Малък Самоков
Вижте пояснителната страница за други значения на Самоков.
| Малък Самоков Demirköy |
|
|---|---|
| Местоположение | |
  Малък Самоков
Малък Самоков на картата на Регион Мармара
|
|
| Данни | |
| Вилает: | Лозенград |
| Население: | 4 855 (2000) |
| Надм. височина: | 244 m |
| Геогр. положение: | 41° 49' 17" сев. ш. 27° 45' 38" изт. д. |
| Пощ. код: | 39 |
| Тел. код: | (+90) 288 |
| Уебсайт: | www.demirkoy.bel.tr |
Самоков или Малък Самоков (на турски: Demirköy, Демиркьой, на гръцки: Σαμάκοβο, Самаково, катаревуса: Σαμάκοβον, Самаковон) е град, община и административен център на околия Малък Самоков, във вилает Лозенград (Къркларели), Източна Тракия, Турция.
Съдържание |
География [редактиране]
Градът е разположен на 400 метра надморска височина в източната част на планината Странджа и има население от 4 052 души (2007 година). Наречен е Малък Самоков, за да се отличава от другия град Самоков.
История [редактиране]
В 19 век Самоков е малко българско градче, чиито жители традиционно се занимават с железодобивна индустрия, за което свидетелстват и имената на града - Самоков и Демиркьой, което означава желязно село. Край града се намира държавен леярен завод, в който под формата на ангария работят жители на Малък Самоков и околните места. [1]
По време на Руско-турската война (1828-1829) на 8 август 1829 година Малък Самоков, в който има фарбика за артилерийски снаряди, е превзет от смесен отряд руски войници и 1000 български въстаници, начело с малкотърновеца Хаджи Георги.[2] Според руски източници към 1830 година градчето има 472 български къщи и 13 гръцки.[3]
Към средата на 19 век ангарията при добива и обработката на желязната руда е премахната, а през 1873 година е спрян добивът на руда край града. [1]
Към края на 19 век градът попада под силното влияние на елинизма и добива почти напълно гръцки облик. По това време Малък Самоков е център на нахия в Мидийска каза на Лозенградски санджак.[4] Според Любомир Милетич в 1912 година в града живеят 100 семейства българи и 800 - гърци, които се занимават главно с въглищарство и в по-малка степен със земеделие, лозарство и скотовъдство.
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Малък Самоков е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[5]
Българите са изгонени от Самоков в 1913 година след Междусъюзническата война[6] и са настанени в гръцките села Вургари (днес Българи) и Кости на българска територия.[7]
Гръцките жители на града се изселват в Гърция през 20-те години на 20 век. Част от тях основават село Нео Сидирохори, Гюмюрджинско. На тяхно място са заселени помаци от село Манастир, Почан, Борен, Тисово и други села от Чеча.
Забележителности на града са тракийските долмени в околностите му, както и пещерата Дупница.
Население [редактиране]
- 4 052 (2007)
- 4 791 (1997)
- 5 203 (1990)
- 4 732 (1985)
- 4 345 (1980)
- 3 950 (1975)
- 3 400 (1970)
- 3 309 (1965)
- 2 335 (1960)
Личности [редактиране]
- Родени в Малък Самоков
Киро Узунов (1864 - 1938), български революционер, македоно-одрински опълченец
Михаил Киркос (1893 - 1967), гръцки журналист и политик
Външни препратки [редактиране]
Бележки [редактиране]
- ↑ а б Тодев, Илия. Българското национално движение в Тракия 1800-1878, София 1994, с. 61, 65, 356.
- ↑ Дойнов, Стефан. „Странджа-Сакар в годините на Руско-турската война от 1828—1829 г.“
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 116 - данни на полк. Енехолм (Енегольм). И. Тодев (пос. съч., с. 356), който също се позовава на Енехолм, пише за 15 гръцки къщи.
- ↑ История на българите в документи, Съставители Величко Георгиев и Стайко Трифонов, т. I, ч. II, София 1996, с. 32 (по Карайовов, Т. Материали за изучаването на Одринския вилает, в: СбНУНК, кн. 19, С. 1903, с. 5-6.)
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 550 и 862.
- ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.67.
- ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.85.
