Ню Олесун

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Град
Ню Олесун
на норвежки: Ny-Ålesund AmundsenEllsworthNobileDirgibleLaunchTower.jpg
Държава Норвегия
Територия Свалбард
Остров Шпицберген
Координати 78°55′27″ с. ш. 11°55′14.12″ и. д. / 78.924167° с. ш. 11.920589° и. д.
Основаване 1916
Климат полярен
Население 25 души (2007)
Часова зона UTC+1

Ню Олесун (Норвегия)
Red pog.png
Ню Олесун
Ню Олесун (Свалбард)
Red pog.png
Ню Олесун

Ню Олесун (на норвежки: Ny-Ålesund, в превод „Нови Олесун“) е населено място в норвежката провинция Свалбард (архипелаг Шпицберген). То е най-северното в света официално постоянно селище.

История[редактиране | edit source]

Паметникът на Руал Амундсен и хотел „Северен полюс“ в Ню Олесун
Ню Олесун през лятото

Ню Олесун е основан от компанията „Kings Bay Kull Compani“ през 1916 г. Както и другите селища в архипелага, той е създаден във връзка с добива на въглища, който започва през 1917 г. Добивът е преустановен през 1929 г. и е възобновен едва през 1945 г., когато норвежкото правителство поема всички разходи. През 1963 г., поради високия спад в цената на въглищата, честите свлачища и взривовете на метан в мините, които довеждат до смъртта на много миньори, въгледобивът в региона е окончателно преустановен.

През 1925, 1926 и 1928 г. от Ню Олесун стартират експедициите на Руал Амундсен и Умберто Нобиле до Северния полюс със самолети и дирижабли.

След края на въгледобива Ню Олесун е практически изоставен, а от 1968 г. започва да играе ролята на изследователски център. Освен самата Норвегия, тук изследователски станции имат: Нидерландия, Германия, Великобритания, Франция, Италия, Япония, Южна Корея и Китай. Водят се преговори и за създаването на руска станция.

Икономика[редактиране | edit source]

Практически единствената дейност в Ню Олесун са научните изследвания, а туризмът е развит слабо, главно тъй като туристите могат да попречат на научната дейност. Част от селището все още е собственост на „Kings Bay AS“. Макар че постоянното население на Ню Олесун е по-малко от 30 души, през летните месеци то се увеличава до около 120 поради притока на учени.

Литература[редактиране | edit source]

Е. М. Зингер. Страна на планини и ледници. // '. 1997.

Външни препратки[редактиране | edit source]