Никифор Фока

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Никифо̀р Фо̀ка (на гръцки: Νικηφόρος Φωκάς), роден в Кападокия ок. 830 г. и починал ок. 896 г., е един от най-изявените византийски военачалници, служили по времето на император Василий I.

Никифор произхожда от рода Фока, който е един от големите земевладелчески родове в Анатолийската част на Империята. Името му означава „победоносец“ или „победоносен“. Никифор Фока се издига до сановете патриций и доместик на схолииите Δομέστικος των σχολών (втори след императора пълководец на войските). В периода 885 г. - 886 г. той успешно превзема Таранто и голяма части от Калабрия. Успехите на Италийския полуостров възобнояват византийското надмощие в региона. Той допълнително украсява името си с бойна слава след успешните сражения с арабите. През 895 г. застава начело на византийските войски по време на неуспешната кампания на император Лъв VI Философ срещу българския цар Симеон I Велики.

Никифор Фока е баща на магистър Лъв Фока (предвождал византийските войски в Битката при Ахелой) и дядо на император Никифор II Фока.Никифор II Фока произхождал от стар род от средите на военната аристокрация, който имал гръко-арменски корени. Неговият прадядо Фока бил турмарх в тема Кападокия и към 872 г. участвал в превземането на Тефрике срещу павликяните. Синът му (дядото на Никифор II) - Никифор Фока (Стари), започнал военната си кариера като манглавит (гвар-деец), след това бил издигнат от Василий I за протостратор, а към 878 г. -за стратег на тема Харсиани. През 885 г. той бил вече „моностратег на всички западни теми-" и начело.на голяма войска извършил десант в Южна Италия, където отвоювал за Империята няколко крепости, между които особено важната Амантия. На следната година обаче той бил отзован от новия император Леон VI. През 894 г. Никифор Фока (Стари) бил назначен за доместик на схолите и трябвало да организира войната срещу България, но скоро бил сменен вероятно поради интригите на Стилиян Зауца и завършил живота си като стратег на Тракезион. Никифор Стари имал двама синове: по-старият Леон Фока помогнал на императрица Зоя да вземе властта в Империята към края на 913 г., поради което бил назначен от нея за доместик на схолите. Той предвождал византийските войски, които претърпели катастрофата при Ахелой от българите през 917 г. В битката участвал и по-малкият му брат - Варда Фока - бащата на Никифор II. Леон Фока бил свален като фаворит на Зоя от Роман Лакапин още през 919 г., а по-късно - обвинен в заговор, ослепен и заточен. Брат му Варда обаче останал незасегнат от тези събития. През 941'г. той взел активно участие в отблъскването на руския десант по северозападното крайбрежие на Мала Азия формално като стратег на тема Македония, но всъщност като командващ гвардейската кавалерия. След отстраняването на Роман I от собствените му синове в края на 944 г. Варда Фока взел страната на легитимния василевс Константин VII, което му осигурило по-нататъшната кариера -скоро той бил назначен за доместик на схолите. Никифор Фока (Млади) бил най-големият син на Варда Фока, роден около'912 г., женен за неизвестна по име дъщеря на Евдоким Малеин. Той бил нисък, набит, мургав, с мъхнати вежди, гъста брада, черни умни очи и леко извит нос. Вероятно още през 945 г., заедно с въздигането на Варда Фока, Константин VII назначил младия Никифор за стратег на тема Анатолик, както и по-малките му братя - Леон за стратег на Кападокия и Константин за стратег на Селевкия. Всички те взели дейно участие във военните действия на своя баща - в битката при

