Неаполитанско кралство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Неаполитанско кралство
Regno di Napoli
монархия
 
 
 
1282 — 1816  
 
 
Знаме Герб

Местоположение на Неаполитанско кралство

местонахождение на тогавашната държава
Континент Европа
Столица Неапол
Официален език италиански език
наполитано-калабрийско наречие
Религия римокатолицизъм
Форма на упр. монархия
Държавен глава
  Крал на Неапол
   - 1282-1285 Карл I Анжийски
   - 1815-1816 Фердинанд IV
Епоха Средновековие и Наполеонови войни
 - Сицилианска вечерня
30 март 1282 г.
 - Договор от Калтабелота
31 август 1302 г.
 - Договор от Ращат
7 март 1714 г.
 - Битка при Кампо Тенезе
10 март 1806 г.
 - Битка при Толентино
2 май 1815 г.
 - Кралство на Двете Сицилии - основаване
8 декември 1816 г.
Валута Неаполитанска пиастра
Неаполитанска лира (1812-1815)
Днес част от Флаг на Италия Италия
редактиране
Неаполитанското кралство (на италиански: Regno di Napoli) е историческа държава, която е съществувала на територията на днешна Италия в периода от 1282 до 1816 г. Териториите на Неаполитанското кралство са обхващали земите на областите Калабрия, Кампания, Базиликата, Молизе, и Абруцо, които се намират в днешна Средна и Южна Италия. През 1816 г. след Виенския конгрес Неаполитанското кралство се обединява със Кралство Сицилия в т.н. Кралство на двете Сицилии.

Предистория[редактиране | edit source]

През XI в. на земите, които по-късно образували Неаполитанското кралство, се намират две княжествата Салерно и Капуа (остатъци от разпадналото се Лангобардско кралство), васалните на Византия наследствени херцогства Неапол, Амалфи и Гаета и области, които влизат непосредствено в границите на Византия. В началото на XI в. тези земи са завладени от норманите и през 1130 г. стават част от новообразуваното Сицилианско кралство на Рожер I. До 1266 г. териториите на Неаполитанското кралство остават в състава на Сицилианското кралство. Столицата на кралство Сицилия става град Палермо и цялото управление на страната се съсредоточава в Сицилия.

През 1265 г. братът на френския крал Луи IX Карл I Анжуйски получава от папа Климент IV инвеститура за пожизнен владетел на Сицилийското кралство. Войските на Карл разбиват тези на дотогавашния сицилиански крал Манфред на 26 февруари 1265 при Беневентум (самият Манфред е убит в тази битка), след което подчинява цялата територия на Сицилианското кралство. След като се налага на престола, Карл I Анжуйски премества столицата на кралството в Неапол.

Управлението на Карл I е деспотично, а суровото му отношение към местната аристокрация обединява привържениците на старата династия на Хоенщауфените, чиито представители по това време се намират в изгнание. Недоволството от новия крал е най-силно в Сицилия, където на 30 март 1282 г. избухва антифренско въстание, известно като Сицилианска вечерня. В течение на няколко седмици всички френски сили в Сицилия са разбити. Политиката на Карл I Анжуйски спрямо въстаниците се оказва неуспешна. През август 1285 сицилианците обявяват за крал на Сицилия арагонския крал Педро III - един от зетьовете на покойния крал Манфред. Скоро Педро е признат за всесицилиански крал под името Педро I Сицилиански. Силите на Педро I подпомогат въстаниците и принуждават Карл I Анжуйски да отстъпи остров Сицилия, който се обособява като самостоятелно кралство. Континенталната част от териториите на бившето кралство остават под властта на Карл I Анжуйски и неговите наследници, които продължили и занапред да се титулуват като крале на Сицилия. Именно техните територии в континентална Италия започнали да се наричат по традиция Неаполитанско кралство на името на столицата Неапол.

Неаполитанското кралство на династията Анжу[редактиране | edit source]

През следващия един век наследниците на Карл I Анжуйски продължават с опитите си да си върнат териториите, обособили се след Сицилианската вечерня в Сицилианско кралство. На домогванията на неаполитанските крале е сложен край през 1372 г., когато кралица Джована I Неаполитанска се отказва от титлата кралица на Сицилия.

Тъй като Джована I Неаполитанска няма деца, тя осиновява Луи I, граф на Анжу, който е брат на френския крал Шарл V Валоа. По този начин Джована планира властта в кралството да премине в ръцете на младшия клон на династията Анжу от рода Валоа, пренебрегвайки правата на дуръския херцог Карл Анжуйски - представител на дуръски клон на Сицилианските Анжуйци, който е дъщерен на династията, управлявала Неаполитанското кралство от времето на Карл I Анжуйски. Това довежда до убийството на Джована I през 1382 от ръцете на самия принц на Дурацо, който узурпира неаполитанския трон като крал Карл III Неаполитански. През следващите десетилетия представителите на двата клона на Анжуиската династия си оспорват правото върху короната на Неаполитанското кралство.

Дъщерята на Карл III, Джована II Неаполитанска осиновява арагонския крал Алфонсо V Арагонски (по-късно той бил отхвърлен) и Луи III Анжуйски като алтернативен наследник на Неаполитанската корона. В крайна сметка на престола през 1435 г. се възкачва Рене Анжуйски, брат на Луи III от младия клон на династията Анжу.

