Морис Бланшо
| Морис Бланшо Maurice Blanchot | |
| френски философ | |
| Роден |
22 септември 1907 г.
|
|---|---|
| Починал | 20 февруари 2003 г.
Менил Сен Дени, департамент Ивлин, Франция |
| Погребан | Франция |
| Националност |  Франция |
| Философия | |
| Регион | Западна философия |
| Епоха | Философия на ХХ век |
| Школа | Континентална философия |
| Интереси | Философия на езика, литературна теория, етика, политическа философия |
| Идеи | Le neutre, право на смърт, два вида смърт |
| Текстове | Литературното пространство (1955) |
| Повлиян | |
| Повлиял | |
| Семейство | |
| Партньор | Денис |
Морис Бланшо (на френски: Maurice Blanchot) е френски философ, писател, литературен, културен и политически теоретик. Оказва силно влияние върху постструктуралистки философи като Жак Дерида.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 22 септември 1907 г. в селцето Квен, департамент Сон е Лоар (на френски: Saône-et-Loire), регион Бургундия, Източна Франция. Завършва Страсбургския университет, където става близък приятел с Еманюел Левинас, а след това и Сорбоната.
Работи като журналист и редактор. В навечерието на Втората световна война симпатизира на нацистите, пише антисемитски статии и призовава за сваляне на правителството на Блум. През 1940 г., след нападението на Германия над Франция, Бланшо се отрича от своите националсоциалистически убеждения и става активен участник във Френската съпротива. В средата на 40-те години окончателно се оттегля от политиката и се посвещава на литературата: още в края на войната той издава два романа и два литературоведски труда.
През 1946 г. Бланшо изоставя Париж и се установява в градчето Ез, департамент Приморски Алпи.
Умира на 20 февруари 2003 г. в Менил Сен Дени, департамент Ивлин, на 95-годишна възраст.
Творчество[редактиране | редактиране на кода]
Творческият път на Бланшо започва в годините на Втората световна война с романите „Тъмният Тома“ (1941, втора ред. 1950) и „Аминадав“ (1942). По-нататък пише главно повести: „При смъртта“ (1948), „В желания миг“ (1951), „Последният човек“ (1957) и др. По същото време започва и дейността на Бланшо като критик и есеист; многобройните му статии са събрани в книгите „Лотреамон и Сад“ (1949) и „Обречено на огъня“ (1949).
От 70-те години Бланшо публикува основно художествени и философски фрагменти.
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Белетристика
- Thomas l'Obscur, 1941
- Aminadab, 1942
- L'Arrêt de mort, 1948
- Le Très-Haut, 1949
- Le Pas au-delà, 1973
- La Folie du jour, 1973
- L'Instant de ma mort, 1994
- Философски и литературнотеоретически трудове
- Faux Pas, 1943
- La Part du feu, 1949
- L'Espace littéraire, 1955
- Le Livre à venir, 1959
- L'Entretien infini, 1969
- L'Amitié, 1971
- L'Ecriture du désastre, 1980
- La Communauté inavouable, 1983
- Une voix venue d'ailleurs, 2002
- Преводи на български език
- Литературното пространство. Превод от френски език Весела Антонова. София: ЛИК, 2000, 288 с.
- Предстоящата книга. Превод от френски език Антоанета Колева. София: Критика и хуманизъм, 2007, 280 с.
- В желания момент. Превод от френски език Антоанета Колева. София: Критика и хуманизъм, 2011, 142 с.
- Онзи, който не ме придружаваше. Превод от френски език Антоанета Колева. София: Критика и хуманизъм, 2011, 142 с.
- Последният човек. Превод от френски език Антоанета Колева. София: Критика и хуманизъм, 2011, 176 с.
- Смъртната присъда. Превод от френски език Антоанета Колева. София: Критика и хуманизъм, 2011, 142 с.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- ((fr)) Maurice Blanchot et ses contemporains Архив на оригинала от 2006-08-04 в Wayback Machine.
- ((fr)) Espace Maurice Blanchot
- ((en)) Морис Бланшо в Studio Cleo
- ((fr)) Philippe Sollers, „Blanchot l'extrême“, Le Nouvel Observateur, 10 juillet 2008
- ((en)) Stephen Mitchelmore, „Maurice Blanchot: The Infinite Conversation: The Absent Voice“, Spike Magazine, 1 юни 2002
|
