Никола Трайков

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Трайков
български историк
Роден
Починал
12 юни 1963 г. (75 г.)
Учил вСофийски университет

Никола Трайков Нарев с псевдоними Владо, Владимир и Зоти, Нункото, Пиетро[1] е български революционер, дипломат, учен, историк, журналист, библиограф.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Трайков е роден в село Вранещица, Кичевско, днес в Северна Македония. Основното си образование получава в Битоля. Учи в местната българска гимназия. Влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в обиколката на Алберт Сониксен в Македония.[3] При разразилата се Лигушева афера от 1906 година участва в неуспешния опит да се ликвидира Петър Лигушев.[4] Принуден е да замине за свободна България, където завършва софийската Първа мъжка гимназия.[5] При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в Нестроевата рота на 11 сярска дружина.[6] През 1914 г. завършва Софийския университет, специалност славянска филология[7]. Участва в Първата световна война.[8]

След войните две години е гимназиален учител в Златица и в София, след което започва дипломатическа кариера. От 1921 година до 1940 работи в българските легации в Букурещ, Румъния (междувременно участва в Македонското братство в Румъния[9]) и Атина, Гърция, а от 1940 до 1946 година – в министерството на външните работи в София.

От 1946 до 1958 година преподава новогръцки и румънски език в Софийския университет (1946-1958).[10], като същевременно е нещатен сътрудник на Института „Ботев-Левски“, който по-късно е включен като секция в Института по история към БАН.[5]

Никола Трайков е баща на историка Веселин Трайков (1921-2011).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Още от 1911 година започва активно да се занимава с публицистика, което прави почти през целия си живот, като пише не само за български, но и за румънски и гръцки периодични издания. Успоредно с това Трайков има и исторически търсения, като изследва Българското възраждане и събира документи, свързани с известни български възрожденци - Георги Раковски, братя Миладинови, Софроний Врачански, Иван Денкоглу, Григор Пърличев, Любен Каравелов, Христо Ботев, като работи в българските, гръцките, румънските и югославските архиви. Трайков проучва културните влияния върху българската интелигенция и връзките ѝ със съседните балкански интелектуални елити.

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

  • Наревъ, Никола. Монастир Прѣчиста. София, Печатница на С. М. Стайковъ, 1912.
  • Кичево в миналото си и сега. Мемоар от делегатите на Кичевския край, София, 1913, 12 с. (авторът не е отбелязан в изданието);
  • Исторически материали, А. Спомените на капитан Васил Вълков. Нови документи за въстаническия заговор на българите в Браила през 1843 г., Б. Страданията на капитан Васил Вълков, Известия на Историческото дружество в София, кн. 10, 1930, с. 87-132;
  • Николай Гаврилович Чернишевски (1828-1889). Препоръчителна библиография, 1953, 70 с.[11]
  • Архив на Г.С.Раковски (съставител), т. 2, 1957, 916 с., т. 3, 1966;
  • Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1964.

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
Трайко Нарев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Никола Трайков
(1888 – 1963)
 
Стойко Трайков
(1876 – 1941)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Веселин Трайков
(1921 – 2011)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Весела Трайкова
(р. 1957)
 
 
 
 
 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 23, 43, 72, 78.
  2. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VII (от фонд № 381 до фонд № 599). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1986. с. 165 - 166.
  3. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 362.
  4. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 475.
  5. ↑ а б Никола Трайков. Исторически преглед, год. ХІХ, 1963, кн. 4, с. 134-135.
  6. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 726.
  7. ↑ Съвременна българска енциклопедия, Том IVб, Изд. Елпис, 1994, с. 78
  8. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 318.
  9. ↑ Пърличев, Кирил. 36 години във ВМРО. София, Веда-МЖ, 1999. ISBN 954-8090-01-5. с. 563.
  10. ↑ Чолов, Петър. Български историци. Биографично-библиографски справочник, София 1999, с. 291.
  11. ↑ Енциклопедия България. Том 7, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1996, с. 44.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Трайков&oldid=12190863“.