Мишел Фуко

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мишел Фуко
Michel Foucault.jpg
философ
Роден 15 октомври 1926
Поатие, Франция
Починал 25 юни 1984 г. (на 57 г.)
Париж, Франция
Регион Философия 20 век
Школа Континентална философия, структурализъм, постструктурализъм
Основни интереси История на идеите, епистемология, етика, политическа философия
Основни идеи „Археология“, „генеалогия“, „епистема“, „диспозитив“, „биовласт“, „управленталност - управленческост“, „дисциплинарна институция“, паноптицизъм


Мишел Фуко в Общомедия
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Фуко.

Мишел Фуко (френски: Michel Foucault), роден като Пол-Мишел Фуко (Paul-Michel Foucault) (15 октомври 1926 в Поатие - 25 юни 1984 в Париж), е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“. Имал е професура в Колеж дьо Франс с титлата „История на системите на мисълта“, преподавал е също в американските Университет в Бъфало и Калифорнийски университет, Бъркли.

Фуко е най-известен със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност. Неговата работа върху властта, отношенията във властта, знанието и дискурса са широко обсъждани.

През 60-те години Фуко е асоцииран със структурализма - течение, от което той се дистанцира. Той отрича постструктуралистичните и постмодернистични етикети, които често по-късно са му прикачвали, като е предпочитал да се класифицира неговата мисъл като критическа история на модерността, произлизаща от Кант.

Фуко е в частност повлиян от работата на Ницше, неговата „генеалогия на знанието“ с директни алюзии към Ницшевата генеалогия на морала. В късно интервю съвсем конкретно заявява: „Аз съм ницшеанец“ [1].

През 2007 г. Фуко е посочен като най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на в. „Таймс“. [2]

Биография[редактиране | edit source]

Детство[редактиране | edit source]

Фуко е роден на 15 октомври 1926 г. в Поатие като Пол-Мишел Фуко в аристократично провинциално семейство, баща му Пол Фуко е известен хирург и се е надявал синът му да го наследи в професията [3]. Ранното образование на Фуко е било микс от успех и посредственост, докато не започва да посещава йезуитския колеж Сент Станисла, където се отличава [4] [5]. През този период Поатие е част от Виши и после е под германска окупация. След Втората световна война Фуко е приет в престижния Екол Нормал Сюпериор (кампус на улица Улм), традиционен път към постигане на хуманитарна кариера във Франция.

Екол Нормал Сюпериор[редактиране | edit source]

Животът на Фуко по време на обучението в Екол Нормал е труден, той страда от остра депресия [6]. Като резултат отива да види психиатър. По това време Фуко се увлича по психологията. Той получава лиценз, еквивалентен на българското бакалавър, по психология, една нова квалификация във Франция по това време, в допълнение със степен по философия през 1952. Той особено става увлечен по клиничната психология, където се докосва до мислители като Лудвиг Бинсвангер.

Фуко се присъединява към Френската Комунистическа партия от 1950 до 1953. Той бил въведен в партията от неговия ментор Луи Алтюсер, но скоро губи своите илюзии както по отношение на политиката, така и по отношение на философията на партията [7]. Различни хора, като историка Еманюел Льо Роа Ладюри разказват, че Фуко никога не е участвал активно, за разлика от множеството други членове.

Ранна кариера[редактиране | edit source]

Фуко се проваля на изпита за преподаване в публичните училища през 1950 г., но го взима на следващата година. След кратко преподаване в Екол Нормал той взима позиция в Университета Лил Норд дьо Франс, където от 1953 до 1954 г. преподава психология. През 1954 г. Фуко публикува първата си книга Умствената болест и личността (Maladie mentale et personnalité), работа, от която по-късно ще се отрече. В този момент Фуко не е заинтересован от преподавателската кариера и предприема дълго изгнаничество от Франция. През 1954 г. той служи като културен делегат на Франция в Университета в Упсала в Швеция - позиция, която Жорж Дюмезил му урежда като приятел и ментор. През 1958 г. Фуко напуска Упсала и за кратко държи позиция във Варшавския университет и Университета в Хамбург.

