юлий II, обявен за техен враг. Той нарежда на Чезаре Борджия незабавно да върне на Папската държава всички завладени крепости в Романя. Чезаре отказва, подкрепян от Лукреция, която защитава херцогството на брат си в Романя чрез малка армия от наемници. Венецианската република предприема действия в полза на папата, помагайки на много господари да си върнат владенията, отнети им от Чезаре, но армията от наемници на Лукреция успява да победи венецианците, защитавайки Чезена и Имола.

Лукреция също се тревожи за съдбата на сина си Родриго и на полубрат си Джовани Борджия. Херцог Ерколе се противопоставя на пристигането на Родриго във Ферара и я съветва да го изпрати в Испания, но Лукреция отказва и поверява детето на роднините на баща си, за да може да запази неаполитанските си владения. Вместо това Джовани израства в Карпи заедно с Джироламо и Камила – двете извънбрачни деца, които Чезаре Борджия има от една от придворните дами на Лукреция.

Папа Юлий II се оплаква от поведението на Лукреция на херцог Ерколе, който отговаря, че не участва в тези действия, тъй като пехотата от 1000 души и 500-те стрелци се плащат само от снаха му. Въпреки това Ерколе тайно подкрепя действията на Лукреция, предпочитайки Романя да продължи да бъде доминирана от различни дребни господари, а не от папата или съседната сила – Венецианската република. Чезаре обаче е заловен по заповед на Юлий II. Веднъж в затвора, в замяна на свободата той се съгласява с част от папските искания. След като е освободен, той намира убежище в Неапол, където обаче е арестуван със съучастие на Санча Арагонска и вдовицата на Джовани Борджия.

Ерколе д'Есте умира от болест на 25 януари 1505 г. и на следващия ден Алфонсо е коронясан за херцог. След церемонията Лукреция и Алфонсо получават овации и аплодисменти от жителите на Ферара.

Херцогиня на Ферара

Ставайки херцогиня, от уважение към момента, който ѝ налага нова официална роля и може би поради подозрения от страна на Алфонсо, Лукреция решава да изостави платоничната си връзка с Пиетро Бембо, вероятно по взаимно съгласие. През февруари 1505 г. обаче поетът посвещава Gli Asolani на нея – произведение, което обсъжда любовта. Пиетро отива в Урбино и продължава кореспонденцията си с херцогинята до 1513 г., която приема по-официален тон.

На 19 септември 1505 г. в Реджо Лукреция ражда сина си Алесандро, който умира само след месец. Тя е съкрушена: за втори път не успява да даде наследник на семейство Есте. Напускайки Реджо, тя заминава за Белригардо, плавайки с двора към Боргофорте, където е посрещната от шурей си Франческо Гонзага: маркизът се опитва да я утеши, като обещава, че ще се намеси, за да освободи Чезаре Борджия, изпращайки най-добрия си посланик в Испания. По този повод се заражда „дълбоко разбирателство“ между Лукреция и Франческо, което ще се превърне в любовна афера, по-късно засвидетелствана от интензивна размяна на писма, чиито истински имена са скрити от измислени. И в този случай историците не са единодушни дали да се смята, че двамата шуреи са консумирали физически любовта си. След това шуреят се присъединява към маркиза Изабела д’Есте в Мантуа, където Лукреция е принудена от Изабела да разгледа всички произведения на изкуството, залите и богатствата, притежавани от Гонзага, за да демонстрира тяхното превъзходство над Лукреция.

Към края на 1506 г. папа Юлий II побеждава Бентивольо и превзема Болоня. Междувременно Чезаре Борджия успява да избяга от затвора в Медина дел Кампо, намирайки убежище в Навара при шуреите Д'Албре. Лукреция получава новината от испански пратеник, изпратена до нея от брат ѝ, за да се опита да му помогне. Тя незабавно предприема действия, като му изпраща писма и се опитва да намери подкрепата на крал Луи XII за него, който обаче отказва да му помогне сега, когато е изпаднал в немилост.

Щастлива за освобождаването на брат си, Лукреция прекарва карнавала през 1507 г., забавлявайки се много. По това време тя претърпява още един спонтанен аборт, бременна около шест седмици. Алфонсо не скрива факта, че смята жена си за отговорна за нещастието.

Портрет от Андреа Мантеня на Франческо II Гонзага на олтарната картина „Мадона на победата“ (Лувър). Той е деверът, с когото Лукреция поддържа страстна кореспонденция.

През пролетта Алфонсо заминава за Генуа, където е и крал Луи XII, оставяйки управлението на херцогството на Лукреция – нещо, което вече се е случвало през 1505 г., въпреки че по това време регентството също е било упражнявано от кардинал Иполито. На 20 април Хуанито Грасика – верният оръженосец на брат ѝ Чезаре, пристига във Ферара, донасяйки новината за смъртта му. След като научи новината, Лукреция показва „голямо благоразумие“ и своя „най-постоянен дух“, като казва само: „Колкото повече се опитвам да се съобразя с Бога, толкова повече неприятности ме посещават“. Но когато настъпва нощта, дамите ѝ я чуват да плаче сама в стаята си. Накрая, в чест на своя брат, тя нарежда да напишат погребална песен, в която Чезаре е представен като героя, изпратен от Божието провидение да обедини Италианския полуостров.

