Миле Миля
Да не се бърка с Рали 1000 Мили, модерно рали, провеждано в Италия, част от Европейския рали шампионат.
Миле Миля (на италиански: Mille Miglia) е легендарно автомобилно състезание, провеждано 24 пъти в Италия в периода 1927 - 1957 г. В превод името означава 1000 мили; тази мерна единица е избрана, защото древните римляни са използвали т.нар. римски мили (1 римска миля = 1481,5 метра). Състезанието се провежда по открит за движение и на други автомобили маршрут Бреша - Рим - Бреша, като през годините маршрутът минава през различни градове и варира от 1512 километра (1953 г.) до 1830 км (1948 г.); променя се и посоката на движение - някой път по посока на часовниковата срелка, друг път - наобратно. В това състезание участват едни от най-великите пилоти по това време - Хуан Мануел Фанджо, Тацио Нуволари, Алберто Аскари, Джузепе Фарина, Рудолф Карачола, Волфганг фон Трипс, Стърлинг Мос и др. Подобно на по-старото Тарга Флорио (в планините на остров Сицилия) и Карера Панамерикана (в Мексико), Миле Миля допринася много за славата на моделите от клас Гран Туризмо на Алфа Ромео, Ферари, Мазерати, Мерцедес и др. От 1977 г. се провежда Миле Миля Сторика, което е по-скоро под формата на парад и в което участват автомобили от класовете Спорт, Туринг и Гранд туринг, произведени между 1927 и 1957 г.
Регламент[редактиране | редактиране на кода]
За разлика от модерните ралита, където състезателите стартират през интервал от една минута и по-бързите тръгват първи, при Миле Миля първи потеглят по-бавните автомобили. Това е добре за маршалите по трасето, защото в противен случай те биха стояли на постовете си по трасето по-дълго - а победителят в първото издание финишира за над 21 часа. Номерата на автомобилите се определят от часа, в който са стартирали - така например Мерцедес-Бенц 300 SLR на Стърлинг Мос, с който през 1955 г. той поставя рекорд за средна скорост на 1597-километровия вариант на трасето (159,65 км/ч), е със станалия легендарен номер 722, защото потегля в 7:22 сутринта.
История[редактиране | редактиране на кода]
Миле Миля е основано от контовете Аймо Маджи и Франко Мацоти с помощта и на други богати аристократи. Двамата са родом от Бреша, където през 1921 г. се провежда първото състезание за Голямата награда на Италия. Още следващата година обаче надпреварата е преместена в Монца и затова двамата благородници лешават да си отмъстят за тази загуба, организирайки състезание, което отново да е свързано с Бреша. Решават то да е до Рим и обратно по маршрут с формата на цифрата 8 и с дължина около 1600 км или 1000 мили. В първото издание на Миле Миля, което започва на 26 март 1927 г., участват 77 автомобила, а международното участие се свежда до три Пежа.[1] Допускат се само немодифициарни серийни автомобили, а символичната такса за участие е 1 италианска лира.[2] Финишират 55 екипажа, а победителят е Фердинадно Миноя с навигатор Джузепе Моранди и автомобил ОМ 665 S. Двамата взимат разстоянието от 1628 км (малко над 1005 модерни мили) за малко под 21 часа и 5 минути. Средната скорост на победителя изненадва всички, тъй като тя надвишава с 28 км/ч очакванията на организаторите. По този повод в-к Кориере дела Сера пише: „Изминаването на 1700 км отне малко повече от 20 часа, по-малко от едно денонощие, а средната скорост е 77 км/ч. Бързият влак не би се справил по-добре. Автомобилът прекоси Италия така, все едно той контролира времето и пространството. Това е забележителна победа както за автомобила, така и за тези мъже, които толкова смело го управляваха и успяха да го подчинят.“[1]
Легендарна е победата на Тацио Нуволари над Акиле Варци с изгасени фарове през нощта през 1930 г. Нуволари, който е стартирал след колегата си Варци, води в класирането по време, но на самата писта е зад него. В полумрака на разсъмване Нуволари преследва Варци с изключени фарове, като по този начин е невидим в огледалата за обратно виждане. На права отсечка малко преди финала той изпреварва Варци. Това се смята за едно от най-великите изпълнения в моторните спортове за всички времена.
През 1931 г. е първото от общо три състезания, спечелени от чужденец и неиталиански автомобил. Победата е за германеца Рудолф Карачола с Мерцедес-Бенц SSK. Тя е донякъде изненадваща, защото Карачола почти не получава подкрепа от Мерцедес поради иконмическата криза. Така той няма достатъчно механици за всички сервизни точки и така след преминаването на някоя от тях, механиците тръгват по пряк маршрут, за да заемат следващата преди пристигането на Карачола.