Фуко се завръща във Франция през 1960 г., за да завърши своя докторат и за да заеме пост по философия в университета на Клермон-Феран. Там той среща философа Даниел Дефер, който ще бъде негов любовник в течение на 20 години [8]. През 1961 г. той спечелва своя докторат, като подава два тезиса (дефакто това е обичайната практика във Франция): „основен“ тезис озаглавен Лудост и умопомрачение: история на лудостта в класическата епоха (Folie et déraison: Histoire de la folie à l'âge classique, превеждан и издаден вкл. у нас като История на Лудостта в класическата епоха ) и „второстепенен“ тезис, представляващ превод и коментари на кантовата Антропология от прагматично гледище. Folie et déraison е изключително добре приет. Фуко продължава след това с енергично публикуване, през 1963 публикува Раждането на клиниката (Naissance de la Clinique), Реймон Русел и преиздава своята книга от 1954 г. Умствената болест и личността (Maladie mentale et personnalité), от която отново ще се откаже.

След като Дефер е изпратен в Тунис за неговата военна служба, Фуко се премества на позиция в Туниския университет през 1965. Той публикува Думите и нещата (Les Mots et les choses) по време на пика на структурализма през 1966 и Фуко бързо е положен в групата на учени като Жак Лакан, Клод Леви-Строс и Ролан Барт като най-новата вълна от мислители, които ще обърнат екзистенциализма популяризиран от Сартър. Фуко прави множество скептични забележки относно марксизма, което вбесява голям брой леви критици, но по-късно твърдо отрича структуралисткия етикет [9]. Той все още е в Тунис по време на студентските бунтове от 1968 г., където той е силно афектиран от локалните студентски бунтове по-рано същата година. През есента на 1968 се завръща във Франция, където през 1969 г. публикува Археология на знанието (L'archéologie du savoir) — методологичен отговор на неговите критици.

Години след 1968: активист[редактиране | edit source]

През 1968 френското правителство създава нов експериментален университет Париж VIII във Венсан, и назначава Фуко за глава на философския департамент през декември същата година [10]. Фуко назначава основно млади ляви в академията, например Джудит Милър, и техния радикализъм провокирал Министерството на образованието на Франция, което се противопоставило на факта, че много от курсовете били със заглавия съдържащи фразата „марксистко-ленинистки“ и министерството издало декрет, че студентите от Венсан няма да имат възможност да бъдат преподаватели в гимназии [11]. Както е общоизвестно, Фуко се присъединява към студентите в окупирането на административните сгради и в бой с полицията.

Службата на Фуко във Венсан е кратка, но през 1970 г. той е избран в най-престижното академично тяло във Франция, Колеж дьо Франс, като професор по История на системите на мисълта. Неговата политическа активност се усилва и неговия партньор Дефер се присъединява към ултрамаоистката организация Gauche Proletarienne (GP, Пролетарска левица). Фуко спомага за създаването на Затворническа информационна група (френски: Groupe d'Information sur les Prisons или GIP) за даване на възможност на затворниците да получат гласност за техните проблеми. Това съвпада с обръщането на Фуко към изучаване на дисциплинарните институции в книгата Надзор и наказание (Surveiller et Punir), която "разказва" за микро-властовите структури, развити от Западните общества през 18 век със специален фокус върху затворите и училищата.

По-късни години[редактиране | edit source]

В късните години на 70-те, политическият активизъм във Франция приключва с разочарованието и загубата на илюзии на много леви интелектуалци [12]. Голям брой млади маоисти изоставят техните стари вярвания, за да станат така наречените Нови философи, често цитирайки Фуко като основно повлияващ ги, статус за който Фуко има смесени чувства [13]. В този период Фуко започва шест-томен проект озаглавен История на сексуалността (Histoire de la sexualité), който той така и не завършва. Неговият първи том е публикуван под заглавието Воля за знание (La Volonté de Savoir) през 1976. Вторият и третият том не се появяват още осем години, като изненадват читателите с техния тематичен предмет (класически гръцки и латински текстове), подход и стил, особено фокусът на Фуко върху човека като субект, концепция, която някои погрешно са смятали, че той преди това е пренебрегвал.

