Никифор Ксифий

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Никифор Ксифий (на гръцки: Νικηφόρος Ξιφίας, Никифорос Ксифияс) е византийски пълководец от началото на XI век, участвал във войните на император Василий II за покоряването на България. В исторически трудове името му се предава на български език и като Ксифия[1] или Ксифиас[2], но по-популярна е формата Ксифий[3].

Кариера[редактиране | edit source]

Завладяване на Преслав[редактиране | edit source]

През 1000[4] или 1001[1] година Никифор Ксифий е натоварен от Василий II със задачата да завладее североизточните български земи (между Дунав и Стара планина). С помощта на друг военачалник, патриций Теодоракан, Ксифий постига големи успехи, превземайки Плиска, Малък Преслав и старата българска столица Велики Преслав[1].[4] Според преобладаващата част от изследователите[4] този поход води до повторното завладяване на източна България от византийците (първото е през 971 г.). Този възглед обаче се оспорва от някои тълкуватели на основния източник за събитието - "Хрониката" на Йоан Скилица. Те допускат, че борбата за източните области е продължила дълго след 1000-1001 г.[5]

В битката при Ключ[редактиране | edit source]

По време на похода срещу Преслав Никифор Ксифий носи военното звание протоспатарий. Години по-късно, при нападенията срещу демата при Ключ, той е вече стратег, управител на Филипопол[6], със съществен принос за византийската победа в Беласишката битка. Ксифий възглавява отряда, който по заповед на Василий II обхожда Беласица от юг и на 29 юли 1014 г. нанася решителния удар в гръб на войските на цар Самуил.[7]

До покоряването на България през 1018 г. на Ксифий е поверено самостоятелно командване в още редица нападения срещу българите. През лятото на 1015 г., заедно с военачалника Константин Диоген, той е изпратен срещу Мъглен, но обсадата е безуспешна, което налага личната намеса на Василий II за превземането на града.[8] През есента на същата година Никифор Ксифий е изпратен в областта около Сердика и успява да превземе крепостта Бояна.[2] През 1018 г., след предаването на Охрид и повечето български градове, Василий II напредва на юг към Тесалия и праща Ксифий да разруши крепостите около Соск и Сервия (югоизточна Македония).[9]

Бунтовник[редактиране | edit source]

През 1021-1022 г. Никифор Ксифий вдига въстание срещу Василий II в централна Анатолия. Въпреки помощта на влиятелната фамилия Фока, въстанието е потушено от местния византийски управител. Животът на Ксифий е пощаден, но той е лишен от всички длъжности и е изпратен в манастир.[5][10]

В 1922 година воденското село Костурино е преименувано на Ксифония, а в 1953 - на Ксифяни по името на Никифор Ксифий.[11]

Цитирана литература[редактиране | edit source]

  • Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, том 1, част 2, Академично издателство "Марин Дринов", София 1994, ISBN 954-430-299-9
  • Павлов, Пламен, Залезът на Първото българско царство (1015-1018), Акад. изд. “Проф. Марин Дринов”, София 1999, ISBN 954-430-630-7
  • Пириватрич, Сърджан, Самуиловата държава. Обхват и характер, Изд. група "АГАТА-А", София 2000, ISBN 954-540-020-X
  • Мутафчиев, Петър, и Вера Мутафчиева, История на българския народ. От наченките на човешкия живот по нашите земи до българското Възраждане, Акад. изд. "Проф. Марин Дринов", София 1995, ISBN 954-430-307-3
  • Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976-1025), публ. в: De Imperatoribus Romanis, An Online Encyclopedia of Roman Emperors, изтеглено на 16 ноември 2007 г.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 717
  2. а б Павлов, Залезът на Първото българско царство, с. 32
  3. Мутафчиев, История на българския народ, с. 187; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 138
  4. а б в Пириватрич, Самуиловата държава, с. 130
  5. а б Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976-1025)
  6. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 734
  7. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 734-736
  8. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 747-748
  9. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 785
  10. Treadgold, W., A History of the Byzantine State and Society, Stanford University Press, 1997, ISBN 0804726302, p. 530
  11. Костурино на сайта на Дем Съботско