НИКИФОР II ФОКА 253 Хадат на 30 октомври 954 г., когато ромеите претърпели голямо поражение от арабите, въпреки че на тяхна страна се сражавали българи и руси, Никифор бил леко ранен и едва успял да избегне пленяване (за разлика от своя зет и племенник). На следващата 955 г. той станал доместик на схолите на мястото на своя баща. Година по-късно отново безуспешно се опитал да действа срещу арабите при Хадат. Едва през юни 957 г. градът бил завладян от ромеите. . След възшествието на Роман II на престола през 959 г. главното командване се разделило на две: Никифор Фока станал доместик на Изтока, а брат му Леон - доместик на Запада (като такъв той отбил маджарското нападение в Тракия през 960 г.). През лятото на 960 г-Никифор започнал голяма експедиция срещу остров Крит, където во-дил тежки боеве с арабите и обсадил техния главен град Хандак/Кан-, дия (дн. Ираклион). След 9-месечна обсада, през март 961 г. той превзел изключително важната крепост, като по време на цялата операция блеснал талантът му на военачалник и администратор. Загрижен от слабата подготовка на стратиотската войска, той лично обучавал новобранците в затишията между сраженията; по време на най-решителните битки прилагал различни оригинални - дори психологически средства за въздействие срещу противника (така например заповядал катапул-тите да хвърлят отрязаните глави на убитите араби,- с което предизвикал истинска паника сред защитниците); за да създаде стимул у своите войници, им разрешавал да'<плячкосват всичко, като им забранявал само да изнасилват иноверки, приемайки това за голям грях. След завладяването на Крит Роман П^устроил голям триумф на прославилия се военачалник и го изпратил в Мала Азия да се бие срещу стария враг на Византия - емира Саиф ал-Даула, на помощ на стратега Йоан Цимиски. В началото на 962 г. двамата успели за завладеят Гер-маникия, Дулук и Рабан, а към края на същата година те постигнали най-големия си успех - превземането на Алепо. , След смъртта на Роман II (15 март 963 г.) начело на регентството на малолетните императори Василий II и Константин VIII застанала тяхната майка Теофано. Като неин най-голям противник се очертал евнухът Йосиф Вринга - дясната ръка на покойния василевс. Императрицата влязла във връзка с Никифор Фока, който през април, nojft предлог че желае триумф в Константинопол, фактически вдигнал бунт и започнал да се придвижва към византийската столица. С помощта на патриарх Поли-евкт и синклита той бил обявен за стратег-автократор, след което се заклел във вярност към малолетните императори. Но скоро това се оказало недостатъчно за прославения военачалник, който се върнал при своите части в Кападокия. На 2 юли 963 г. той бил провъзгласен за василевс от войската, а на 16 август този акт бил повторен тържествено в Константинопол и бил съпроводен от женитбата му с Теофано, с което станал непосредствен настойник на малолетните императ Едно от.първите действия на Никифор II като василевс било насочено към отстраняването на Йосиф Вринга и неговите поддръжници. На тяхно място той назначил свои роднини и доверени лица. Брат му Леон бил въздигнат за куропалат и доместик на Запада, а баща му Варда - за кесар. Негов пръв съветник станал евнухът Василий - незаконороден син на Роман I Лакапин от неизвестна българка, който бил издигнат от Константин VII за паракимомен. За доместик на Изтока бил определен добилият голяма слава Йоан Цимиски - също роднина на новия император по женска линия. Самият Никифор II бил интересна и противоречива личност. От една страна, той притежавал несъмнено таланта на военачалник и държавник, съчетан с честолюбие, властолюбие и силна воля. От друга страна, бил дълбоко религиозен, като изпитвал особено влечение към аскетичния начин на живот - живеел просто, спял направо на пода само върху власеница, бил пълен вегетарианец, което не намирало одоб: рение дори от църквата. Никифор Фока отдавал голяма почит на монасите аскети и твърде често беседвал с тях. Известно е, че преди експедицията към Крит през 960 г. той посетил монасите пустинници в Света гора. Наред с обещанието да се замонаши в края на живота си той вероятно им дал и значителни финансови средства, поради което се смята за основател на Великата Атонска лавра. Новият император обаче не обичал големите метоси и манастири покрай градовете. Въпреки това, „бледата смърт на сарацините", както самият станал ^известен, бил типичен представител на едрата военна провинциална аристокрация. Особено показателна в това отношение била неговата новела от 967 г., според която се ограничавали правата на по-бедните да купуват имоти от по-богатите. Този закон имал повече психологическо, отколкото практическо значение - по-бедните едва ли са били в състояние*да купуват от по-богатите, но динатите получавали своеобразна защита и неприкосновеност за своята собственост от страна на • по-низшите слоеве. Като добър военачалник, за когото били важни проблемите на селяните стратиоти, василевсът се опитал да въведе някои мерки в тяхна защита, макар че отново проявил своята противоречивост. От една страна, той рязко осъдил грабежите на данъчното чиновничество, обогатяващо се нечестно за сметка на тези, които се биели на бойното поле. От друга страна, повишил ценза за стратиотите - техните имоти не можели да имат по-ниска обща стойност, от 4 кентенария злато, сега той вдигнал границата на 12 кентенария злато, оправдавайки тази мярка с необходимостта от засилването на тежковъоръжените конници - ка-тафракти. Този акт на императора бележел началото на прехода от стра-тиотска към прониарска войска във Византия. Силен антисоциален елемент имала финансовата политика на Никифор II. С цел увеличаване доходите на хазната и увеличаваме на военните разходи той вдигнал цената на хляба. Особено недоволство