Фуко започва да прекарва повече време в САЩ в Университета в Бъфало, където той има лекция на първата си визита в САЩ през 1970 г., и особено в УК Бъркли. През 1975 г. той взима ЛСД на Забриски пойнт в Националния парк Долина на Смъртта, което по-късно нарича най-прекрасното прекарване в живот си[14].

През 1979 г. Фуко на два пъти посещава Иран, като взима дълги интервюта с политически протагонисти в подкрепа на новото временно управление, установено малко след Иранската революция. Множеството му есета върху Иран, публикувани в италианския вестник Кориере дела Сера, се появяват на френски едва през 1994 г., а на английски чак през 2005 г. Тези есета предизвикват известни противоречия, като някои коментатори твърдят, че Фуко е бил недостатъчно критичен към новия режим [15].

В по-късните години на философа интерпретаторите на работата на Фуко се опитват да адресират проблемите свързани с факта, че късния Фуко изглежда е в напрежение с по-ранната работа на философия. Когато този въпрос е повдигнат през 1982 г. в интервю Фуко казва „Когато хората казват 'Ето, ти мислеше това преди няколко години и сега казваш нещо друго', а моят отговор е... [смее се] 'Добре, мислите ли, че аз съм работил толкова усилено всичките тези години за да казвам едно и също нещо и да не се променям?'“ [16]. Той отказва да се идентифицира като философ, историк, структуралист или дори марксист, твърдейки че „Основният интерес в живота и работа е да бъдеш нещо друго, което не си бил в началото" [16] По подобен начин той предпочита да не твърди, че представя кохерентен и безвремеви „блок от знание“, но предпочита и желае неговите книги „да са нещо като кутия за инструменти, вп която другите могат да тършуват, за да открият инструмент, който могат да използват винаги, когато пожелаят в тяхното собствено поле... Аз не искам да пиша за аудитория, аз пиша за потребители, не за читатели“ [17]

Фуко умира от свързано със СПИН заболяване в Париж на 25 юни 1984. Той е първата известна френска личност, за която има информация, че е имала СПИН. Малко се знае за заболяването по онова време [18] и има някои противоречия от тогава [19]. На първата страница на Льо Монд, където е публикувана новината за смъртта му, не се е споменавало нищо за СПИН, макар, че е било споменато, че е починал от масивна инфекция. Преди смъртта си Фуко унищожава повечето от ръкописите си и в завещанието си забранява да се публикува онова, което може да е пропуснал.

Трудове[редактиране | edit source]

История на лудостта в класическата епоха[редактиране | edit source]

Книгата изследва идеите, практиките, институциите, изкуството и литературата свързани с лудостта в Западната история. Фуко започва своята история в Средните векове, описвайки социалното и физическо изключване на прокажените. [20] Той твърди, че след основното изчезване на проказата, лудостта започва да заема мястото на изключване. Корабът на глупаците от 15 век е една литературна версия на такава изключваща практика, буквално на изпращането на хора далеч с кораби. През 17 век Европа, в движение, което Фуко нарича Големият затвор, "неразумните" членове на обществото са затворени и институционализирани [21]. През 18 век лудостта става обратното на Разума, а през 19 век се превръща в умствено заболяване.

Раждането на клиниката[редактиране | edit source]

Раждането на клиниката проследява развитието на медицинската професия и специфично институцията на клиниката (clinique).

Реймон Русел[редактиране | edit source]

Това е единствената работа на Фуко върху литературата; Фуко признава: „В голяма степен това е книгата, която написах най-лесно и с най-голямо удоволствие“. Тук Фуко изследва теория, критицизъм и психология в текстовете на Реймон Русел, един от бащите на експерименталното писане, чиято работа е обичана от Кокто, Дюшан, Бретон, Роб-Грийе, Жид и Джакомети.

