Малък подковонос

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Малък подковонос
Bat(20070605).jpg
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен[1]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Mammalia Бозайници
разред: Chiroptera Прилепи
семейство: Rhinolophidae Подковоносови
род: Rhinolophus Подковоноси
вид: Rhinolophus
hipposideros
Малък
подковонос
Научно наименование
Уикивидове Rhinolophus hipposideros
Bechstein, 1800
Разпространение
Rhinolophus hipposiderosMap.png
Подвидове
  • R. h. escalerae
  • R. h. hipposideros
  • R. h. majori
  • R. h. midas
  • R. h. minimus
  • R. h. minutus

Малкият подковонос (Rhinolophus hipposideros) е дребен бозайник от семейство Подковоносови (Rhinolophidae ). Той е един от най-малките прилепи, които се срещат в България.

Физически характеристики[редактиране | edit source]

Основните размери на малкия подковонос са:[2]

  • Дължина на тялото с главата: 3,5 - 4,7 cm
  • Дължина на опашката: 2,2 - 3,3 cm
  • Размах на крилете: 19-25 cm
  • Маса: около 10 g

Окраската на гърба варира от матовожълт[3] до опушенокафяв. Коремът е сивкав до сивобял. Крилете са светло кафяво-сиви. Младите индивиди са тъмносиви.[4]

Разпространение и местообитание[редактиране | edit source]

Среща се в Западна и Южна Европа, Северна и част от Източна Африка и Югозападна Азия до Кашмир. В България е разпространен из цялата страна.[5]

Обитава пещери, мазета, тавани и други части на сгради, минни галерии. Зимува в подземни убежища, като пещери, галерии и мазета.

Начин на живот и хранене[редактиране | edit source]

Живее поединично, по двойки или на колонии до 40 екземпляра. През зимата не образува колонии, както останалите подковоноси.[3] Излита веднага след залез слънце[5], но понякога има и дневна активност.[6]

Спи зимен сън от септември – октомври, при температура 6 – 9 °C (в Европа).[6] Събужда се в периода март – април, в зависимост от температурата.[5] Води уседнал начин на живот - прелита най-много 10 км между летните и зимните убежища.[6]

Храни се с комари, молци, дребни нощни пеперуди, бръмбари и рядко паяци. Ловува основно в гори, градски паркове и градини, по-рядко над ливади и пасища и крайречни гори.[7] Понякога улавя плячката от камъни и клони.

Размножаване и развитие[редактиране | edit source]

Женската ражда през юни – юли по едно малко, което проглежда след около 10 дни, и се отделя от майката след 6 – 7 седмици. Половата зрялост настъпва след 1 година.[6]

Продължителността на живота е средно 4 години. Установена е рекордна продължителност от 21 години.[6]

Еволюция[редактиране | edit source]

Фосилните находки в Европа от началото на средния плеистоцен насам не се различават от сегашния вид, за който се смята, че произлиза от плиоценския Rhinolophus variabilis. Той от своя страна произлиза от живелия през миоцена Rhinolophus grivensis, който се явява общ прародител на малкия подковонос и южния подковонос (Rhinolophus euryale).[2]

Природозащитен статут[редактиране | edit source]

  • Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) – Незастрашен (Least Concern LC)[8]
  • Директива за местообитанията и дивата флора и фауна на ЕС – Приложение II [9]

Европейската популация като цяло е намаляваща. Малкият подковонос е изчезнал локално в някои северни райони. Основните заплахи са безпокойството и унищожаването на убежища, използването на инсектициди и климатичните промени, които могат да повлияят негативно на северните популации.[6]

В България числеността му се оценява на 20 000 индивида.[10]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Jacobs et al. Rhinolophus hipposideros. // Червен списък на застрашените видове 2006. IUCN, 2004. Посетен на 11 май 2006.
  2. а б Пешев, Цоло и др. Фауна на България. Т. 27. Mammalia. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2004. ISBN 954-430-860-1. с. 168-171.
  3. а б Марков (1988), стр. 133
  4. Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, Mammals II (2003), стр. 399
  5. а б в Пешев, Симеонов (1993), стр. 289
  6. а б в г д е Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, Mammals II (2003), стр. 400
  7. Иванова (2005), стр. 5
  8. Jacobs, D., Cotterill, F.W., Taylor, P. & Aulagnier, S. 2004. Rhinolophus hipposideros. In: IUCN 2007. 2007 IUCN Red List of Threatened Species. <www.iucnredlist.org>. Посетен на 26 април 2008.
  9. Наръчник за Натура 2000 в България. Костадинова, И., М. Михайлов (съст.). БДЗП, София, 2002, ISBN 954-90211-6-5, стр. 63
  10. Иванова (2005), стр. 21

Литература[редактиране | edit source]

  • Иванова, Теодора. Концепция за опазване на прилепната фауна и местообитания в България в рамките на Натура 2000. София, 2005
  • Марков, Георги. Бозайници. Наука и изкуство, София, 1988, стр. 133
  • Пешев, Цоло, С. Симеонов. Атлас по зоология. Гръбначни животни. Просвета, София, 1993, ISBN 954-01-0204-9, стр. 289
  • Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, 2nd edition. Vol. 13, Mammals II, edited by M. Hutchins, D. G. Kleiman, V. Geist, M. C. McDade. Farmington Hills, Ml: Gale Group, 2003, стр. 399 - 400