През 1938 г. след тежка катастрофа с участието на трамвай, при която загиват зрители, Бенито Мусолини забранява състезанието в този му формат. След като през 1939 г. Миле Миля не се провежда, през 1940 г. организаторите на състезанието пробват да получат одобрението на Дучето, но той ги отрязва с думите „Писнало ми е от вас брешанците и вашето Миле Миля!“, но скоро след това осъзнава политическото значение на надпреварата и дава зелена светлина.[1] Тя сега носи името Голяма награда на Бреша и не минава през градове, а се състои на 165-километрово трасе с триъгълна форма между градовете Бреша, Кремона и Мантуа в долината на река По, а пилотите преминават по него девет пъти. В това издание дебютира първият автомобил, произведен от Енцо Ферари - Типо 815, който заради договорни отношения между Енцо Ферари и Алфа Ромео не може да носи името Ферари.
Докато Италия участва във Втората световна война Миле Миля не се провежда и състезанието е подновено едва през 1947 г. Първите три издания след войната са спечелени от Клементе Биондети, който единствен печели три поредни състезания, а освен това е и рекордьор с общо четири победи. От 1953 до 1957 г. надпреварата става кръг от Световния шампионат за спортни автомобили и така донякъде постига целта на основателите си. От 1954 г. в памет на загиналия година по-рано Тацио Нуволари в маршрута е включен и неговия град Мантуа, а наградата Нуволари Гран При се присъжда на най-бързия състезател във финалните 132 км.[1] През същата година една случка добива популярност и също като изпреварването с изключени фарове на Нуволари става част от легендарните мигове не само на Миле Миля, но в автомобилния спорт въобще. Германецът Ханс Херман и навигаторът му Херберт Линге шофират много ниското Порше 550 Спайдър, което освен че няма покрив, разполага с почти символично предно стъкло. На един железорътен прелез бариерата е спусната в последния момент преди преминаването на бързия влак за Рим. Херман решава, че е твърде късно да спре и подавайки сигнал на навигатора си да се наведе, той успява да плъзне автомобила си под спуснатите бариери току пред носа на минаващия влак (илюстрация[неработеща препратка]).
През 1955 г. Стърлиг Мос със своя Мерцедес-Бенц 300 SLR поставя рекорд за най-висока средна скорост – 159,65 км/ч. Това става на 1597-километровия вариант на трасето, но и в другите варианти никой не успява да шофира с по-висока скорост; изключение прави състезанието през 1940 г., когато германецът Фриц Хушке фон Ханщайн кара със средна скорост 166,7 км/ч, но тогава марщрутът не минава през населени места. За постижението на Мос допринася и навигаторът му - журналистът Денис Дженкинсън. Преди надпреварата двамата минават по трасето и Дженкинсън си води бележки на руло хартия, дълго 4,6 метра, а по време на състезанието той ги чете и чрез сигнали с ръце напътства Мос. В това издание на Миле Миля участват рекордните 521 екипажа.[1]
Състезанието е забранено завинаги през 1957 г. заради смъртоносен инцидент. При жестока катастрофа близо до Гуидицоло загиват испанският пилот маркиз Алфонсо де Портаго, американският му навигатор Едмунд Нелсън и 11 зрители. Причина за това е спукана гума, заради която ферарито на испанеца поднася и става неуправляемо. Срещу отбора и производителя на гумите започва разследване, като обвинението срещу Ферари е въз онова на това, че за да бъде спечелено време не е направена смяна на гумите. Въпреки забраната на властите състезанието продължава да се провежда до 1961 г., но в странен рали формат със спазване на всички ограничения на скоростта и няколко специални етапа, в които на участниците е позволено да карат бързо и се засича време.
През 1977 г. започва да се провежда Миле Миля Сторика. Вече не се набляга на бързите скорости, а на издръжливостта на участващите автомобили, които по регламент трябва да са произведени в периода, в който се е провеждало оригиналното състезание. Въпреки че има официално класиране, мероприятието е по-скоро под формата на парад и туристическа атракция.
Победители[редактиране | редактиране на кода]
.jpg)
Миле Миля[редактиране | редактиране на кода]
.svg){kind=small}
.svg){kind=small}
* Провежда се на 165-километрово трасе, на което се правят 9 обиколки и носи името Голяма награда на Бреша.
