Михайлово (Област Враца)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница За другото българско село вижте Михайлово (Област Стара Загора).

Михайлово
България
Red pog.png
Михайлово
Област Враца
Red pog.png
Михайлово
Общи данни
Население 1 158 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 34,264 km²
Надм. височина 78 m
Пощ. код 3355
Тел. код 09162
МПС код ВР (Вр)
ЕКАТТЕ 48492
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   - кмет
Хайредин
Тодор Тодоров
(НВ, ВМРО-НИЕ, БСДП, …)
Кметство
   - кмет
Михайлово
Стефан Ангелов
(НЗ)

Миха̀йлово (бивше Долна Гнойница) е село в Северозападна България. То се намира в община Хайредин, Област Враца. По данни от ЕСГРАОН на община Хайредин към 2 май 2005 г. в с. Михайлово живеят 1153 човека. До 1950 година името на селото е Долна Гнойница, така както е записвано в старите турски документи и в документите след Освобождението. С указ №191 на Президиума на Народното събрание (ДВ 95/22 април 1950 год.), населеното място се преименува в Михайлово на името на Михаил Кънчев - активен функционер на комунистическата партия и регионален ръководител на Септемврийското въстание 1923 година.

География[редактиране | edit source]

Разположено е на левия бряг на река Огоста и от двете страни на устието на Горногнойнишка бара (наричана от селяните в с. Септемврийци река Мътница) при вливането ѝ в Огоста. То е равноотдалечено по на 40 километра от големите населени места Оряхово, Козлодуй (районен център), Лом и Монтана, а по шосе отстои на 60 километра от областния център Враца.

Релеф[редактиране | edit source]

Релефът е равнинен, силно повлиян от това, че е пресечен от две реки и се явява тяхна водосборна зона. Селото е разположено във валог със разлика във височините до около 40 метра. На църквата е поставен нивелачен репер с надпис „Височина на надморско равнище 71,548 м.“. Водното ниво на река Огоста в района на землището на селото е над 56 m. Разположението на селото в поречието на двете реки - Огоста и Барата, го прави естествен пътен възел. Като се използва създадената равнинност на терена и минимални наклони в поречията, през селото преминават шосетата от Оряхово за Монтана и София и това от Видин и Лом за Бяла Слатина, Плевен и Източна България.

Природни богатства[редактиране | edit source]

В поречието на река Огоста се добиват инертни материали за строителството - пясък и баластра. Добивът на тези материали не е поставен на промишлена основа и задоволява само нуждите на региона. В десния бряг на реката са разкрити каменни кариери, от които се добиват камъни от варовик с добро качество за строителни нужди.

Почви[редактиране | edit source]

Вършитба в с. Михайлово (Долна Гнойница) през 1938 г. През 1948 г. са национализирани 9 вършачки и 8 трактора, с които селяните са обработвали частните земеделски имоти [1] [2]

В региона почвата е чернозем, а по поречието на Огоста има наноси с пясъклива структура. Землището на селото граничи със землищата на селата Хайредин, Манастирище, Бели брод, Лехчево, Септемврийци (Област Монтана) (Горна Гнойница) и Бъзовец (Област Монтана). Земята е плодородна и благоприятства развитието на земеделие и скотовъдство. На север в землището на Михайлово е включена земя от местността Златия — една изключително продуктивна по отношение зърнопроизводството земеделска земя, а поречието на Огоста доскоро успешно се използваше за производство на плодове и зеленчуци.

Климат[редактиране | edit source]

Климатът е умереноконтинентален. Зимите са студени, снеговити, с температури в средата на м. януари достигащи до минус 20 градуса. Летата са горещи и летните температури достигат до 35-38 градуса. Характерни за есента са мъглите, обхващащи Дунавската равнина и с това понижаващи температурите от 5 до 8 градуса.

Гори[редактиране | edit source]

В миналото е имало по-големи горски масиви с по-голямо разнообразие от дървесни видове. По време на създаването на ТКЗС са изсечени и изкоренени акациеви, брястови и дъбови насаждения. Сега преобладават дървета от видовете топола и върба около поречието на двете реки.