През лятото на 1507 г., след завръщането на съпруга си, Лукреция забременява. По време на раждането Алфонсо внезапно решава да отиде във Венеция на политическа визита. Дори и претекстът да е верен, изглежда също така, че той не е искал да бъде свидетел на загубата на новия си наследник. На 4 април 1508 г. се ражда бъдещият Ерколе II д’Есте – здраво и силно дете, а Лукреция бързо се възстановява от раждането. Междувременно връзката между Лукреция и Франческо Гонзага става все по-близка. В седмиците след раждането писмо, в което тя се надява на помирение между нейния съпруг и нейния девер, така че Франческо да може да дойде и да я види свободно, вероятно е прихванато и шпионин – някой си Кавалер М. ( може би Мазино дел Форно – близък привърженик на кардинал Иполито I д’Есте), устройва капан за Гонзага, представяйки му покана от Лукреция, за да го примами във Ферара и да докаже връзката му с херцогинята. Планът се проваля и Лукреция, Франческо и Ерколе Строци – техният посредник, увеличават предпазните мерки, започвайки да изгарят писмата, след като ги прочетат. Според това, което се вижда от криптираната кореспонденция, мнението на Строци и Лукреция е, че подбудителка на мистериозния кавалер е била Изабела д'Есте с намерението да накара двамата любовници да се издадат. На 4 юни 1508 г. дон Мартино, млад испански свещеник, капелан на Чезаре Борджия, пристигнал във Ферара преди няколко месеца, е намерен убит под портиците на църквата Сан Паоло. Два дни по-късно тялото на Ерколе Строци е намерено в града, пробито от двадесет и две прободни рани. Въпреки че Строци е един от най-важните хора във Ферара, не са проведени разследвания, нито са идентифицирани подозрителни лица. Убийството остава неразкрито, оставяйки историографския дебат открит.

„Портрет на жена“, предполагаем портрет на Лукреция Борджия, от Бартоломео Венето (Национална галерия, Лондон).

Междувременно папа Юлий II, подкрепен от великите европейски сили, обявява война на Венеция. Алфонсо е поставен начело на папската армия, която чрез война възнамерява да си върне Полезине . Маркизът на Мантуа също се присъединява към съюза срещу венецианците. Тъй като съпругът ѝ е на война, Лукреция поема управлението на херцогството заедно със съвет от десет граждани. Папската артилерия, водена от Алфонсо, побеждава венецианците при Анядело и Лукреция ражда дете на 25 август (бъдещият кардинал Иполито II д’Есте).

След като успешно приключва военната кампания срещу Венеция, Юлий II разменя политическите съюзи, като обявява война на Франция. Алфонсо отказва да предаде Луи XII и е отлъчен от Църквата от папата. Франческо Гонзага, след като е принуден да изпрати сина си Федерико като заложник на Юлий II, е назначен за знаменосец на Църквата и е поставен начело на армията срещу херцогството на Ферара. В съгласие със съпругата си Изабела маркизът намира претекст да не напада херцогството на девер си. Междувременно Алфонсо, с помощта на френския контингент, воден от рицаря Пиер Терай, сеньор дьо Баяр, храбро защитава Ферара, побеждавайки папските войски при бастиона Фосо Джениоло (11 февруари 1511 г.). Лукреция, като перфектна кастеланка, не проявява страх от ситуацията и посреща своите победоносни защитници с големи почести и банкети. Терай я определя като „перла на този свят“, добавяйки, че „тя бе красива, добра, мила и учтива с всички“ и че е „оказала добри и големи услуги“ на своя „мъдър и смел“ съпруг.

Докато на 22 май папата губи Болоня, превзета отново от Бентивольо, Лукреция се оттегля в манастира Сан Бернардино по здравословни причини. По това време се заговаря и за нейно посещение в Гренобъл, при кралицата на Франция, която изявява желание да се срещне с нея, но тя не заминава, може би поради нов спонтанен аборт.

През 1512 г. смъртта на Гастон дьо Фоа-Немур и на цветето на френската армия кара Луи XII да се оттегли. Алфонсо, останал сам, решава да отиде в Рим като каещ се: папата го приветства, като вдига отлъчването от него, семейството му и града, но като компенсация Алфонсо трябва да освободи братята Джулио и Феранте и също да напусне Херцогство Ферара на папата в замяна на Графство Асти. Преди да успее да отговори, херцогът бяга, подпомогнат от Фабрицио Колона.

Докато е разтревожена за съпруга си, Лукреция получава новината за смъртта на Родриго – сина ѝ от втория ѝ съпруг. Въпреки разстоянието тя винаги се е грижила за детето и е шокирана от смъртта му, намирайки убежище в манастира Сан Бернардино за един месец. Само завръщането на Алфонсо във Ферара ѝ носи отново малко радост. При смъртта на Юлий II, който подготвя ново нападение срещу Есте, Ферара ликува. Благодарение на Пиетро Бембо, личен секретар на папа Лъв X, Ферара и Мантуа са помирени със Светия престол.

В края на четирите години на война Лукреция се променя: склонна към религиозна преданост, тя започва да носи власеница под ризите си и спира да носи деколтирани рокли; усърдно посещава църквите на града и слуша религиозни четива по време на хранене; накрая се присъединява към Третия францискански орден, към който кара да се присъедини и маркиза на Мантуа. Нищо от това не ѝ попречва да поддържа темпото на бременността си. През 1515 г. тя ражда момиче, кръстено Елеонора, а през 1516 г. момче на име Франческо. Многобройните бременности, редуващи се с аборти, силно я отслабват.

Манастир „Корпус Домини“ (Ферара), Гроб на Лукреция Борджия

Когато папа Лъв X показва враждебни намерения към сем. Есте, Алфонсо поисква и получава защитата на краля на Франция Франсоа I, като отива във френския двод заедно с Джовани Борджия, който от известно време е под покровителството на Лукреция във Ферара. Междувременно херцогинята е поразена от различни смъртни случаи: през 1517 г. умира брат ѝ Гофредо, през 1518 г. майка ѝ Ваноца.

