Обикновена вълча ябълка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Обикновена вълча ябълка
Aristolochia clematitis 20041007 2546.jpg
Класификация
царство: Plantae Растения
отдел: Magnoliophyta Покритосеменни
клас: Magnoliopsida Двусемеделни
разред: Piperales
семейство: Aristolochiaceae Копитникови
род: Aristolochia Вълча ябълка
вид: A. clematitis Обикновена
вълча ябълка
Научно наименование
Уикивидове Aristolochia clematitis
L.
Aristolochia clematitis

Обикновената вълча ябълка (Aristolochia clematitis L.) е тревисто многогодишно растение. Разпространено по сухи, тревисти места, покрай стобори и пътища, плевел в окопните култури.

Описание[редактиране | edit source]

Кореновата му система е права, неразклонена, набраздена, къса и пълзяща. Листата са жълто-зелени, закръглени, с изпъкнало по долната им страна жилкуване, достигащи дължина 3-15 см. Цветовете ѝ са жълти. Цъфти в края на пролетта и началото на лятото (май–юни). Плодът представлява едра крушообразна увиснала кутийка с множество семена.

Разпространение[редактиране | edit source]

В България е разпространена до 700 м надморска височина в полските, предпланинските и планинските райони.

Допълнителни сведения[редактиране | edit source]

Растението е отровно. Съдържа етерично масло, дъбилни вещества, клематитин, ябълчна киселина, антибиотични вещества, витамин С. Има противомикробно действие, използва се за заздравяване на рани, за лечение на гнойни възпаления по кожата, кожен сърбеж, протрита кожа, язви. Използва се също и за понижаване на артериалното налягане, понижаване тонуса на матката, увеличаване силата на сърдечните съкращения. При предозиране аристолохиевата киселина, съдържаща се във вълчата ябълка е капилярна отрова и причинява некротични възпаления в тубулния апарат на бъбреците. Използват се коренищата (отвара, настойка), надземната част (отвара).

Източници[редактиране | edit source]

  • Памуков, Димитър, Христо Ахтарджиев. Природна аптека. София, Земиздат, 1989. с. 78-79.
  • Енциклопедия България, том 4, Издателство на БАН, София, 2011, с. 1466