Неврокопска българска община
| Неврокопска българска община | |
 Пълномощно от Неврокопската българска община на Стефан Веркович, 19 март 1868 година | |
| Информация | |
|---|---|
| Тип | училищно-църковна организация |
| Основана | 1860-те г., Османска империя |
| Закрита | 1912 г., България |
| Положение | несъществуваща |
| Седалище | Неврокоп |
| Езици | български |
Неврокопската българска община е гражданско-църковно сдружение на българите екзархисти, създадено през втората половина на XIX век в град Неврокоп, тогава в Османската империя.[1] Размахът на дейността на общината в годините 1870 – 1894 надхвърля териториалните граници на Неврокопска каза и тя подпомага обществените дела на българите и в Драмско, Сярско и Мелнишко.[1]
История[редактиране | редактиране на кода]
Общината е призната от османските власти по време на Кримската война (1853 – 1856). Първите известни нейни документи са от 1860 година и са свързани с борбата на българското население от града с гръцкото духовенство за църковна независимост и новобългарска просвета. Общината подпомага откриването на български училища, издържа учителите и бедни ученици и набавя учебници, учебни пособия.[1]
Пръв председател на общината от 1860 до 1871 година е Илия Дуков, в чийто дом в 1864 година се провежда съвещание, на което е решено да се активизира и националноосвободителната борба. Активни дейци на общината са Никола Мандушев, Георги Костов и Димитър Ножаров.[1]
През 1862 година в Неврокоп се открива взаимно училище с първи учител Тодор Ненов от село Райковци, Дряновско, а през 1867 година е разкрито и девическо училище.[2] Владиката Агатангел Драмски дава на българите половината от градското училище, но след протести на гъркоманите българи и власи българското училище е затворено а Ненов - изгонен. Българите в града обаче заплашват с уния и след настояване на владиката Агатангел пред властите, в Неврокоп отново е отворено българско училище, в което преподава Атанас Божков. И двамата учители са издържани от българската община, подпомагана годишно с три хиляди гроша от Никола Тошков.[3]
Борбата на Неврокопската българска община с гръцкото духовенство за църковна независимост и новобългарска просвета е тежка, а оплакванията на българите са основателни. Настоятелят на Неврокопската община Георги Костов Исерлакли в писмо от 11 май 1863 година описва църковната служба на празника на Кирил и Методий, отслужена на български език. Гъркоманите в Неврокоп забраняват на свещеника да отслужи литургията в църквата, за да не мине под българско влияние. Тържеството се провежда в училището от свещеник Христофор.[4]
Учебното дело в Неврокоп е подпомогнато от Стефан Веркович, който поддържа постоянна връзка с Неврокопската българска община и училищното настоятелство, заради което българската община му гласува официално писмено доверие заради усилията му по защита на българщината.[5]
В края на 1865 година Неврокопската българска община информира Христо Тъпчилещов, с когото поддържа редовна връзка, че българите се отказват окончателно и напълно от Цариградската патриаршия.[6] В същата 1865 година в града отваря врати читалище „Зора“. В 1869 година общината е инициатор за провеждането на Народния събор в Гайтаниново.[1] В 1870 година е основано женско дружество „Ученолюбие“.[7] През 1873 година тук се създава учителско дружество „Просвещение“, което играе важна роля в борбите на българите в Неврокопско и целия Серски санджак за национална просвета и култура.[8] Положително влияние за културното възраждане на Неврокоп имат българските общини в градовете Пловдив и Пазарджик, които го подпомагат с учители, учебни пособия, книжнина и пари.[9]
С писмо от 3 февруари 1870 година Неврокопската българска община информира руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев за непрекъснатите интриги и атаки на гръцката пропаганда в града.[5]
На 11 май 1871 година общината прераства в казалийска (околийска) и обединява българите в Неврокопска каза. На всенародно събрание проведено в дома на братя Полизоеви за председател е избран поп Харитон Карпузов, а за седалище на общината е одобрена къщата-хан на Константин Дуко.[10]
След Руско-Турската освободителна война и Берлинския конгрес от 1878 година Неврокоп, както цяла Македония остава в рамките на Отоманската империя. Решението на великите сили да разпокъсат българските земи не спира процеса на национално обединение. През май 1878 година Георги Иванов и Атанас Грозданов от името на Неврокопската българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.[11]
След войната в града има 600 – 700 български семейства и 40-50 влашки. Българската община с председател свещеник Димитър Икономов поддържа едно мъжко и едно девическо училище, което се помещава в метоха на Рилския манастир. Неврокопската община иска да построи църква, но среща съпротивата на неврокопския патриаршески митрополит. След Съединението Неврокопската община получава парична подкрепа за своите училища чрез поп Андон Жостов, който имал грижата за училищното и църковното дело в Сярско.[12] В началото на февруари 1885 г. по донос на гръцкия митрополит били направени обиски от полицията и затворени членовете на Неврокопската българска община – Георги Чаракчиев, Георги Дишлиев, Симеон Шейнов и Личо Батаклиев.[13]
В 1890 година Българската екзархия назначава за председател на общината поп Никола Саев от Белица. Благодарение на сдържаното си поведение, той успява да въведе един по-добър ред в обществените работи в Неврокопско.[14] През 1891 година Георги Стрезов пише, че броя на къщите в Неврокоп възлиза на 1229 с около 11000 жители - повечето турци. Християните живеят в две махали - Варош и Кумсала. Напоследък са се заселили и доста евреи, които съсредоточават градската търговия в свои ръце. Има две църкви, от които по-хубавата във Вароша е под контрола на гъркоманите. В града функционира българско мъжко и девическо училище с 80 ученици. Има също мъжко и девическо гръцко училище. Мъжкото училище има около 30 ученици.[15]
След продължителни и упорити борби на местните българи от Неврокопския край, през 1894 година със султански берат в града е учредена Неврокопската българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Иларион.
-
Учители и учителки в Неврокопското училище през учебната 1901/1902 година -
-
.jpg)
.jpg)
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- "Дописка от Неврокопска българска община, 26 септемврiй", публикувано във в-к „Съветник“, год. I, бр. 31, Цариград, 21 октомври 1863 г.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 41.
- ↑ Ванчев, Йордан. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. София, Наука и изкуство, 1982. с. 70-76.
- ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 97-98.
- ↑ Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2005, стр. 33.
- ↑ а б Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2005, стр. 34.
- ↑ Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2005, стр. 35.
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 327.
- ↑ Йовков, Илия. Създаване и дейност на учителското дружество „Просвещение“ в Неврокоп (1873-1876). - В: Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането, София, 1979, стр. 48-55.
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 229.
- ↑ Марков, Иван. Автобиографията на възрожденския учител Спас Прокопов от с. Гайтаниново, Неврокопско // Македонски преглед (1). 2014. с. 80-81.
- ↑ Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 569.
- ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 48.
- ↑ Кънчов, Васил. Избрани произведения, Том I, София, 1970, стр. 249.
- ↑ Z. Два санджака отъ Источна Македония // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Осма (XXXVII-XXXVIII). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 4-5.
| |||||