Пролетта на 1519 г. е много трудна: отново бременна и много уморена, Лукреция прекарва всичките си дни на легло. На 14 юни тя ражда момиченце, кръстено на Изабела Мария, но херцогинята се разболява от родилна треска и за да облекчат мъките ѝ, косата ѝ е подстригана. На 22 юни тя диктува писмо, с което иска пълна индулгенция от папата. Накрая подписва завещанието си пред съпруга си. Преди да изпадне в кома, казва: „Аз принадлежа на Бог завинаги.“ Умира на 24 юни 1519 г. на 39-годишна възраст, оставяйки семейството си и града в дълбок траур. Погребана е в манастира Корпус Домини, облечена в дрехата на монахиня от Третия францискански орден.

Черна легенда

Подобно на останалите членове на сем. Борджия и Лукреция е обект на клюки и обвинения приживе и посмъртно. Нейната скандална слава е прекъсната по време на периода ѝ във Ферара и след това се възобновява след смъртта ѝ. Най-настойчивите слухове, които я представят като „нещо като Месалина, интригантка, кръвожадна, корумпирана, непокорена, но съучастничка на баща си и на брат си“, са подети, докладвани и предадени на потомците в хрониките и памфлетите от многобройните врагове на Борджиите, включително Якопо Санадзаро (който определя Лукреция като „дъщеря, съпруга и снаха“ на папата), Джовани Понтано и Франческо Гуичардини.

Обвинения в кръвосмешение

Бартоломео Венето, Портрет на Флора , ок. 1520 г. (вероятен портрет на Лукреция)

Известното обвинение, че Лукреция е имала кръвосмесителна връзка с баща си, е отправено от Джовани Сфорца, граф на Пезаро, срещу папата по време на процеса за анулиране на брака му с Лукреция, по време на който владетелят на Пезаро е обвинен в импотентност. Проборджианските историци определят думите му като обикновена клевета, хвърлена по време на пристъп на гняв поради наранена гордост. От друга страна, се предполага, че Джовани Сфорца може би е объркал топлото внимание на папата към дъщеря му с кръвосмесителната любов. Александър VI всъщност е имал чувствена природа и е показвал привързаността си към децата си и по-специално към Лукреция с прекомерен ентусиазъм, но също и делириума си към херцога на Гандия (и след това към Чезаре) „почти като заслепен любовник“. Мария Белончи се чуди дали Сфорца е „имал нещо повече от пороци и подозрения“, но посочва, че въпреки че обвинява папата, Джовани не обвинява директно съпругата си и наистина моли папата на няколко пъти да я върне при него. Въпреки това обвинението в кръвосмешение се разпространява бързо в италианските и европейските дворове, като отново е чуто по време на преговорите за сватбата между Лукреция и Алфонсо Арагонски. Към него е добавен слухът за известния сексуален промискуитет на девойката, дължаща се на връзката й с бащиния ѝ паж Педро Калдерон: въз основа на популярните слухове, които се разпространяват в Рим и цяла Италия, венецианският хронист Джироламо Приули по-късно определя Лукреция като „най-великата проститутка, която е имало в Рим", а умбрийският хронист Матарацо я описва като „тя, която носи банера на курвите". Въпреки това е вероятно Приули и Матарацо, които са живели далеч от Рим, да са разчитали на популярни слухове срещу Борджиите, а не на надеждни свидетелства. Всъщност, въпреки че няколко италиански хроникьори от онова време съобщават за връзката ѝ с Калдерон, никой никога не говори за другите ѝ любовници. Историкът Грегоровиус също поставя под съмнение предполагаемото раждане на момче от страна на Лукреция в манастира Сан Систо, тъй като новината идва от един-единствен летописец: „самотен глас, който не намира никакво потвърждение“.

Папа Александър VI, изобразен от Пинтурикио, детайл от Възкресение, Зала на мистериите на Апартамент "Борджия" в Апостолическия дворец. Епископът на Модена Джан Андреа Бокачи го определя като „най-плътския човек“ в писмо от 4 май 1493 г.

Към внушението за бащино кръвосмешение е добавено кръвосмешението с братята ѝ Джовани и Чезаре, за което говорят посланици и оратори. Например по време на преговорите за третия брак на Лукреция Антонело Сансеверино, принц на Салерно, пише ужасен на Федерико I Неаполитански, че никога не би приветствал жена като Борджия в дома си, „за която публично се смяташе, че е спала с братята си.“ Има намеци, че Чезаре е убил брат си Джовани не само защото е попречил на политическите му планове, но и защото е ревнувал, тъй като Джовани е бил предпочитан „в любовта от мадона Лукреция, общата сестра“, казва Франческо Гуичардини в своята „История на Италия“. Както пише английският биограф на Лукреция Сара Брадфорд, връзката, която е свързвала братята и сестрите Борджия, е била много близка, и по-специално тази между Чезаре и Лукреция: „независимо дали са извършили кръвосмешение или не, несъмнено Чезаре и Лукреция се обичаха повече, отколкото обичаше всеки друг, и поддържаха взаимна лоялност докрай.“ Според Мария Белончи обвинението в братско кръвосмешение е съмнително, тъй като Джовани Сфорца – първият, който лансира обвиненията в кръвосмешение към семейство Борджия, не прави намек за Чезаре и Джовани, а само за папата.