Неаполитанското кралство на Арагонската династия[редактиране | edit source]

Escudo Corona de Aragon y Sicilia.png

През 1442 г. отстраненият от линията на онаследяване Алфонсо V Арагонски завладява Сицилия и Неаполитанското кралство и още веднъж обединява Неапол и Сицилия вече под короната на Кралство Арагон.

През 1458 г. след смъртта на Алфонсо V Сицилия и Неапол са отново разделени, като Неаполитанското кралство остава под властта на незаконния син на Алфонсо Фердинанд I Неаполитански. Така на престола в Неапол се възкачва новата Арагонска династия.

През 1494 г. след смъртта на Фердинад I френският крал Шарл VIII предприема поход срещу Неаполитанското кралство под претекст, че като законен представител на династията Анжу властта над кралството му принадлежи по право. Това води до началото на първата от т.нар. Италиански война. През 1495 г. Шарл VIII прогонва от Неаполитанското кралство крал Алфонсо II Неаполитански, син на Фердинад I. Синът на Алфонсо II, Фердинанд, получава подкрепа от своя братовчед крал Фердинанд II Арагонски и е коронован като Фердинанд II Неаполитански. През 1496 г. е наследен от чичо си Фредерико IV Неаполитански. Съперничеството между Франция и Испания за властта над Неаполитанското кралство продължава и през следващите десетилетия. Едва през 1559 г. с подписването на договора от Льо Като Камбрези Франция официално се отказва от претенциите си върху Кралство Неапол. Титлата Крал на Неапол бива официално призната на испанския крал Филип II. Така до 18 в. Кралство Неапол, Кралство Сицилия и Испания се намират в персонална уния под властта на испанските крале от Хабсбургската династия.

Неаполитанското кралство на Бурбоните[редактиране | edit source]

След Войната за Испанското наследство в началото на 18 в. властта в Неаполитанското кралство отново преминава в ръцете на нова династия. Според условията на договора от Ращат от 1714 г. за крал на Неапол е обявен Карл VI, императорът на Свещената Римска империя. През 1720 г. Карл VI получава и властта над Сицилия, но австрийското управление не продължава дълго. Испанската армия окупира Неаполитанското и Сицилианското кралство по време на войната за Полското наследство през 1734 г. и пармският херцог Карл, който e син на Филип V Испански, е назначен за крал на Кралство Неапол и Кралство Сицилия като крал Карлос VII Неаполитански и III Сицилиански. Така престолът в Неапол преминава в ръцете на испанския клон на Бурбонската династия. През 1759 г. Карлос VII Неаполитански наследява испанския престол като Карлос III и предава властта си над Неапол и Сицилия на по-малкия си брат Фердинанд IV Неаполитански и III Сицилиански. Въпреки че Кралство Неапол и Кралство Сицилия се намират в персонална уния под властта на Фединанд, те си остават две напълно самостоятелни държави.

Като един Бурбон Фердинанд се обявява срещу Френската революция и Наполеон Бонапарт и се включва в реакционните войни срещу новата революционна френска власт. През 1798 г. Фердинанд за кратко обсажда Рим, но след по-малко от година е прогонен от френските революционни сили в Италия. През 1801 г. Фердинанд е принуден да подпише Договорът от Флоренция и да се оттегли в Сицилия. На територията на Неаполитанското кралство френските войски провъзгласяват т.н. Република Партенопия, която просъществува много кратко и е унищожена от антифренското настъпление в Европа, и през 1802 г. Фердинанд се завърнал в Неапол.

Кралство Неапол на Наполеон[редактиране | edit source]

Плановете на Фердинанд да участва във третата коалиция срещу Наполеон през 1805 пропадат. През 1806 г. Наполеоновите войски разбиват неаполитанската армия при Кампо Тенесе и Наполеон Бонапарт провъзгласява брат си Йозеф за крал на Неапол. След две години Йозеф е изпратен в Испания, а на престола в Неапол се възкачва Наполеоновата сестра Каролина и съпругът ѝ Йоахим Мюрат. Междувременно Фердинанд се установява отново в Сицилия и продължава да подкрепя британските коалиции срещу Наполеон.

След разгрома на Наполеон през 1814 г. Мюрат подписва споразумение с Австрийската империя, която му позволява да запази трона на Неаполитанското кралство въпреки силните протести от страна на законния неаполитански крал Фердинанд IV Неаполитански и неговите съюзници в лицето на Англия. Положението на Мюрат в Неапол обаче е несигурно и след като Наполеон успял да си върне контрола над Франция през т.н. Стоте дни на Наполеон, Мюрат отново подкрепя бившия френски император. Последвалата война между Мюрат и Австрия е кратка и завършва с австрийска победа в битката при Толентино. Мюрат е принуден да се оттегли от Неаполитанското кралство, а Фердинанд IV е възстановен на Неаполитанския престол. Мюрат прави опит да си върне престола, но е заловен и екзекутиран на 13 октомври 1815 в гр. Пизо, Каламбрия. На следващата година персоналната уния между Неаполитанското кралство и Сицилия е преобразувана в нова единна държава, наречена Кралство на двете Сицилии, Фердинанд IV Неаполитански и III Сицилиански получава титлтата крал Фердинанд I на двете Сицилии.

Флагове на Неаполитанското кралство[редактиране | edit source]