Максим Костов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Максим Костов
български революционер
Роден
1876 г.
Починал
10 август 1905 г. (29 г.)

Максим Костов е български революционер, кичевски районен войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2][3]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Костов е роден в 1876 година в Рабетино, Кичевско, в Османската империя, днес в Северна Македония.[4] Емигрира в Сърбия и се занимава дълги години с дребна търговия в Белград.[2] Поддържа контакти с Трайко Китанчев и Македонския комитет в София. Като българин е преследван от сръбската полиция, няколко пъти арестуван. Плаща 25 наполеона на оркестър в локал в Белград, за да му изсвирят българския национален химн „Шуми Марица“. Заради това е арестуван в Пожаревац и осъден на 6 месеца затвор.[1]

Завръща се в родното си село в 1902 година и е назначен за началник на четите в Рабетинския революционен район. Поради заловено писмо, Костов е арестуван от османските власти и лежи няколко месеца в затвора. След като излиза, участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието къщата му е изгорена.[1][2]

След въстанието води упорита борба срещу сръбската пропаганда в Кичевско.[2][1] На 15 август 1905 година местните лидери на сръбската пропаганда свещеник Богдан и войводите Йован Долгач и Михаил Бродянец с 20 четници пристигат в дома му в Рабетино и се опитват да го накарат да мине на сръбска страна. След като Костов отказва е изведен над селото и одран жив.[1]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Т. Максимъ Костовъ // Независима Македония II (68). 25 юли 1924. с. 1.
  2. а б в г Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 83.
  3. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 235.
  4. Македония в образи - фототипно издание, Анико, София, 2010, стр.125