Важен човек, който има новини за личния живот на Лукреция в Рим, е Йоханес Буркард от Страсбург – италианизиран като Буркардо, церемониалмайстор по време на папа Борджия. В своя дневник, наречен Liber Notarum, той описва с прецизност и богатство на подробности церемониите и етикета на папския двор и не пропуска да отбележи някои сцени и събития, които изобщо не са ласкателни за Борджиите и за самата Лукреция. Въпреки че пуританският манталитет може отчасти да е разбрал погрешно значението на действията на Борджиите, историците обикновено смятат Буркард за обективен източник на информация относно папския двор. Всъщност в дневника си той никога не клюкарства и не хвърля обвинения срещу Борджиите, а се ограничава до педантично описание на понякога скандални факти, често потвърждавани от други съвременни хроникьори. Ако Буркард е искал да напълни дневника си със свидетелства срещу Борджиите, той лесно е можел да го направи, но вместо това той почти не споменава Джулия Фарнезе, Ваноца Катанеи или анулирането на брака между Лукреция и Джовани Сфорца – скандали, за които се говори в римските дворци и които биха могли лесно да бъдат манипулирани. Поради тази причина изглежда няма причина за съмнение в истинността на два скандални епизода, докладвани от церемониалмайстора, и двата от които се случват по време на периода на преговори за третия брак на Лукреция. Първият епизод е „вечерята на куртизанките“ – оргия, организирана от Чезаре Борджия вечерта на 31 октомври 1501 г. Според флорентинеца Франческо Пепи, „херцогът на Валентино... бе поканил петдесет куртизанки „кантониерки“ да дойдат в двореца и те жадуваха за танци и смях цяла нощ“ː след бърза вечеря куртизанките влезли и започнали да танцуват със слугите и младите хора от дома, „първо в своите дрехи и после голи“; късно през нощта Чезаре накарал да поставят запалени свещници на земята и голите жени на четири крака трябвало да се състезават да събират кестените, хвърлени по тях, подстрекавани от папата, Чезаре и „сестра му Лукреция господарка “. За финал Чезаре организирал състезание с награди от дрехи и обувки за онзи, който се е съвокуплил с най-много куртизанки. Вторият епизод, разказан от церемониалмайстора, се случва на 11 ноември 1501 г., когато от прозореца Александър VI и Лукреция стават свидетели, „с голям смях и забава“, на дива сцена на чифтосване между четири жребеца и две кобили. Буркард съобщава само за тези два изолирани епизода с участието на Лукреция и ако са се случили други, той най-вероятно е щял да ги отбележи в дневника си. Поради тази причина и тъй като двете сцени се разиграват малко преди заминаването на Лукреция за Ферара, Мария Белончи предполага, че това са били „шоута за започване на брак, които е нямало да обидят жена, вече омъжена два пъти“.

Джон Колиър, Чаша вино с Чезаре Борджия, 1893 г. Чезаре предлага вино на гост. До него са Лукреция и Александър VI.

Прочитането на тези два епизода „събудило скандал и ужас в пуританските или лицемерните коментатори в продължение на векове, докато възхваляващите Лукреция не искат да повярват, че тя може да участва в такъв вид вакханалия“, пише Женевиев Шастене, френската биографка на Лукреция, завършвайки: „Но това би означавало да се забрави, че това са забавления, напълно подходящи за ренесансовите обичаи“.

Много историци най-накрая се опитват да омаловажат обвиненията в перверзия, отправени срещу Лукреция по време на престоя ѝ в доминирания от Борджия Рим. „От собствения си опит [Лукреция] можеше вече да знае какъв отвратителен свят е този, в който живее... Грешат обаче онези, които вярват, че тя или други подобни на нея са го видели и са го преценили, както правим ние днес, или може би са направили неколцина, оживени тогава от по-чисто чувство... Освен това трябва да се добави, че по това време концепциите за религия, благоприличие и морал не са били същите като тези, които преобладават днес“, казва Фердинанд Грегоровиус. Тезата на немския историк е възприемата и от Роберто Джервазо в есето му за семейство Борджия: „Ако тя не беше светица, не бе и чудовище. Ако не се беше наричала Борджия, нямаше да има нужда нито от адвокати защитници, нито от посмъртна и късна реабилитация“.

Обвинения в отровителство

Друго обвинение срещу Лукреция и нейното семейство като цяло е използването на смъртоносна отрова, наречена кантарела (вид арсеник), с която Борджиите уж елиминирали враговете си, изливайки я в напитки или храна. Според някои историци Борджиите са използвали кантарела по случай убийството на Джем Султан.

Лукреция е свързана с употребата на тази отрова на Борджиите, превръщайки се в един от най-известните отровители след постановката на романтичната трагедия на Виктор Юго през 1833 г. „Лукреция Борджия“: „Ужасна отрова - казва Лукреция - отрова, само идеята за която кара всеки италианец, който познава историята на последните двадесет години, да пребледнее.... Никой в света не знае противоотрова за тази ужасна съставка, никой, освен папата, месер Валентино (Чезаре Борджия) и мен.“ Днешните химици и токсиколози обаче са убедени, че тази отрова, способна да убива в определени моменти, е само легенда, свързана със семейство Борджия.