Животински свят[редактиране | edit source]

Околностите на селото се обитават от дребен дивеч - зайци и лисици и птици - пъдпъдъци, гургулици и яребици. Освен този дивеч обект на ловната страст през зимата са и дивите патици по поречието на река Огоста. Разпространени са водната змия, смокът и няколко вида гущери. В домакинствата се отглежда дребен -(овци и кози) и едър рогат добитък - крави. В малките семейни стопанства се отглеждат магарета и коне, свине и птици - предимно кокошки и гъски. Отглеждането на биволи е прекратено по време на масовизацията при създаването на ТКЗС.

История[редактиране | edit source]

Материални свидетелства[редактиране | edit source]

Двете реки Огоста и Горногнойнишка бара, плодородната земя и тучните пасища са привличали хората още от древността към това място. Не са правени системни разкопки, но от проучванията на случайно намерени находки, може да се каже, че селището е обитавано още в шестото хилядолетие пр. Хр. Изследването е документирано и регистрирано от Богдан Николов[3]. Намерени са останки от погребения с трупоизгаряне - глинени погребални урни и златни накити от бронзовата епоха (края на четвъртото хилядолетие пр. Хр.). Изровени са останки от глинени съдове характерни за ранно-желязната епоха - около първото хилядолетие пр. Хр. Намерени са отделни монети и колективни монетни находки от времето на Римската република и Римска империя. Двете най-големи находки от 1800 и 1098 броя монети (денари и антониниани) са открити случайно в м. "Крушите", край старото ТКЗС. Последните монети в тях са отсечени при император Галиен (253-268), което доказва, че тази земя е била провинция на Римската империя. Последните сечени по години монети и скриването на толкова голяма колективна находка съвпада с нашествията на варварите. Готите носели смърт и разрушения и вероятно по това време селото е разрушено и обезлюдено. От населението тук са оставени много тракийски могили, което определя народността на хората обитаващи тези земи. Открити са керамични съдове от Първото Българско царство и некрополи от времето на Второто Българско царство. Материалните свидетелства доказват, че мястото, където се намира село Михайлово е заселвано могократно, но не са намерени документи за името на селището.

Писмени документи[редактиране | edit source]

След падането на България под турско владичество, от турски данъчни описвачи около 1483 година е описан Никополския санджак. Доцент Румен Ковачев [4] дава точни данни за населените места тук:

  • село Койдозлу (Козлодуй) има 8 домакинства.
  • село Бутанофче (Бутан) има 6 домакинства.
  • село Хайрреддин (Хайредин) има 4 домакинства.

Село Долна Гнойница не се споменава, което значи че то отново е било празно място - селяните или са изселени в Анадола, както тези от с. Цибър, или селището е разграбено и опожарено. Турски данъчни документи споменават за селище с име подобно на Гнойница в каза Джибре (Цибър), Никополски санджак, както следва:

  • в 1617 год. село Гунанидже или Гнояница;
  • в 1620 год. село Гонайниче с 35 домакинства;
  • в 1632 год. село Гнояниче с 30 домакинства;
  • в 1639 год. село Гуяниче или Гояница.

Независимо от различното назоваване на името на селото при произнасянето на турски език и изписването му на арабски, може да се приеме, че записът се отнася до едно и също населено място. Това се потвърждава от непрекъснато еднаквия повтарящ се ред при изброяване на населените места в казата. [5]

След кърджалийските безчинства във Врачанско в края на XVIII век, селото около Барата, намиращо се на пътя Видин - Лом -Плевен е опустошено, опожарено и се създава едно временно селище в местността „Влашко селище“, на около километър от старото, скрито в горуньова (дъбова) гора и встрани от пътища. В това селище се заселват българи, връщащи се от Румъния, както и такива, бягащи от родните си места на път за Влашко. Обитавано е около 15 години, и след 1800 година семействата от това ново селище се преместват отново около Барата, където и сега е село Михайлово. Според възрастни хора при едно изследване през 1904 година (отразено в издадения тогава „Пътеводител на Оряховска околия“)[6], селото носи името на близкия соват (тур. голямо пасище, мера) „Гоеница“. Това славянско наименование, запазено във времето и доказано от записите в турските регистри показва, че жителите на селото са българи. В това крайречно пасище всяко домакинство от селото е отглеждало и угоявало до 150 овце, телета и работен добитък - волове, биволи и коне. В турска редакция най-близък до името Гоеница е записа от 1639 година. След 1800 година селото е записано като Гунуйниче-и зир (Гунуйница-и зир), което означава Долна Гнойница. Това е било необходимо, според турските власти, тъй като създаденото селище е ново на това празно място, а в горното течение на Барата съществува вписаното от 1631 година в турските данъчни „дефтери“ село Гунуйница-и баля. По-рано такъв запис на името не е бил необходим, защото Гоеница е по-старото от двете села и за да се отличават към името на второто е прибавено „и баля“, т.е. „Горна“

