Момчиловци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Момчиловци
България
Red pog.png
Момчиловци
Област Смолян
Red pog.png
Момчиловци
Общи данни
Население 1 180 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 40,464 km²
Надм. височина 1200 m
Пощ. код 4750
Тел. код 03023
МПС код СМ (См)
ЕКАТТЕ 49014
Администрация
Държава България
Област Смолян
Община
   - кмет
Смолян
Николай Мелемов
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Момчиловци
Мария Никова
(независим)

Момчиловци е село в Южна България. То се намира в община Смолян, Област Смолян.

География[редактиране | edit source]

Mom4ilovci ot Dupchov kamuk.jpg

Село Момчиловци се намира в една котловина в Средните Родопи с изход на юг към извора Хубча. От север е защитено от голямото вододелно било Рожен, Караманица, Калъчборун, Момина вода, Имарет дере (Хайдушки поляни).

История[редактиране | edit source]

Археологическите находки ясно сочат, че селото и неговото землище са обитавани от траките от края на бронзовата епоха (1000 години пр.н.е.). Монети, керамика и сечива се съхраняват в местния музей. Археологическите находки, намерени в селото свидетелстват, че животът в селището не е прекъсвал. У тукашните жители съществуват редица предания, в които се говори, че селото се е заселило наново към XVI век, като негови основатели били жители на близкото Райково (сега квартал на Смолян). За съжаление този период (XIV-XVI век) не е достатъчно проучен. Но и малкото, открито досега е в разрез с тези предания. Между Момчиловци и Райково е имало взаимни връзки, преселвания, кръстосвания и женитби; двете села от стари времена са се подпомагали. По-вероятно е процесът на изселването да е бил от Горно Дерекьой (Момчиловци) към Райково, като към по-голямо и по-богато село. Според турски документи, преди около 300 години земята в селото вече е била раздробена на малки парчета ниви и разделена между населението. Ставали покупки и продажби на тарли и градини. Продавачите и купувачите с техните съпритежатели и съседи носят български — християнски имена.[1]

За хода на завладяването на Родопите от османците няма запазени достоверни документални сведения, а легендите и преданията ни говорят за полумитичните имена на Енихан баба, Саръ баба и др. След османското нашествие в землището на селото се преселили юруци — тюркски скотовъдци и пастири, които търсели по-удобни пасища за своите стада. През 18-19 век земите на юруците постепенно са изкупени от местното българско население[1]


Картината „Сватба в Момчиловци“ от Иван Мърквичка

През 1836 година в селото е изградена църква. През следващите няколко години малкото живеещи в Момчиловци (тогава Горно Дерекьой) ахряни (българи мюсюлмани) се изселват. През 1883 година през месец юли чешките професори — художникът Иван Мърквичка и историкът Вацлав Добруски - учители в Пловдивската гимназия, с ученика си Васил Дечов от Чепеларе посетили селото с научна цел. Селяните добре посрещнали гостите и на другия ден в неделята ги поканили на сватба. [1] Добруски попитал стари хора: "Имало ли е в селото българи-мохамедани?" Всички единодушно му отговорили, че е имало и щом оградили църквата, те се изселили. Ето как Добруски е предал разговора си със старците от Горно Дерекьой: "Чух тъй също, че помаците завиждат на съседите си българи, дето имат манени и изписани църкви. Когато българите от с. Дерекьой построили нова църква, помаците нажалени, че и те си нямат джамия, преселили се в друго село, чисто помашко. Освен това помаците все си държали старите български прякори — Поповци, Стояновци и пр. и си помнят роднинските връзки с българите. Помаците съзнават, че прадедите им са били християни, но не искат да знаят, че са били българи, ако и да говорят чисто български език. Турският език наричат "свински". От турски език те не знаят нищо, освен няколко най-обикновени изречения и няколко числителни имена и поради това не могат да научат свестно нито една молитва".[2]

Голяма чумна епидемия в Момчиловци настъпила през 1836-1838 г. Цялото население бягало две лета по горите, а през зимите, когато умиранията почти прекратявали, хората се прибирали по домовете си. Тогава селото броило 142 дома и рядко имало къща да не е дала жертви от чумата – загинали стотици. Димитър Зограф изографисал чумата в църквата над южната малка врата.[1]

През 1838-40 и 1845 свещеник в Момчиловци е йеромонах Григорий ("поп Глигорко"). Вместо да натрапва гръцкия език, той бързо научил местното наречие. С идването си в селото той се заловил да учи децата.[1][3]

По време на Априлското въстание на два пъти селото е изнудвано и плаща пари на въоръжени "кабадайлии" от няколко околни помашки села. Поводът бил, че уж в тефтерите на Перущинската църква се намерил списък на комитите от селата Горно и Долно Дерекьой (Момчиловци и Соколовци). Срещу „лирици и алтоне” мнимите комити били отписвани от фиктивните списъци.[1]