Между историография и литература

Портрет на Блажената Беатриче II д'Есте (1230-1262) от Бартоломео Венето с чертите на Лукреция Борджия

През вековете фигурата на Лукреция Борджия е свързвана със славата на родното ѝ семейство. Въпреки че след като става съпруга на херцога на Ферара тя никога не е в центъра на нови скандали и през последните години от живота си най-накрая успява да изтрие стигмата, с която е белязана, след нейната смърт обвиненията, хвърлени срещу нея в младостта ѝ, отново излизат наяве. Например още през 1532 г. Франческо Мария I дела Ровере забранява на сина си Гуидобалдо II да се вземе за жена такива недостойни за него, като му дава като пример брака на Алфонсо I д’Есте от Ферара с Лукреция Борджия, „жена от този вид, която е публично известна“. Но преди всичко италианският историк Франческо Гуичардини, черпейки от популярни слухове или сатири, разпространява скандалната слава на Лукреция, като пише в своята „История на Италия“: „Лукреция Борджия се счита само за кръвосмесителна дъщеря на Александър VI, едновременно любовница на баща си и на двамата си братя [ Чезаре и Джовани ]“.

През XVII век обществото не се скандализира от живота по времето на Борджиите, в което съществуват едновременно вярата и известна свобода на обичаите. Всичко се променя след отмяната на Нантския едикт през 1685 г., което предизвиква разрив в научната общност. Известният математик и философ Готфрид Лайбниц, в знак на протест срещу липсата на помирение между католици и протестанти, се аргументира с публикуването на някои от най-скандалните откъси от Дневника на Йоханес Буркард през 1696 г. под заглавието Specimen Historiæ Arcane, sive anecdotæ de vita Alexandri VI Papæ. Книгата има голям успех и е отпечатана отново, а в коментара си философът подчертава, че „никога не сме виждали двор, по-опетнен с престъпления като този на Александър VI“.

През 1729 г. шотландският антиквар Александър Гордън публикува своята „Животът на папа Александър VI и неговия син Чезаре Борджия“ (The Lives of Pope Alexander VI and his son Cæsar Borgia“), в чийто предговор пише за дъщерята на папата: „Лукреция, дъщеря на Александър, е толкова известна със своята разпуснатост, колкото Лукреция Римлянка бе с нейното целомъдрие: Чезаре е не по-малко известен с двойно братоубийство и кръвосмешение, извършено със собствената му сестра...“. В работата си Гордън цитира използваните източници, като същевременно поставя автори като Йоханес Буркард или Макиавели и други ненадеждни източници на едно и също ниво, а текстът е може би първият казус, посочен за Александър VI и семейството му. През 1756 г. Волтер се отнася прозорливо към Александър VI в своето Essai sur les moeurs, където поставя под съмнение употребата на отрова от Борджиите и отравянето на папата като причина за смъртта му, но повтаря обвиненията в кръвосмешение срещу Лукреция и престъпленията на Чезаре.

По време на Френската революция следва преоценка както на военното приключение на Чезаре Борджия, така и на намеренията, изразени от Макиавели във „Владетелят“, т.е. идеята, че Чезаре е искал изграждането на светска държава, където след това може да се установи свобода. С появата на Френската империя и по-късно Реставрацията отново се създава недоверие по отношение на историята на Борджиите и техните скандални навици. Джордж Байрон, известен изразител на Английския романтизъм, е толкова очарован от любовните писма на Лукреция, съхранявани в Милано, че след като ги прочита, открадва косъм от кичура коса, който ги придружава. През февруари 1833 г. „Лукреция Борджия“ – трагедия от Виктор Юго, е представена за първи път и в нея херцогинята на Ферара е описана като архетип на женската порочност, превръщайки се, „с тъмната благосклонност на романтиците, в [една] отровителка и Ериния“. Драмата вдъхновява Феличе Романи, който пише либретото на едноименната опера на Гаетано Доницети. Портретът на Лукреция, предоставен от Александър Дюма-баща в първия том на поредицата „Известни престъпления“, също е подобен: „Сестрата бе достойна спътница на брата. Разпусната по въображение, нечестива по темперамент, амбициозна по пресметливост, Лукреция жадуваше за удоволствия, ласкателства, почести, скъпоценни камъни, злато, шумолящи платове и разкошни дворци. Испанка под русата си коса, куртизанка под откровения си вид, тя имаше лицето на Мадона от Рафаело и сърцето на Месалина.“ Впоследствие френският историк Жул Мишле вижда женския демон, монтиран на трона на Ватикана, символизиран в „Италианската андалузка“.

Лукреция, Чезаре и Александър VI в папския двор, изобразени на илюстрация от Жорж-Антоан Рошгрос .

Следва период на историческа реабилитация: множество историци отиват да проверят текстовете, на които се основава обвинението срещу Борджиите и докато се публикуват биографии, клонящи към агиографията на папа Александър VI, през 1866 г. Джузепе Карпони публикува изследване за Лукреция, озаглавено „Жертва на историята“ (Una vittima della Storia). Тази биография съдържа текстове, които никога не са били разглеждани дотогава, като например документи от семейните архиви на Есте в Модена. През 1874 г. е публикувано друго впечатляващо есе, основано на научния подход към характера и историята на Борджиите: биографията на Лукреция, написана от Фердинанд Грегоровиус с приноса на множество непубликувани документи, поддържа тезата, че ако Лукреция „не беше дъщеря на Александър VI и сестра на Чезаре, тя едва ли щеше да бъде забелязана в историята на своето време или щеше да бъде изгубена сред множеството като съблазнителна и много ухажвана жена“. По същия начин, също благодарение на отварянето на архивите на Ватикана през 1888 г., по заповед на Лъв XIII, Лудвиг фон Пастор успява да започне да напише историята на папите, започвайки от Средновековието.