Думите и нещата[редактиране | edit source]

Книгата (преведена на английски като Редът на нещата) започва с разтегната дискусия върху картината на Диего Веласкес Лас Менинас, нейният комплексен аранжимент от линии на погледа, скритост и видимост [22]. И тогава развива централния си тезис: всички периоди в историят са притежавали специфична подлежащи условия за истина, които конституират кое е приемливо, например, за научен дискурс. Фуко твърди, че тези условия на дискурса се променят с времето, с големи и в някаква степен внезапни промени, от епистемата на един период в друга [23].

Ницшеанската критика на Просвещенските ценности в Редът на нещата става влиятелна за културната история.

Тази книга на Фуко го прави известна интелектуална фигура във Франция [24].

Археология на знанието[редактиране | edit source]

Фуко насочва своя анализ към „твърдението“ (énoncé), основна единица на дискурса. „Твърдението“ има много специфично значение в Археологията: то денотира онова, което създава пропозициите, изказванията или речевите актове като смислени и притежаващи значение. В контраст с класическите структуралисти Фуко не вярва, че значението на семантичните елементи е априорно на тяхната артикулация [25]. Твърденията конституират мрежа от правила, установяващи кое е смислено, и предпоставките за правенето на смислови пропозиции, изказвания и речеви актове. Все пак „твърденията“ са също така „събития“, защото подобно на много други правила те възникват в определено време. В зависимост дали се подчинява или не на тези правила на значението, граматически вярното изречение все така може да няма смисъл, както и обратното — граматически невярното изречение може да бъде смислено.

Надзор и наказание[редактиране | edit source]

Книгата Надзор и наказание. Раждането на затвора е публикувана на френски (Surveiller et punir: Naissance de la prison) през 1975. Надзор и наказание започва с графично описание на бруталната публична екзекуция на Робер-Франсоа Димен през 1757, който се е опитал да убие Луи XV, а после противопоставя сиво разписание на затвор от 80 години по-късно. След това изследва как за толкова кратко се е развила такава голяма разлика във френското публично наказание. Това са „моментални снимки“ на два типа от „технологиите на наказанието“, както ги нарича Фуко. Така че в тази книга Мишел Фуко разглежда промените в наказателните институции на запада, настъпили през вековете на преход от предмодерност към модерност (17 - 19 век):

  • Предмодерност
    1. публична екзекуция за устрашаване на населението
    2. затворът е място за наказание
    3. престъпникът е морално лош и трябва да бъде наказан
  • Модерност
    1. екзекуция зад стените на затвора, извън погледа на населението
    2. затворът е институция за превъзпитание
    3. престъпникът е неправилна личност, която трябва да бъде "поправена"

Домодерното кърваво и показно наказание Фуко нарича "монархическо", а модерното безлично наказание - "дисциплинарно". Домодерното наказание служи като "назидание" на зрителите, за да укрепи в тях "вътрешната принуда", докато модерното наказание е елемент от система на "безкрайно наблюдение и контрол". Преди 200 години човек е разкъсан на екзекуция, защото монархът няма възможност да наблюдава и контролира своите поданници. Модерната власт, на своя страна, имаща на разположение нови технологии, безкрайни документи свързани с всеки един човек - наказва безлично, но за сметка на това сферата на наблюдението и контрол е прехвърлила отдавна териториите на затвора, болницата и лудницата, и е заляла целият живот на гражданина.

История на сексуалността[редактиране | edit source]

В трите тома (1976 - 1984) на този труд Фуко разглежда белезите и елементите на легитимното и нелегитимното сексуално поведение през езическата античност, християнската античност и християнското средновековие. Разглежда:

  • представите за здравословен/нездравословен живот,
  • представите за морален/неморален живот,
  • представите за хетеросексуални отношения,
  • представите за хомосексуални отношения.