НИКИФОР II ФОКА предизвикало въвеждането на т. нар. „тетартерон" - двоен к мизмата, като от данъкоплатците се изисквало да плащат с нета, а хазната се разплащала със старата по-лека. И въпрею от неговите реформи не получили необходимото приложение сът започнал да губи своята популярност особено сред по-бед ски и селски слоеве, а оттам и сред войската. Никифор II влязъл в сериозен конфликт и с църквата, сле поставил за цел да сложи ръка върху част от нейните богатст; но недоволство сред монашеството предизвикала неговата но; то забранявала завещаването на имоти-и пари в полза на маг църкви. Той постановил редица ограничения за основаванет< манастири, особено във и около градовете. Императорът сил нал висшето духовенство с издаването на т. нар. „Томос", спор всички църковни актове подлежали на санкция от него. На i дори утвърждаването на епископи не можело да стане без съгласие. Истинско неподчинение сред църквата предизвика, нието му да бъде канонизиран всеки загинал воин на бойнс Върхът на неговата антицърковна политика били гоненията \ нията на много представители на висшето духовенство, несм действията на императора. Външната политика на Никифор II всъщност била ярко продт. на военната му кариера и довела до още по-голямо засилване i нополитическата мощ на Византия. Източната граница била npi на значително напред, особено след като Империята успяла да < важната планинска област Киликия. През 965 г. ромеите успелк ладеят важните крепости Tape и Мопсуестия, а флотът извърг сант на остров Кипър. Това дало възможност на василевса да ь към Сирия. Още през октомври 966 г. неговите войски достигнал] охия, макар че скоро трябвало да се оттеглят. През 968 г. импер организирал сериозна експедиция, която извършила десант на с кото крайбрежие, завладяла няколко крайбрежни крепости и об Антиохия. Самият той трябвало да се върне в Константийопол, г. повече от едногодишна обсада - на 28 октомври 969 г. бившата а на Сирия паднала в ръцете на ромеите. Емирът на Халеб/Алеп ледникът на Саиф ал-Даула) бил принуден да признае зависимос от василевса. Тези успехи му дали възможност да основе две нов] в Източното Средиземноморие - Кипър и Антиохия. Никифор II имал по същото време на Запад много достоен и съперник - император Отон I (962 - 973), който имал амбицю покори цяла Италия, т: е. да сложи ръка и върху византийските i ния в южните й части и в Сицилия. За да уреди този въпрос по д матичен път, западният император изпратил в Константинопол с ална мисия начело с епископа на Кремона - Лиутпранд, който пр жил брачен съюз между сина на Отон I и сестрата на малолс: багренородни василевси. Предложението съдържало и конкрете за зестра - византийските владения в Южна Италия. Нйкифор Фока обаче приел всичко това с присмех, нарекъл западния император „варварин" и задържал пратениците. В отговор войските на Отон I обсадили Бари през март 968 г. Отново се проявили едни от най-големите недостатъци на василевса - липсата на дипломатичност, на умение да води мирна външна политика, на изключителната му способност да си създава и да предизвиква врагове на Империята. Особено драматично се развили отношенията с България. През 965 г., след бляскавите победи в Киликия и Кипър, Нйкифор II надменно и арогантно прогонил българската мисия, която дошла да прибере редовния годишен данък от Константинопол, с което фактически отказал ia спазва повече договора