Николай Марангозов
| Николай Цанев Нейков | |
| Псевдоним | Николай Марангозов |
|---|---|
| Роден | 2 януари 1900 г. |
| Починал | 3 ноември 1967 г. София, България |
| Професия | архитект, писател, поет |
| Националност |  България |
| Деца | Цветан Марангозов |
Николай Цанев Нейков, по-известен с псевдонима си Николай Марангозов, е български архитект, писател и поет.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 2 януари 1900 г. в село Късовци (днес квартал на Плачковци), Габровско. Учи в Нейчовци, Ловешко, и в Трявна. През 1920 г. завършва Априловската гимназия в Габрово. От 1921 – 1923 г. е учител в Садово. В периода 1923 – 1932 г. следва архитектура и същевременно работи в Дрезден и Берлин. От 1932 г. е архитект на свободна практика, а през 1942 – 1943 г. е архитект във „Въздушни войски“, през 1946 – 1947 г. – в „Балкантурист“. От 1958 – 1965 г. е главен редактор на списание „Картинна галерия“. По негови проекти са построени аерогарата в София, първите хотели в курорта „Св. Константин“ край Варна и др.[1]
За пръв път печата през 1908 във вестник „Славейче“ в Казанлък. Като гимназист редактира списание „Луна“ в Габрово (1919). Сътрудничи на вестниците „К’во да е“, „Литературен критик“, „Студентска борба“, на списанията „Златорог“, „Смях и сълзи“, „Стара планина“, „Летец“, „Сердика“ и др., на немското списание „Der Sturm“. Превежда предимно поезия – от З. Н. Гипиус, С. П. Шчипачов, Н. С. Тихонов, А. Т. Твардовски. К. В. Симонов, Р. Гамзатов, Й. Бехер, М. Цимеринг, В. Незвал и др.[1] Най-значимата му книга излиза през 1948 г. под името „Годишни кръгове. Стихотворения и поеми. 1919 – 1943“.
Автор е на стихотворения и поеми в класически и свободен стих. Обогатява жанрово българската поема с разновидностите поема-репортаж, поема-пътепис, поема-легенда, автобиографична поема и др. Негови псевдоними са Валерий Есен, Любокрас, Николаус.[1]
Умира на 3 ноември 1967 г. в София.[1][2]
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Под разцъфналите липи: Стихотворения (с псевд. Любокрас, в съавт. с Ванимил, псевд. на Димо Димитров). 1918
- Нула: Хулигански елегии (с псевд. Н. Янтар). 1923
- На повратки в село: Лирич. поема. 1940 (1942, 1946, 1960, 1966, 2000)
- Легенди: Поеми. 1943 (1947)
- Ковачница на мира: Стихотворения. 1944 – 1947. 1947
- Повест за бялата кооперация: Поема. 1947
- Годишни кръгове: Стихове и поеми. 1919 – 1943. 1948
- Жива легенда: Стихове. 1950
- Приказен град: Стихове. 1960
- От Ярлово до Воронеж: Пътеписна поема. 1951 (1955)
- Писмо от Артек: Стихове за деца. 1951
- Чехословашка рапсодия: Стихотворения и поеми. 1952
- 2 юли: Лирич. репортаж. 1953
- Пионерски пост: Стихове за юноши. 1954
- Тринадесет есени: Лирич. хроника. 1954
- Цвятко с татко с камион. 1954
- На отечествен пост: Стихотворения. 1955
- Заветен път. 1957
- Рилското море: Поема. 1957
- Избрани стихотворения и поеми. 1958
- Паметен ден: Приказка в стихове. 1958
- Щастлива година: Стихотворения. 1959
- Крилатото звено: Избр. творби за пионера. 1960
- Къщата с червеното мушкато: Разказ за Г. Димитров. 1962
- Заник и поник в Балкана: Поема. 1963 (1966)
- Запролетена родина: Стихотворения. 1965
- Кремиковска приказка: Поема за пионери. 1965
- Русия въжделена: Лирич. хроника в 9 цикъла. 1965
- Сурвакари при Дядо. 1966
- Сама китка: Стихотворения за деца. 1967
- Родословие: Поема. 1969
- Стихотворения и поеми. 1981
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д Атанасова, Цветанка. Николай Марангозов // Речник на българската литература след Освобождението. Посетен на 27 май 2019 г.
- ↑ Николай Марангазов, Литернет.
|