Брой победи – пилоти и навигатори[редактиране | редактиране на кода]
В списъка с победите присъстват и навигаторите, защото те са и механици и често победата се дължи и на техните познания и работа. Пилотите са отбелязани с удебелен шрифт, а навигаторите – с наклонен.
| Пилот | 
|
|
| |
|---|---|---|---|---|
| 1. |  Клементе Биондети
|
4 | 0 | 0 |
| 2. | Тацио Нуволари
|
2 | 2 | 0 |
| 3. | Джузепе Кампари
|
2 | 1 | 1 |
| = | Карло Пинтакуда
|
2 | 1 | 1 |
| 5. | Джанино Марцото
|
2 | 0 | 0 |
| = | Амедео Бинями
|
2 | 0 | 0 |
| = | Джулио Рампони
|
2 | 0 | 0 |
| = | Марко Кросара
|
2 | 0 | 0 |
| 9. | Париде Мамбели
|
1 | 2 | 0 |
| 10. | Акиле Варци
|
1 | 1 | 1 |
| = | Джузепе Моранди
|
1 | 1 | 1 |
| 12. | Антонио Бривио
|
1 | 1 | 0 |
| = | Джовани Брако
|
1 | 1 | 0 |
| = | Еторе Салани
|
1 | 1 | 0 |
| = | Паскуале Касани
|
1 | 1 | 0 |
| 16. | Пиеро Таруфи
|
1 | 0 | 1 |
| = | Алдо Стефани
|
1 | 0 | 1 |
| 18. | Алберто Аскари
|
1 | 0 | 0 |
| = | Баконин Борцакини
|
1 | 0 | 0 |
| = | Еудженио Кастелоти
|
1 | 0 | 0 |
| = | Луиджи Вилорези
|
1 | 0 | 0 |
| = |  Рудолф Карачола
|
1 | 0 | 0 |
| = |  Стърлинг Мос
|
1 | 0 | 0 |
| = | Фердинандо Миноя
|
1 | 0 | 0 |
| = | Хушке фон Ханщайн
|
1 | 0 | 0 |
| = | Алесандро Дела Стуфа
|
1 | 0 | 0 |
| = | Алфонсо Ролфо
|
1 | 0 | 0 |
| = | Батиста Гуидоти
|
1 | 0 | 0 |
| = | Валтер Баумер
|
1 | 0 | 0 |
| = | Вилхелм Себастиан
|
1 | 0 | 0 |
| = | Денис Дженкинсън
|
1 | 0 | 0 |
| = | Дечимо Компаньони
|
1 | 0 | 0 |
| = | Джузепе Навоне
|
1 | 0 | 0 |
| = | Емилио Романо
|
1 | 0 | 0 |
| = | Карло Онгаро
|
1 | 0 | 0 |
Брой победи – конструктори[редактиране | редактиране на кода]
| Марка |
|
|
| |
|---|---|---|---|---|
| 1. | Алфа Ромео
|
11 | 11 | 10 |
| 2. | Ферари
|
8 | 5 | 4 |
| 3. | Мерцедес-Бенц
|
2 | 2 | 0 |
| 4. | ОМ
|
1 | 3 | 2 |
| 5. | Ланча
|
1 | 1 | 3 |
| 6. | БМВ
|
2 | 0 | 0 |
| 7. | Фиат
|
0 | 1 | 1 |
| = | Чизиталия
|
0 | 1 | 1 |
| 9. |  Делайе
|
0 | 0 | 1 |
| = | Мазерати
|
0 | 0 | 1 |
Рали Миле Миля[редактиране | редактиране на кода]
| Год. | Пилот/Навигатор | Автомобил | Дистанция | Време | Ср. скорост | |
|---|---|---|---|---|---|---|
| 1958 |
|
Луиджи Тарамацо / Джовани Джерино
|
Ферари 250 GT | 1593 км (83,5 км)* |
55'02" | 91 км/ч |
|
|
Луиджи Вилоти / Армандо Зампиеро
|
Ферари 250 GT | 56'27" | |||
|
|
Паул-Ернст Щреле /  Хайни Валтер
|
Порше 356А | 57'18" | |||
| 1959 |
|
Карло Марио Абате / Джани Балцарини
|
Ферари 250 GT | 1453,3 км (188 км)* |
2ч06'16" | 89,3 км/ч |
|
|
Жан Гише / Герхарт Хапел
|
Ферари 250 GT | 2ч09'24" | |||
|
|
Жан Пиер Шилд / Пекорино
|
Ферари 250 GT | 2ч10'52" | |||
| 1961 |
|
 Гунар Андерсон / Чарли Ломандер
|
Ферари 250 GT | 1576 км (388,8 км)* |
3ч32'53" | 109,6 км/ч |
|
|
Джулио Кабианка / Пиерджорджо Проволо
|
Ланча Фламиния Z | 3ч39'06" | |||
|
|
Алберико Качари / Джанкарло Сала
|
Ферари 250 GT | 3ч40'06" |
* В скоби е дължината на скоростната отсечка, на която няма ограничения и се засича времето.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д THE 24 MILLE MIGLIA HISTORIC RACES, архив на оригинала от 11 март 2012, https://web.archive.org/web/20120311022324/http://www.1000miglia.eu/inglese/home.html, посетен на 29 август 2009
- ↑ Tausend Meilen Nostalgie, сп. Ауто, Мотор унд Шпорт, брой 16 1977 г.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Официален сайт Архив на оригинала от 2012-03-11 в Wayback Machine.