За първи път на български селото е записано като Долна Гноеница в календарче „Летоструй“, издадено във Виена-Австрия през 1873 година. [7] В дадената таблица на статистическото описание на Оряховското окръжие от Врачанската епархия в народно черковно отношение, са дадени данни за населените места. За селото през 1873 г. е изписана с кирилица следната информация:

Селище — Долна Гноеница
Народност — българи
Къщи — 104
Венчила — 221
Черкви — прави се
Име на свещеника — Атанас Николов

Там в списъка на селищата от Оряховска околия изрично се споменава етническа принадлежност на населението. За селото е записано че е заселено с българи.

Училище и черква[редактиране | edit source]

В селището на новото място през 1848 година се открива килийно училище [8]с първи учител Глигор Маринов от Ново село (Благово), обл. Монтана. Двадесет години по-късно се построява сграда, наричана „Хамбаря“, защото имала помещение за събраното зърно от данъци, помещение за религиозни ритуали и стая за нуждите на училището.[9] През 1873 година се освещава новопостроената черква „Св. Параскева“ от свещеника останал да служи в нея — Атанас Попниколов. Тя е построена в дарените дворни места от фамилиите Ценьовци и Младенчовци. Свещеници служили в църквата са още Филип Трифонов, Кирил Манчев (от 1926 до 1932 година), Георги Макариев (от април 1932 до 1936 год.), Иван Александров (от 1936 до 1948 год.) и Ангел Филипов Попов.

Учителят Цветан П. Константинов (Даскала) с ученици в народни носии в извънучилищни занимания, 1939 г.
Духовият оркестър "Големата музика" на с. Михайлово през 1962 г.

През 1889 година се построява училищна сграда, която да позволи провеждането на четирикласно обучение на децата. Училището е построено върху дареното от Найден Илчев голямо дворно място в центъра на селото. През 1931 година е завършена и осветена нова голяма училищна сграда, която да отговори на нарасналите нужди от учебни помещения за провеждане на седем годишен курс на обучение. Учители оставили трайна следа, не само с обучението на децата, но и с широката си обществена дейност и работа за културното обогатяване на селяните и съхранение на българските народностни традиции са: Петко Цалков Барзов (1838-1914), Илчо Горанов, Въло Ценов Калчев, Георги Атанасов Попов (1873-1959), Куно Симеонов Йончев, Иван Найденов Илчев (1877-1933)- станал по-късно Околийски училищен инспектор, Михаил Георгиев Попов (1892-1984), Петко Тударов Илчев (1902-1985)- като главен учител организирал стоежа на новата училищна сграда през 1930–1931 год., Цветан Петров Константинов (Цинцарски) (1909-1989), Цонка Георгиева Барашка, Любен Стоев Спасов (1915-1988), Гена Иванова Попова. Инициативен комитет от учители са организирали през 1939 г. с доброволен труд и дарения построяването на паметник на загиналите за Отечеството 53 войници от селото във войните от началото на XX век. Директори на училището през годините са: Иванка Димитрова Лилова, Алексей М. Крачков, Петко Тудоров Илчев, Михаил Г. Попов, Цветан Димитров Маринов, Любен Стоев Спасов, Димитър Найденов Евтимов, Димитър Георгиев Димитров, Косто Ганов Костов и Цветанка Георгиева Студенобушка.[5]

При избухването на Балканската война един човек от Долна Гнойница е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[10]

Други обществени институции[редактиране | edit source]

