Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад
Donatien Alphonse François de Sade
	Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад Donatien Alphonse François de Sade
френски писател
	Портрет от Шарл ван Ло (ок. 1761 г.)
Роден	2 юни 1740 г. Париж, Франция
Починал	2 декември 1814 г. (74 г.) Шарантон, Франция
Погребан	Сен Морис, Франция
Религия	атеизъм
Националност	Франция
Литература
Период	1782 – 1814
Жанрове	Еротика, Философия, проза
Течение	западна философия
Повлиян	Волтер, Русо, Спиноза, Радклиф, Дидро
Семейство
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
	Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад в Общомедия

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад (на френски: Donatien Alphonse François de Sade) е френски маркиз, писател и политик.

Неговите литературни текстове включват новели, къси разкази, театрални текстове, политически трактати, някои от тях публикува от своето име, други анонимно, като отрича да им е автор. Най-известен е с еротичните си новели, които комбинират философски съждения с порнография, обрисувайки странни сексуални фантазии с акцент върху насилието, криминалността и хули срещу Католическата църква. Текстовете му обрисуват насладата от свободата на сексуалните практики, желания, изграждайки фантазмен свят на безгранични еротични изживявания. Той е пропонент на крайното насилие, сексуалната невъздържаност, неограниченост от морал, религия или закон. Терминът садизъм произхожда от неговото фамилно име и е въведен в края на 19 век от австрийския психолог Рихард фон Крафт-Ебинг, за да обозначи сексуално удоволствие предизвикано от причиняване на болка или унижение.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад е роден в Париж в семейството на провансалския аристократ граф Жан-Батист дьо Сад и Мари-Елеонор дьо Карман, придворна дама на принцеса дьо Конде, в 1740 г. Родът дьо Сад е част от noblesse de race, най-старите френски благороднически семейства. Като една от най-големите „иронии“ в литературата се смята фактът, че е наследник на Лаура, на която Петрарка посвещава своите романтични сонети. Неговият баща е арестуван за прекосяване на градините на Тюйлери в търсене на мъжки проститутки, също така известно е, че баща му е биел майката на Маркиз дьо Сад пред гости. Отгледан и образован в детските си години от свой чичо по бащина линия – епископ на Сад и либертин в същото време. Завършва йезуитския лицей „Луи Велики“ в Париж, по-сетне колежа на Кралската кавалерия и се отдава на военна кариера. Участва в Седемгодишната война (1756 – 1763 г.), достига чин капитан, проявявайки смелост в боевете. Оженва се за Рене-Пелаги дьо Монтрей през 1763 г., имат три деца – двама сина и дъщеря.

Самият Сад се определя като „invert“, което е едно от приетите през 19 век определения за хомосексуалност,^[1] но според днешната терминология по-скоро би бил определен като бисексуален.

Младият аристократ води охолен живот в своя замък Лакост в Прованс. Проявява силно влечение към театъра, като урежда частна сцена в своето шато. Ревностно защитава убежденията на либертин, противопоставяйки се на обществения морал, норми и клерикалните идеи. Свободният му сексуален живот става пословичен, като в 1768 г. е арестуван за насилие над жена. През 1772 г. бива осъден на смърт за „содомия и отравяне“, но по-късно присъдата е отменена и заменена със затвор. През 1784 г. е в Бастилията, сетне въдворен в психиатричното заведение „Шарантон“. Получава свобода по време на Френската революция през 1790 г. и се включва в политическия живот като гражданина Сад, симпатизирайки на крайната левица, въпреки че е аристократ по произход. Избран за депутат в Народния Конвент. Арестуван за политическите си убеждения през 1793 г. и освободен след падането на режима на Робеспиер през 1794 г. През 1801 г. е задържан за написването на книгата Жюстин (Justine) и обявен за луд в 1803 г. Прекарва остатъка от живота си в „Шарантон“, където умира през 1814 г.