от 927 г. Това тласнало българите оконча-гелно към съюз с маджарите, насочен срещу Византия. Императорът >ешил да реагира с военен поход през 967 г., който стигнал обаче само ;о югоизточния граничен окоп на България и представлявал повече емонстрация на сила, отколкото началото на истинска война. След ато получил отрицателния отговор на своя ултиматум към цар Петър I, з скъса съюза си с унгарците, василевсът се отказал да води пряка >йна с България и изпратил с мисия при русите патриция Калокир, за привлече с подаръци и обещания киевския княз Светослав за съюз-•к. През 968 г. русите нападнали България, но скоро трябвало да се рнат, тъй като българите пък насочили към Киев своите съюзници тенезите. През 969 г. Светослав отново настъпил срещу България, ^вземайки последователно Дръстър и Велики Преслав. Междувре-гао цар Петър I починал (969 г.) и престолът бил зает от сина му >ис II. През есента на 969 г. съюзът между Византия и България бил възстановен, като в Константинопол пристигнали дори две българ-принцеси, които трябвало да бъдат сгодени за малолетните багре-здни василевси, а в замяна ромеите се задължавали да помогнат на ^арите срещу Светослав. Тези уговорки обаче не били осъществе-от една страна, поради бързото настъпление на русите; от друга -ди промяната на престола в Константинопол. о това време било създадено значително обществено недоволство у Нйкифор II поради продинатската вътрешна политика, както и и неумелата външна политика към франки, българи, маджари, пе-и и руси, която застрашавала сигурността на Империята от Запад ^евер. Особено съдбоносен се оказал конфликтът му е известния талник Йоан Цимиски, който изпаднал в немилост, както, и непри-гте му отношения с царица Теофано. Това послужило като основа яжение между двамата и организирането на заговор с цел сваля-1 Фока. През нощта на 10 срещу 11 декември 969 г. той бил убит от щмиски и неговите поддръжници в собствената си спалня, ифор II нямал деца от втория, си брак с Теофано, а от първия Щя син - Варда, който пострадал смъртоносно при една детска /мрял малък, още преди баща му да стане император.


969 година генералите Петър Фока и Михайл превземат сирийската столица. По това време се обновява Западната империя. Отново се събужда съперничеството между Изтока и Запада. Отон Велики поема в Рим императорската корона и подчинява почти цяла Италия. 965 година български пратеници пристигат в Константинопол за да получат правителските суми, но никифор нарежда те да бъдат набити и ги връща. Така започва война срещу България. Срива няколко погранични крепости, но не смее да атакува. Съюзява се с княза на Русия - Светослав. През 968 Светослав прекосява Дунава и бързо покорява вътрешно изтощената България. Нападението на печенеги в Русия го каза да се върне в родината си , но още на следващата година се връща , сваля Борис сина на Петър и става цар на българите. Фока осъзнава грешката си , и се опитва да се съюзи с българите но вече е късно. След превземането на Антиохия става жертва на атентат. Теофано заедно с Цимисхий ораганизирът убийството му в спалните покои. н==Използвани източници==

  • Теофан Продължител, Ioannes Cameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus, ex recognitione Immanuelis Bekkeri. Liber V, Historia de vita et de rebus gestis Basilii inclyti imperatoris. Bonnae, impensis ed. Weberi, Е., 1838, V, 71, pp. 312-15 [1].