На 17 януари 1878 година в Долно Дерекьой (Соколовци) навлизат руски войски, където били посрещнати и от момчиловци.[1]

На 10 април 1878 година Горно Дерекьой е завзето от сенклерови бунтовници. На 20 май руски роти изтласкват сенклеровци от селото. През лятото на 1878 година постоянната заплаха над християнските села принуждава населението от двете страни на новата граница да потърси помощта и закрилата на Петко войвода. На 18 август станала схватка с група сенклерови бунтовници на Ешекулак, а на 30 август на връх Момина вода. Появата на Петко войвода вдъхнала кураж на изплашеното население и накарала местните банди да се въздържат от пакости и изстъпления над мирните жители.[1]

Берлинският конгрес през лятото на 1878 година потвърдил оставането на селото в Турция. Новата граница минавала по водораздела, който от стари времена бил границата между Рупчос и Ахъ Челеби, на около 7-8 км северно от с. Горно Дерекьой (Момчиловци). През ноември 1878 година една комисия определила границата, като набивала колци (колове). Такива колове набили и през средата на землището на с. Горно Дерекьой. От селото останали в България 8 хиляди декара земя, която била зачислена в Чепеларската община. До Съединението през 1885 година селяните стопанисвали земята си свободно, но след него били длъжни да преминават границата с тескерета или пътни листове, а едрият и дребен добитък минавал през Роженската митница с редица формалности. В резултат на поставянето на границата и появана на "двувластните имоти" голяма част от населението на Горно и Долно Дерекьой (Момчиловци и Соколовци) била принудена да се изсели. Така в освободената българска територия (оттатък границата) възниква ново село - Проглед.[1]

За учител в Момчиловци през 1900-1901 г. бил назначен Вълко Шишманов от Карлуково (Славейно) не толкова да учи децата, а да посвети и организира селото в революционното движение. Шишманов свършил добре своите „комитски поръчения“ и оставил за свой заместник учителя Никола Янев. През трите години (от 1900) Никола Янев бил всичко в селото – и ръководител, и организатор, събирал пари за пушки и патрони и ги препращал на пункта в Проглед.[1]

През август 1903 г. българските власти разгонват четата на Пею Шишманов. Разветите комитски знамена около селото са свити и скрити.[1]

Масов пожар в селото станал на 10 май 1907 г. За три часа изгорели 73 къщи. Войниците от турските постове на Рожен и Свети Георги видели пламъците и дотичали да спасяват селото. Тъкмо войниците навлезли из сокаците на път за горящите къщи, почнали да се „обаждат“ скритите през есента на 1903 г. пушки и патрони. Меймурът от Роженската митница събрал войниците си и им казал: „Оставете да гори това комитско село, не чувате ли, че във всяка къща има скрито оръжие”. Войската спряла да потушава огъня. Само ходели по изгорелите къщи да следят къде ще се обади скрито оръжие.[1]

При избухването на Балканската война в 1912 година 35 души от Дерекьой (Горно или Долно) са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[4] На 7-8 октомври 1912 г., малко след обявяването на Балканската война, от селото и постовете около него избягали всички турски войници и жандарми. На 12 октомври в селото навлиза четата на Стефан Калфа. След войната селото остава в България.

През 1934 г. по настояване на писателя и общественик Васил Дечов селото е приеменувано на Момчиловци, "за да се увековечи името на Момчил юнак в паметта на идните поколения".[1]

Обществени институции[редактиране | edit source]

  • Читалище „Светлина“, основано през 1925 г.
  • Музей
  • Църква " Свети Константин и Елена"
  • Кметство
  • Ски писта "Момчил Адвентчър" Картола

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

В околностите на Момчиловци има изградени 24 параклиса[5]. До параклиса „Свети Илия“ има паметна плоча на 2 немски пилоти, загинали на път за Гърция през 1941 г.

Аязмо, посветено на Свети пророк Илия. [5]

Редовни събития[редактиране | edit source]

  • Църковен празник на селото е 21 май, „Св. Константин и Елена“.

Личности[редактиране | edit source]

Родени в Момчиловци

Литература[редактиране | edit source]

Много информация за Момчиловци може да бъде открита в книгата на Отец Константин Канев "Миналото на с.Момчиловци, Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи" (1975) под редакцията на Николай Хайтов.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е ж з и к л м н Канев К. Миналото на с.Момчиловци, Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи. Издателство на Отечествения фронт, София 1975.
  2. Добруски В. Няколко сведения за изтурчването на родопските българи, ПСп, XXI и XXII, София 1887, стр. 332-338
  3. Вълнев К. Момчиловски будители. Смолян, Принта-КОМ 2010
  4. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 842.
  5. а б К. Каневски. Чудотворното аязмо и параклисите в Момчиловци. ЗЕА Принт, Смолян, III издание, 2010
  6. Златилов, Вълчо. Снимките на Костадин Гунчев, уникални свидетелства за времето. Вестник „Нов живот“, Кърджали, 17.11.2012.

Други[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]