Литературно творчество[редактиране | редактиране на кода]

Текстове[редактиране | редактиране на кода]

Маркиз дьо Сад е автор на множество романи, повести и памфлети, някои от които издава под псевдоним. Засяга философията на своите либертински възгледи и апологетира сексуалните наслаждения. За дьо Сад страстите са „примамка на природата за благото на човека, комуто тя е дала очи“,^[2] а добродетелите са „вериги“, които трябва да бъдат разкъсани и потъпкани. Фантазиите, твърди дьо Сад, ни служат само тогава, когато умът е свободен от предразсъдъци. Фантазии бушуващи в кръговрата на „вечна война и вечно разрушение“,^[3] където жестокостта е „нищо друго, освен човешка енергия, още непокварена от цивилизацията“.^[4]

Основни текстове[редактиране | редактиране на кода]

Диалог между свещеник и един умиращ мъж (Dialogue entre un prêtre et un moribond) (1782)
120-те дни на Содом (Les Cent vingt journées de Sodome ou l'École du libertinage) (1785, публ. 1904)
Алин и Валкур (Aline et Valcour, ou le Roman philosophique) (1786)
Августин дьо Вий-Бланш („Augustine de Ville-blanche“) (писан 1787 или 1788, непубл. до 1926)
Жюстин (Justine ou les Malheurs de la vertu) (1791)
- Жюстин или Неволите на добродетелта, София, Народна култура, 1993.
Философия в будоара (La Philosophie dans le boudoir) (1795)
- Философия в будоара (първите четири диалога), София, Пулсио, 2006. ISBN 954-9490-06-8
Жулиет (Histoire de Juliette, ou les Prospérités du vice) (1798)
Престъпления на любовта (Les Crimes de l'amur) (1800)

Анализ[редактиране | редактиране на кода]

Творчеството на дьо Сад бързо буди интерес и внимание, става обект и на многобройни изследвания. Приживе той трябва да понесе написването на книги като Анти-Жюстин (1793 г.) от литературния съперник Никола Рестиф де ла Бретон, критики, преследвания и затвор. Към началото на 19 век вече има една стереотипна представа за дьо Сад и неговите творби, по думите на Гийом Аполинер „цял век критиката се държи несправедливо с него, занимавайки се не толкова с идеите, съдържащи се в произведенията му, колкото да открива случки, които да извращават живота му и неговия характер“.^[5]

Самият Аполинер знаменито определя този „Божествен Маркиз“ като „най-свободен ум, съществувал някога“.^[6] Литературната критика на 20 век започва да търси и съзира в текстовете идея за радикална философия на свободата (трактат за пълно освобождаване на сексуалността представлява Августин дьо Вий-Бланш, където също така се изисква толерантност към хомосексуалността), един от праобразите на системата на екзистенциализма. Сюрреалистите виждат в него свой предтеча. Философията и психоанализата обогатяват и задълбочават разбирането към въображенията и стремленията, изложени от дьо Сад. Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно, в едно от есетата („Жулиета или Просвещение и морал“) на своя фундаментален труд Диалектика на Просвещението (1947 г.), анализират романа Жулиет в дискурса на Просвещението, като важен израз на „освободения от настойничество буржоазен субект“.^[7] Божественият Маркиз е интерпретиран от Жак Лакан в есето „Кант срещу Сад“ (1966 г.) в духа на етическите идеи, развити във философията на Имануел Кант.

Основни изследвания[редактиране | редактиране на кода]

Гийом Аполинер, Литературна критика, София, ЛИК, 1998, стр.130 – 192. ISBN 954-607-141-2
Роланд Барт, Sade, Fourier, Loyola, Paris, Seuil, 1980. ISBN 2-02-005511-2
Морис Бланшо, Sade et Restif de La Bretonne, Paris, Complexe, 1986. ISBN 2-87027-194-8
Симон дьо Бовоар, Faut-il brûler Sade?, Paris, Gallimard, 1972. ISBN 2-07-035268-4
Октавио Пас, Un Au-delà èrotique: le marquis de Sade, Paris, Gallimard, 1994. ISBN 2-07-073781-0
Филип Солерс, Sade contre l'être suprême, Paris, Gallimard, 1996. ISBN 2-07-074528-7
Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно, Диалектика на Просвещението, София, ГАЛ-ИКО, 1999. ISBN 954-8010-87-9

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ Уилам Нафи, Секс престъпления от Ренесанса до Просвещението, София, Астерим, 2008, с. 112 – 113.
↑ Маркиз дьо Сад, Философия в будоара, София, Пулсио, 2006, стр. 7.
↑ Маркиз дьо Сад, Философия в будоара, София, Пулсио, 2006, стр. 78.
↑ Маркиз дьо Сад, Философия в будоара, София, Пулсио, 2006, стр. 79.
↑ Гийом Аполинер, Литературна критика, София, ЛИК, 1998, стр. 144.
↑ Гийом Аполинер, Литературна критика, София, ЛИК, 1998, стр. 147.
↑ Макс Хоркхаймер и Теодор В. Адорно, Диалектика на просвещението, София, ГАЛ-ИКО, 1999, стр. 113.