Нуждата от общинска административна сграда се чувствала осезаемо. Населението на селото в края на тридесетте години на XX век е над 2 700 човека, и през 1938 година се построява Общински дом. В него се настанява кметската администрация, пощата и здравната служба. Телеграфопощенската станция е открита на 13.11.1923 г. През 1952 г. е поставен номератор с телефонистка, а през 1981 г. е монтирана и работи автоматична телефонна централа. Читалище „Съзнание“ е създадено през 1912 година по инициатива на учителите баща и син - Георги Атанасов Попов и Михаил Г. Попов. То се помещава на различни места, докато през 1978 година е направена пристройка към училищния салон и в нея са настанени библиотеката, читалнята и детската сбирка. През 1957 г. е построена сграда за детски ясли. Те функционират до 1960 г., когато се закриват. Сградата се преустройва и предоставя за нуждите на целодневна детска градина.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Природни забележителности в селото е преминаването на р. Огоста през селото, а пясъкът около коритото на реката може да се конкурира с пясъка по нашето Черноморие. Между селата Михайлово и Септемврийци има язовир, на който всеки любител на риболова може да отдъхне. Черквата в селото е една от най красивите в България, но е разграбена и на практика е неизползваема.

Редовни събития[редактиране | edit source]

В селото по принцип се тачат и празнуват всички национални празници, също така традициите и обичаите, свързани с българския народ, като Коледа, Нова година, Лазаров ден (Лазарица), Цветница, Деня на родилната помощ (Бабин ден), Трифон Зарезан, Тодоровден (когато се провежда селската кушия) и др. Традиционият събор на селото се провежда на 2 август.

Личности[редактиране | edit source]

Други[редактиране | edit source]

Футболен Клуб "Балкански"

Кухня[редактиране | edit source]

Специфични ястия за селото са „Сухи червени чушки пълнени с боб“ и „Пилешка саламура“.

Галерия[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

  • Лист от карта K-34-24. Мащаб: 1 : 100 000. Карта с. Михайлово и региона
  • [1] Карта на Михайлово от bg.guide-bulgaria

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Илчев Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, второ издание, Издателство ПИК, Велико Търново, 2013, с. 68 ISBN 978-954-736-187-4
  2. „Опис на изкупения едър земеделски инвентар в Ореховска околия“, ТД „Държавен архив“ Враца, с. 9-10
  3. Николов, Богдан, ИМСЗБ, т. 18, 1992, стр. 13
  4. Ковачев , доц. Румен, Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век в Българския исторически архив, Издателство Нар. библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 1997
  5. а б Илчев, Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, изд. „ПИК“ — Велико Търново, 2006, 293 стр. ISBN 954-736-139-2; ISBN 978-954-736-139-3
  6. Георгиев, Ст., Т. Икономов. Пътеводител на Оряховска околия, Издание на Оряховското туристическо дружество „Дунавски турист“, Свищов, 1904
  7. Списание Летоструй или къщний календар за проста година 1873, V годишнина, издава книжарницата на Хр. Г. Данов и сие в Пловдив, Русчук и Велес, печатено в Виена у книгопечати Л. Соммер и сие, с. 58-59. Съхранява се в Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий"
  8. Илчев, Иван Н., Учебното дело в Ореховската околия от 1830 до 1926 год., Печатница Н.Д. Йоцев и сие, Орехово, 1926, с. 29
  9. История на учебното дело с. Долна-Гнойница, околия Ореховска от 1848 год.-до 1925-1926 учебна година включително. ТД "Държавен архив"- Враца, ф. № 507-К, опис 1, арх.ед.85.
  10. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.843.
  11. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 560.

Литература[редактиране | edit source]

  • Николов, Богдан. От Искър до Огоста, изд. „Алиса“, София, 1996 год.
  • ХХ-XXI век Врачанска област, Справочно издание, изд. „Гебра“, Враца, 2001 год.
  • Илчев, Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, изд. „ПИК“ — Велико Търново, 2006 год., 293 стр. ISBN 954-736-139-2; ISBN 978-954-736-139-3
  • Петров, Цветан, Родове от село Михайлово, Издателство „ПИК“ — Велико Търново, 2008 год., 386 стр. ISBN 978-954-736-187-4
  • Илчев, Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, второ издание, изд. „ПИК“ — Велико Търново, 2013 год., стр. 296 ISBN 978-954-736-187-4