Маловище

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Маловище
Маловиште
— село —
Панорама на Маловище
Панорама на Маловище
41.0331° с. ш. 21.1306° и. д.
Маловище
Страна Северна Македония
РегионПелагонийски
ОбщинаБитоля
Географска областГяваткол
Надм. височина1170 m
Население98 души (2002)
Пощенски код7314
МПС кодBT
Маловище в Общомедия

Маловище или Маловища (на македонска литературна норма: Маловиште; на арумънски: Molovishci; на гръцки: Μιλόβιστα или Μηλόβιστα, на румънски: Molovişte или Mulovişte) е типично високопланинско село в община Битоля на Северна Македония.

География[редактиране | редактиране на кода]

Разположено е на 1170 m надморска височина на река Шемница в планината Баба в областта Гяваткол, на 22 km западно от Битоля. Югозападно от селото в Пелистер е разположен манастирът „Света Ана“ (1400 m).[1][2] Църквата „Свети Спас“ е на 1910 m в Пелистер. Освен енорийската църква „Света Петка“, в селото има и църкви „Свети Атанасий“ и „Свети Георги“.[2]

История[редактиране | редактиране на кода]

Икона на Света Богородица с Христос от началото на XVII век

Според академик Иван Дуриданов етимологията на името е от първоначално патронимично име на -ишти от фамилното име Малов или от личното Malъ, като точни съответствия са сръбският топоним Маловичи и чешкият Маловице.[3]

Селото е споменато в Зографския поменик в 1527 – 1728 година и в Слепченския поменик от XVII – XVII век като Маловища. В документи на венецианския консул в Драч от 1700 година се говори за търговци от Маловище, които оперират заедно с търговци от Москополе. През XIX век Маловище е едно от няколкото големи влашки села в Битолска кааза, на Османската империя. Голямата църква „Света Петка“ е от 1856 година.[1] Жителят на Маловище Николаос Филипидис, учител в Кавала, е член на Неа Филики Етерия. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Маловище е посочено два пъти като село в каза Ресен – веднъж като Малопище (Malopischté) със 700 домакинства и 1900 жители власи и втори път като Маловище (Malovischté) с 425 домакинства и 1190 жители власи.[4]

В 1880 година Й. Папакоста открива в Маловища арумънско училище.[5] В същата година според доклад на лорд Фицджералд селяните от Маловище били заплашени от гръцка чета да прогонят арумънския учител и да го заменят с гръцки.[6] В 1891 година населението прогонва гръцките си духовници поради отказа им да пропвядват на румънски език.[7]

През 1891 година в София преселници от Маловище създават свое дружество – „Напредък“ (Inaintarea), а в 1901 година е формирано и младежко дружество на живеещите в София маловищани.[8]

„...Маловица, чисто аромѫнско село съ повече отъ 2000 жители. Кѫщицитѣ му сѫ разположени на една височина и натъпкани една до друга, а отъ изгледътъ имъ жмже да се заключи, че жителитѣ сѫ бѣдни. Тѣ работятъ повече въ Романия и затова тукъ прѣвъсходва гръцката национална партия. Впечатлението отъ това село е по-малко привлекателно въ сравнение съ другитѣ села, които посѣтихъ. Езикътъ на жителитѣ има много особенности, които напразно ще търсихе другадѣ. Вижда се, че много отъ жителитѣ по прѣди сѫ живѣли въ Кожани; тукъ сѫ се заселили даже и магленити, което се забѣлѣзва отъ езика имъ, а накратко може да се заключи, че населението се е измѣнило много чрѣзъ постоянното прѣдохождание, макаръ и положението на града и да е твърдѣ старо.“[9]

Според Васил Кънчов в 90-те години Маловища е голямо влашко село с 600 къщи.[10] Според статистиката му („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Маловища има 2300 жители, всички власи християни.[11] Селото на практика е като малко градче – с пазарен ден, търговски дюкяни, фурни и прочее.[2]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Маловища е чисто влашко (цинцарско) село в Битолската каза на Битолския санджак с 428 къщи.[12]

По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Маловище има 2160 власи и функционират основно гръцко и основно и прогимназиално румънско училище.[13] Статистиката на Цариградската патриаршия от 1906 година показва Миловища като село с 304 къщи.[14]

По време на Балканската война 5 души от Маловище се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.[15]

През войната селото е окупирано от сръбски части и остава в Сърбия след Междусъюзническата война.

Жителите на селото масово емигрират – гъркоманите към Лерин и Солун, а останалите към Битоля, Скопие и отвъд океана.[2]

Според преброяването от 2002 година селото има 98 жители, които са се самоопределили както следва: 87 власи, 10 македонци и 1 албанец.[16]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Маловищани
Чезар Папакостя

От арумънската паланка са излезли представители на пет нации – румънци, гърци, българи, сърби и северномакедонци. Видни румънски маловищани са икономистът и политолог Александру Папакостя (1884 – 1925), просветният деец Гушу Папакостя (1853 – 1912), писателят Константин Белимаче (1848 – 1934), поетът Николае Вело (1882 – 1924), духовникът Симеон Чюмандра, писателят и преводач Чезар Папакостя (1886 – 1936). Стефан Барджик (? – 1903) е войвода на българската революционна организация ВМОРО. Константин Костич (1879 – 1934, Панчево) е сръбски военен, а Николаос Филипидис е гръцки революционер. В по-ново време виден жител на Маловища е математикът Георги Чупона (1930 – 2009).

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Αγγελόπουλος, Αθανάσιος Α., "Ελληνοορθόδοξες κοινότητες της σημερινής νοτίου Γιουγκοσλαβίας, Β' μισό του 19ου αιώνα", Συμπόσιο "Η διαχρονική πορεία του κοινοτισμού στη Μακεδονία", Θεσσαλονίκη 1991.
  • Χρηστίδης, Ι., "Η Μηλόβιστα", Μακεδονικό Ημερολόγιο 1910.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Цркви и манастири во Националниот парк Пелистер // Bitola Tourist Info. Посетен на 11 юни 2017.
  2. ↑ а б в г Маловиште // Мој Роден Крај. Архивиран от оригинала на 2018-07-30. Посетен на 30 юли 2018.
  3. ↑ Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори. в: Лингвистични студии за Македония, София, МНИ, 1996, стр. 176.
  4. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 86 – 87.
  5. ↑ Спомени на Атанасеску, Д. публикувани в сп. „Lumina“, от октомври 1905 г., бл. 10, с. 319-330, в: Ласку, Стојка. Од историјата на ароманскиот печат во Македонија. Списанијата „Братство“ и „Светлина“, Скопје 2007, с. 122
  6. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 355.
  7. ↑ Външни // Черно море I (12-13). 29 август 1891. с. 5.
  8. ↑ Барболов, Георги. Историята на аромъните и взаимоотношенията им с българите, София 2000, с. 119, Христу, Василе. Колонията на арумъните в София, в: История на арумъните (цинцарите) в София, съставител Николай Кюркчиев, София 2002, стр. 101
  9. ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 41.
  10. ↑ Из пътните бележки на Васил Кънчов за Дебърца, Демирхисарската нахия и други района на Македония. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 21.
  11. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 239.
  12. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 18. (на македонска литературна норма)
  13. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 174-175. (на френски)
  14. ↑ Ο Βλαχόφωνος ελληνισμός της Πελαγονίας. Μηλόβιστα[неработеща препратка]
  15. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 862.
  16. ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 16 октомври 2007 
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Маловище&oldid=12188302“.