През първите двадесет години на XX век Борджиите стават обект на романи и психиатрични изследвания, както в случая с „Борджиите“ (I Borgia), публикувана през 1921 г. от миланския лекар Джузепе Портилиоти. След тази на Грегоровиус важна биография за Лукреция е написана от италианката Мария Белончи, чието изследване „Лукреция Борджия“, публикувана през пролетта на 1939 г., има многобройни препечатки. През 1973 г. италианската Rai кани около двадесет италиански писатели да напишат поредица от въображаеми интервюта с известни хора от миналото за радиото: Белончи избира Лукреция, която се играе от актрисата Анна Мария Гуарниери. „Невъзможните интервюта“ са излъчени от Радио Rai 2 през лятото на 1974 г. През 2002 г., по случай 500-годишнина от пристигането на Лукреция във Ферара, е организирана изложба, посветена на Борджия, по време на която е прожектиран кратък филм, базиран на невъзможното интервю на Мария Белончи, режисиран от Флорестано Ванчини и с участието на Катерина Вертова в ролята на Лукреция.

През 2002 г. учената Марион Херман-Рьотген от Берлинския университет публикува в каталога на изложбата „Борджиите – изкуството на властта“ ( I Borgia - L'arte del Potere), проведена в Рим същата година, статия за значението, което семейство Борджия упражнява върху литературната както в Северна и Южна Европа. Докато в Южна Европа, по-специално Италия и Испания (народи, тясно свързани със семейство Борджия), се е разпространило „значително количество историко-научна литература“, в страните от Северна Европа е било публикувано „изненадващо количество литературни произведения“ по темата. Учената идентифицира трите основни момента, на които се основава славата на легендата за Борджия: „Значението на националното величие и военната мощ“„, по-специално на Чезаре, „критичната позиция по отношение на Римската църква“, извършена от антикатолици и антиклерикалисти, „което фокусира вниманието върху страшните и криминални истории около фигурата на папа Александър VI“ и което ще доведе „до демонизиране на цялото семейство и на самия папа“, на когото дори ще се припише „ пакт с дявола“, и накрая „еротиката и сексуалността, които винаги са били фокусна точка по отношение на тълкуването на ролята на женските фигури в семейството“. Лукреция Борджия всъщност би била „една от женските исторически фигури, подходящи да предложат модел за мъжките фантазии“. Това се открива в изобразяването на Лукреция в трагедията на Юго: жената е представена като чудовище, тъй като ако „от една страна тя представлява максималното значение на добрата и любяща майка, готова да се пожертва за любовта на сина си, от друга, тя е фаталната жена, убийца на мъже, красива, но жестока, която отмъщава за всяка обида с ужасната си отрова.“ Френският поет „не намира женския идеал в нея, защото „добрата“ жена не е желана, защото е майка, докато желаната жена е дяволска, защото съблазнява мъжа към греха“. Според Херман-Рьотген именно „интересът към еротиката и сексуалността“ във връзка с „легендата за Борджиите“ е позволил изобразяването на Лукреция като фатална жена да оцелее до наши дни в новите литературни произведения.

Брак и потомство

Омъжва се три пътиː

∞ 1. 12 юни 1493 за Джовани Сфорца (* 5 юли 1466 в Пезаро, † 27 юли 1510, пак там), господар на Пезаро и Градара, от когото няма деца.

∞ 2. 21 юли 1498 за Алфонсо Арагонски (* 1481, Кралство Неапол, † 18 август 1500, Рим), принц на Салерно, от когото има един синː

• Родриго Арагонски (̈* 1 ноември 1499, Рим, † август 1512, Бари), херцог на Бишелие

∞ 3. 26 август 1501 във Ватикана (договор), 1 септември във Ферара (чрез пълномощник) за Алфонсо I д’Есте (* 21 юли 1476, Ферара; † 31 октомври 1534, пак там), херцог на Ферара, Модена и Реджо, от когото има пет сина и две дъщериː

• Алесандро д’Есте (* 19 септември 1505, Реджо Емилия; † октомври 1505), принц на Ферара, Модена и Реджо
• Ерколе II д’Есте (* 4 април 1508, Ферара, † 3 октомври 1559, пак там), херцог на Ферара, Модена и Реджо от 1534, ∞ 1528 за Рене Френска, от която има двама сина и три дъщери
• Иполито II д’Есте (* 25 август 1509, Ферара, † 1 декември 1572, Рим), архиепископ на Милано, кардинал 1538
• Алесандро д’Есте (* 1514, † 1516)
• Елеонора д’Есте (* 4 юли 1515, Ферара; † 15 юли 1575, пак там), монахиня
• Франческо д’Есте (* 1 ноември 1516, Ферара; † 2 февруари 1578, пак там), маркиз на Маса Ломбарда, ∞ за Мария ди Кардона, от която няма деца. Има един извънбрачен син и една извънбрачна дъщеря
• Изабела Мария д’Есте (* 14 юни 1519, Ферара; † 1521, пак там). Поради усложнения при раждането Лукреция умира 10 дни след него.

Има и един извънбрачен син вероятно от пажа на баща си Педро Калдерон, наречен Перотоː

• Неизвестен (* март 1489 в манастира Сан Систо, † вероятно малко след това) или
• Джовани Борджия, „Римският инфант“ (* 1498, Рим; † ок. 1548 или 1547, Генуа), херцог на Непи; има една дъщеря. Александър VI обаче в две папски були (втората от които тайна) от 1 септември 1501 г. приписва бащинство на сина си Чезаре от неизвестна жена, а във втората го приписва на себе си от разведена жена, вероятно за да спаси репутацията на дъщеря си. Тези подробности обаче подхранват слуховете за кръвосмешение в семейството на Борджия.

