Малък Самоков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Самоков.

Координати: 41.8214° с.ш. 27.7606° и.д.

Малък Самоков
Demirköy
Местоположение
Marmara Region blank map.png
ButtonRed.svg
Малък Самоков
Малък Самоков на картата на Регион Мармара
Данни
Вилает: Лозенград
Население: 4 855 (2000)
Надм. височина: 244 m
Геогр. положение: 41° 49' 17" сев. ш.
27° 45' 38" изт. д.
Пощ. код: 39
Тел. код: (+90) 288
Уебсайт: www.demirkoy.bel.tr

Самоков или Малък Самоков (на турски: Demirköy, Демиркьой, на гръцки: Σαμάκοβο, Самаково, катаревуса: Σαμάκοβον, Самаковон) е град, община и административен център на околия Малък Самоков, във вилает Лозенград (Къркларели), Източна Тракия, Турция.

География[редактиране | edit source]

Градът е разположен на 400 метра надморска височина в източната част на планината Странджа и има население от 4 052 души (2007 година). Наречен е Малък Самоков, за да се отличава от другия град Самоков.

История[редактиране | edit source]

В 19 век Самоков е малко българско градче, чиито жители традиционно се занимават с железодобивна индустрия, за което свидетелстват и имената на града - Самоков и Демиркьой, което означава желязно село. Край града се намира държавен леярен завод, в който под формата на ангария работят жители на Малък Самоков и околните места. [1]

По време на Руско-турската война (1828-1829) на 8 август 1829 година Малък Самоков, в който има фарбика за артилерийски снаряди, е превзет от смесен отряд руски войници и 1000 български въстаници, начело с малкотърновеца Хаджи Георги.[2] Според руски източници към 1830 година градчето има 472 български къщи и 13 гръцки.[3]

Към средата на 19 век ангарията при добива и обработката на желязната руда е премахната, а през 1873 година е спрян добивът на руда край града. [1]

Към края на 19 век градът попада под силното влияние на елинизма и добива почти напълно гръцки облик. По това време Малък Самоков е център на нахия в Мидийска каза на Лозенградски санджак.[4] Според Любомир Милетич в 1912 година в града живеят 100 семейства българи и 800 - гърци, които се занимават главно с въглищарство и в по-малка степен със земеделие, лозарство и скотовъдство.

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Малък Самоков е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[5]

Българите са изгонени от Самоков в 1913 година след Междусъюзническата война[6] и са настанени в гръцките села Вургари (днес Българи) и Кости на българска територия.[7]

Гръцките жители на града се изселват в Гърция през 20-те години на 20 век. Част от тях основават село Нео Сидирохори, Гюмюрджинско. На тяхно място са заселени помаци от село Манастир, Почан, Борен, Тисово и други села от Чеча.

Забележителности на града са тракийските долмени в околностите му, както и пещерата Дупница.

Население[редактиране | edit source]

  • 4 052 (2007)
  • 4 791 (1997)
  • 5 203 (1990)
  • 4 732 (1985)
  • 4 345 (1980)
  • 3 950 (1975)
  • 3 400 (1970)
  • 3 309 (1965)
  • 2 335 (1960)

Личности[редактиране | edit source]

Родени в Малък Самоков

Външни препратки[редактиране | edit source]

((el)) Κορνηλία Θεόφιλου Τζάρτου. "Αναμνήσεις από το Σαμάκοβο της Ανατολικής Θράκης" (Корнилия Теофилу Царту. Спомени от Самоков в Източна Тракия)

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б Тодев, Илия. Българското национално движение в Тракия 1800-1878, София 1994, с. 61, 65, 356.
  2. Дойнов, Стефан. „Странджа-Сакар в годините на Руско-турската война от 1828—1829 г.“
  3. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 116 - данни на полк. Енехолм (Енегольм). И. Тодев (пос. съч., с. 356), който също се позовава на Енехолм, пише за 15 гръцки къщи.
  4. История на българите в документи, Съставители Величко Георгиев и Стайко Трифонов, т. I, ч. II, София 1996, с. 32 (по Карайовов, Т. Материали за изучаването на Одринския вилает, в: СбНУНК, кн. 19, С. 1903, с. 5-6.)
  5. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 550 и 862.
  6. Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.67.
  7. Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.85.