Разглежда се и философският дебат от началото на новата ера, между езически философи наблягащи върху „естествената нужда“ мъже да се обичат, подкрепят и разбират, както мъж и жена не могат, и нови християнски философи, твърдящи че напротив, мъж и жена могат да имат също толкова пълноценни и много „по-морални“ отношения, от тези на мъж със мъж. Фуко е искал да напише и четвърти том, центиран изцяло върху ранното християнство и сексуалността, но умира преди да завърши този проект.

Лекции[редактиране | edit source]

От 1970 до неговата смърт през 1984, от януари до март всяка година без 1977, Фуко дава курс от публични лекции и семинари седмично в Колеж дьо Франс като условие за неговата професура там. Всички тези лекции са записани на касета и транскриптите на Фуко също са запазени. През 1997 тези лекции започват да се публикуват на френски, като досега са излезли шест тома.

Критика[редактиране | edit source]

Някои теоретици поставят под въпрос степента, в която Фуко може да смятан за етически „неоанархист“, заради това, че се самопосочва като създател на „нова политика на истината“ или обратното като нихилист и неподчиняващ се „неофункционалист“. Жан-Пол Сартър, в рецензия върху Редът на нещата описва не-марксисткия Фуко като „последния отбранител на буржоазията“ [26]

Юрген Хабермас описва Фуко като „крипто-нормативист“ скрито разчитащ на същите просвещенски принципи, които се опитва да деконструира. Централен за този проблем е начинът, по който Фуко изглежда се опитва да остане едновременно кантианец и ницшеанец в неговите подходи.

Речник на Мишел Фуко[редактиране | edit source]

  • Архив (фр. Archive)
  • Биополитика (Biopolitique)
  • Биовласт (Biopouvoir)
  • Власт (Pouvoir)
  • Генеалогия (Généalogie)
  • Дискурс (Discours)
  • Диспозитив (Dispositif)
  • Управляемост (Gouvernementalité)
  • Дисциплинарна институция (Institution disciplinaire)
  • Епистема (Epistémè)
  • Паноптицизъм (Panopticism)
  • Твърдение (Énoncé)
  • Видимост (Visibilités)
  • Хетеротопия (Hétérotopie)

Библиография[редактиране | edit source]

На български

  • Душевна болест и психология, Критика и хуманизъм, 2006
Maladie mentale et personnalité, PUF, Paris, 1954, редактирана като Maladie mentale et psychologie, 1995 (английски - Mental Illness and Psychology)
  • История на Лудостта в класическата епоха, изд. ЕА, 1996
Histoire de la folie à l'âge classique - Folie et déraison, Plon, Paris, 1961
  • Раждане на клиниката, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1994
Naissance de la Clinique - une archéologie du regard médical, PUF, Paris, 1963
  • Думите и нещата, „Наука и изкуство“, София, 1992
Les mots et les choses - une archéologie des sciences humaines, Gallimard, Paris, 1966
  • Археология на знанието, София, изд. „Наука и изкуство“, 1996
L'archéologie du savoir, Gallimard, Paris, 1969
  • Надзор и наказание. Раждането на затвора, УИ „Св. Климент Охридски“, 1998
Surveiller et punir , Gallimard, Paris, 1975
  • История на сексуалността (1976-1984, френски - Histoire de la sexualité, английски - The History of Sexuality)
    • Том I. Воля за знание (1976, френски - La Volonté de savoir, английски - The Will to Knowledge)
    • Том II. Употребата на удоволствието, изд. ЕА, 1994
    L'Usage des plaisirs, 1984 (английски - The Use of Pleasure)
    • Том III. Грижата за себе си (1984, френски - Le Souci de soi, английски - The Care of the Self)
  • Власт/Познание
Power/Knowledge (1980) - антология, издадена на английски език
Власт. Антология, Критика и хуманизъм, 1997
  • Анормалните. Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975, изд. ЛИК, 2000 (1974-1975, лекции от Колеж дьо Франс)
Les anormaux (английски - Abnormal)
  • Трябва да защитаваме обществото. Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1975-1976, изд. ЛИК, 2003 (19751976, лекции от Колеж дьо Франс)
Il faut défendre la société (английски - Society Must Be Defended)
  • Генеалогия на модерността, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1992
  • Просвещение и критика, Критика и хуманизъм, София, 1997