• Децата на Лукреция
• 
  Олтарен образ с Лукреция, съпруга ѝ Алфонсо Арагонски и сина им Родриго
• 
  Ерколе II д'Есте
• 
  Иполито II д'Есте
• 
  Елеонора д'Есте
• 
  Франческо д'Есте

Лукреция Борджия в културата

Литература

• Fausts Leben, Thaten und Höllenfahrt , роман на Фридрих Максимиалн фон Клингер (1791)
• Les Borgias, художествено есе – част от сборника Crimes célèbres на Александър Дюма -баща (1839)
• Lucrezia Borgia, психо-биографичен роман на Мария Белончи (1939)
• Prince of Foxes, исторически роман на Самюъл Шелабаргър (1947)
• Madonna of the Seven Hills и Light on Lucrezia, романи на Елинор Хибърт (1958)
• City of God: A Novel of the Borgias, исторически роман на Сесилия Холанд (1979)
• The Borgias, роман на Сара Брадфорд (1982)
• Lucrezia Borgia, художествена биография на Масимо Гриланди (1984)
• O César o nada, роман на Мануел Васкес Монталбан (1998)
• La famiglia, роман на Марио Пузо и Карол Джино (2001), преиздаден като I veleni della famiglia Borgia (2013)
• Il rumore sordo della battaglia, роман на Антонио Скурати (2002)
• Lucrezia Borgia and the Mother of Poisons, роман на Роберта Джелис (2003)
• The Borgia Bride, роман на Джийн Калогридис (2005)
• Il diario segreto di Lucrezia Borgia, роман на Йоахим Буфле (2010)
• L'oro di Polia, роман на Себастиано Б. Броки (2011)
• Assassin's Creed: Brotherhood, роман (базиран на видеоиграта Assassin's Creed: Brotherhood) на Оливър Боуден (2011).
• Blood and Beauty, роман на Сара Дюнан (2013)
• La figlia del papa, роман на Дарио Фо (2014)
• The Vatican princess, роман на Кристофър Гортнър (2016)
• In the Name of the Family, на Сара Дюнан (2017)

Театър

• Lucrezia Borgia трагедия на Виктор Юго от 1833 г.

Кино

• Lucrezia Borgia, с Мария Гаспарини (1910)
• Lucrezia Borgia, с Витория Лепанто (1912)
• Lucrezia Borgia, с Диана Карене (1919)
• I Borgia, с Ирене-Сафо Момо (1921)
• Lucrezia Borgia, с Лиана Хайд (1922)
• Don Juan (1926), с Естел Тейлър
• Cesare e Lucrezia Borgia, с Едвиж Фьойер (1935)
• Lucrezia Borgia, с Иза Пола (1940)
• Bride of Vengeance, с Полет Годар (1949)
• Lucrezia Borgia, с Мартин Керъл (1953)
• Le notti di Lucrezia Borgia, с Белинда Ли (1959)
• Le piacevoli notti, с Мария Грация Бучела (1966)
• L'uomo che ride, с Лиза Гастони (1966)
• Lucrezia Borgia, l'amante del diavolo, с Олинка Берова (1968)
• Terror in the Wax Museum, с Роза Хуерта (1973)
• Lucrezia giovane, със Симонета Стефанели (1974)
• Contes Immoraux, с Флорънс Белами (1974)
• Le notti segrete di Lucrezia Borgia, със Сирпа Лейн (1982)
• Lucrezia Borgia, с Лучия Прато (1990)
• La primavera di Michelangelo, с Даня Гацара (1990)
• E ridendo l'uccise, с Мариана Де Микели (2005)
• Los Borgia, с Мария Валверде (2006)
• L'incantevole Lucrezia Borgia, с Лукреция Ланте Дела Ровере (2023)

Телевизия

• Борджиите (The Borgias), телевизионен сериал на Би Би Си от 1981 г., в ролятаː Ан Луиз Ламбер
• Witchblade, в еп. 12 на Сезон 2. В ролятаː Кейт Левъринг
• Warehouse 13, в пилотния епизод на Сезон 1
• Imperia, la grande cortigiana, в ролятаː Киара Клауди
• Борджиите (The Borgias), телевизионен сериал от 2011, в ролятаː Холидей Грейнджър. Сезон 3 е излъчен в САЩ от 14 април 2013.
• Борджиите (Borgia), френско-немски телевизионен сериал от 2011, в ролятаː Изолда Дюшаук. Сезон 2 е излъчен през 2013 г., а Сезон 3 – през 2014 г.

Комикси

• Lucrezia, италиански еротичен комикс на Ренцо Барбиери и Джорджо Каведон (1969)
• 花冠のマドンナ?, Kakan no Madonna, манга на Тихо Сайто (1993)
• Ombre a Ferrara, италиански team-up между Даго на изд. „Еура“, Мартин Мистер на изд. „Серджо Бонели“ и Диаболик на изд. „Асторина“ (2002)
• I Borgia, еротичен комикс на Мило Манара и Алехандро Ходоровски (2007-2011)
• (チェーザレ 破壊の創造者?, Chēzare hakai no souzousha), манга на Fuyumi Sōryō
• Cantarella, манга на Ю Хигури

Видеоигри

• Assassin's Creed: Brotherhood (2010)
• Assassin's Creed: Project Legacy, спиноф за фейсбук (2010)

Музика

• Lucrezia Borgia – опера от Гаетано Доницети, представена за първи път в Миланската Скала на 26 декември 1833 г. Либретото на Феличе Романи е по трагедията на Виктор Юго (който обаче не харесва адаптацията)
• Réminiscences de Lucrezia Borgia, S.400, композиция от Ференц Лист за пиано, базирана на творчеството на Доницети.
• Американската трашметъл група Мегадет посвещава песен на фигурата на Лукреция Борджия, озаглавена "Lucretia", от техния албум Rust In Peace.
• Британската готик рок група Систърс ъф Мърси посвещава песен на фигурата на Лукреция Борджия, озаглавена "Lucretia, My Reflection" и присъстваща в албума Floodland. Женската фигура на Лукреция Борджия е преработена от певеца Андрю Елдрич в басистката Патриша Морисън.

Вижте също

• Борджия

Библиография

• Raffaele Tamalio: Lucrezia Borgia, duchessa di Ferrara. Mario Caravale: Dizionario Biografico degli Italiani (DBI). Band 66 (Lorenzetto–Macchetti), Istituto della Enciclopedia Italiana, Rom 2006, с. 375 – 380
• Carla Alfano e Learco Andalò (a cura di), I Borgia. Catalogo della mostra "I Borgia: l'arte del potere" (Roma, Palazzo Ruspoli, 3 ottobre 2002-23 febbraio 2003), Milano, Mondadori Electa, 2002, ISBN 88-435-7860-X
• Maria Bellonci, Lucrezia Borgia, Milano, Mondadori, 2011, ISBN 978-88-04-45101-3
• Michele Bordin e Paolo Trovato (a cura di), Lucrezia Borgia. Storia e mito, Firenze, Leo S. Olschki, 2006, ISBN 88-222-5595-X
• Sarah Bradford, Lucrezia Borgia. La storia vera, Milano, Mondadori, 2005, ISBN 88-04-55627-7
• Geneviève Chastenet, Lucrezia Borgia. La perfida innocente, Milano, Mondadori, 1996, ISBN 978-88-04-42107-8
• Ivan Cloulas, I Borgia, Roma, Salerno Editrice, 1989, ISBN 88-8402-009-3
• Silvio et Ascanio Corona, Successi tragici et Amorosi, a cura di (a cura di Angelo Borzelli), Stamperia del Valentino, 2013
• Mario Dal Bello, I Borgia-La leggenda nera, Milano, Città Nuova, 2012, ISBN 978-88-311-6450-4
• Alexandre Dumas, I Borgia, Palermo, Sellerio editore Palermo, 2007, ISBN 88-389-1979-8
• Anna Maria Fioravanti Baraldi, Lucrezia Borgia. La beltà, la virtù, la fama onesta, Corbo Gabriele Editore, 2002, ISBN 88-8269-071-7
• Roberto Gervaso, I Borgia, Milano, Rizzoli, 1977, SBN IT\ICCU\RLZ\0233091
• Diane Ghirardo, Le duchesse, le bufale e l'imprenditoria femminile nella Ferrara rinascimentale di Scaranari, 2009. ISBN 978-88-904423-0-8
• Ferdinand Gregorovius, Lucrezia Borgia. La leggenda e la storia, Milano, Messaggerie Pontremolesi, 1990, ISBN 88-7116-814-3
• Massimo Grillandi, Lucrezia Borgia, Milano, Rusconi, 1984, SBN IT\ICCU\CFI\0010520
• Marion Hermann Röttgen, I Borgia nella letteratura europea in I Borgia: l'arte del potere
• Mariangela Melotti, Lucrezia Borgia, Torino, Liberamente Editore, 2008, ISBN 978-88-6311-044-9
• Daniela Musini, Lucrezia Borgia. Misteri, intrighi e delitti, Viterbo, Nuovi Equilibri Editore, 2005, ISBN 978-88-7226-849-0
• Alessandra Necci, Isabella e Lucrezia, le due cognate. Donne di potere e di corte nell'Italia del Rinascimento, Venezia, Marsilio, 2017, ISBN 978-88-317-2624-5
• Daniela Pizzigalli, La signora del Rinascimento. Vita e splendori di Isabella d'Este alla corte di Mantova, Milano, BUR, 2001, ISBN 978-88-17-06660-0
• Gustavo Sacerdote, Cesare Borgia. La sua vita, la sua famiglia, i suoi tempi, Milano, Rizzoli, 1950
• Antonio Spinosa, La saga dei Borgia. Delitti e santità, Milano, Mondadori, 1999, ISBN 978-88-04-48662-6
• Laura Laureati (a cura di), Lucrezia Borgia (catalogo della mostra tenuta a Ferrara nel 2002), Ferrara, Ferrara Arte, 2002
• Marcello Vannucci, Le grandi donne del Rinascimento italiano. Da Simonetta Cattaneo a Isabelle d'Este; da Lucrezia Borgia ad Artemisia Gentileschi; un'affascinante storia tutta al femminile, Newton & Compton Editori, collana "I big Newton", Roma 2004, ISBN 88-541-0151-6
• Gabriella Zarri, La religione di Lucrezia Borgia: le lettere inedite del confessore, Roma, Roma nel Rinascimento, 2006, SBN IT\ICCU\IEI\0256308
• Giovanni Pesiri, Lucrezia Borgia signora di Sermoneta: all’insegna del buon governo, in Sermoneta nel Rinascimento tra Lucrezia Borgia e i Caetani, a cura di A. Esposito e G. Pesiri, Roma 2023, с. 27-70

Външни препратки

• Lucrezia Borgia: donna perversa o angelo vittima del santo papà? Архив на оригинала от 2009-08-30 в Wayback Machine.
• Diario de los Borja (Borgia)
• ECA – Catalogo on-line del patrimonio artistico degli Estensi sparso per i musei del mondo

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Lucrezia Borgia в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​