Трудове, достъпни онлайн

Виж още[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Nik Farrell Fox, The New Sartre: Explorations in Postmodernism, Continuum, via Google Books, p. 169
  2. The most cited authors of books in the humanities, timeshighereducation.co.uk
  3. ((en)) Adams, Bert (2002). Contemporary Sociological Theory. Thousand Oaks: Pine Forge Press. p. 237. ISBN 0761987819
  4. ((en)) Smart, Barry (1994). Michel Foucault. New York: Routledge. p. 19. ISBN 0415088879
  5. ((en)) Dosse, François (1997). History of Structuralism. Minneapolis: University of Minnesota Press. p. 148. ISBN 0816622418
  6. Foucault, Michel (2006). History of Madness. New York: Routledge. p. V. ISBN 0415277019
  7. ((en)) Morris, Brian (1991). Western Conceptions of the Individual. Oxford: Berg. p. 428. ISBN 0854968016
  8. ((en)) Halperin, David (1997). Saint Foucault. Oxford University Press, USA. p. 214. ISBN 0195111273
  9. Dosse, François (1997). History of Structuralism. Minneapolis: University of Minnesota Press. p. 79. ISBN 0816623708
  10. ((en)) Hitchcock, Louise (2008). Theory for Classics. New York: Routledge. p. 124. ISBN 0415454972
  11. ((en)) Hitchcock, Louise (2008). Theory for Classics. New York: Routledge. p. 124. ISBN 0415454972
  12. ((en)) Hazareesingh, Sudhir (1991). Intellectuals and the French Communist Party. Oxford: Clarendon Press. p. 166. ISBN 0198278705
  13. Peter Dews, „The Nouvelle Philosophie and Foucault,“ Economy and Society 8(2) (May 1979), pp. 127-71
  14. David Macey (1995). The Lives of Michel Foucault: A Biography. Vintage. ISBN 0679757929
  15. Иранското противоречие е често коментирано във френската литература. Виж например Eribon, Didier ((1989)1991). Michel Foucault. Harvard University Press. и Paul Veyne (2008). Foucault. Sa pensée, sa personne. Albin Michel.
  16. а б ((en)) David Gauntlett. Media, Gender and Identity, London: Routledge, 2002
  17. Michel Foucault (1974). 'Prisons et asiles dans le mécanisme du pouvoir' in Dits et Ecrits, t. II. Paris: Gallimard, 1994, pp. 523–4)
  18. So Little Time: A year-by-year history of the AIDS epidemic. AIDS Education Global Information System. Retrieved on 4 February 2008
  19. O'Farrell, Claire. "Letter to The Times Literary Supplement (непубликувано)". Letter written in 2002 in the context of a controversy over Foucault's death from AIDS. Линк от 4 февруари 2008
  20. ((en)) Torrey, E. (2001). The Invisible Plague. New Brunswick: Rutgers University Press. p. 303. ISBN 0813530032
  21. ((en)) Still, Arthur (1992). Rewriting the History of Madness. New York: Routledge. p. 119. ISBN 0415066549
  22. ((en)) Gresle, Yvette. Foucault's 'Las Meninas' and art-historical methods. Journal of Literary Studies, retrieved 01 December 2008
  23. Holub, Robert (1992). Crossing Borders. Madison: University of Wisconsin Press. p. 57. ISBN 0299132749
  24. ((en)) Booker, Keith (1996). A Practical Introduction to Literary Theory and Criticism. New York: Longman. p. 122. ISBN 0801317657
  25. ((en)) Gutting, Gary (1994). The Cambridge Companion to Foucault. Cambridge: Cambridge University Press. p. 231. ISBN 0521408873
  26. Sartre, Jean-Paul, in L'Arc no. 30, Oct. 1966, pp. 87-88
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Michel Foucault“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

На български

На други езици