Обсада на Константинопол (717-718)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Обсада на Константинопол
Конфликт: Византийско-арабски войни
Walls of Constantinople.JPG
Крепостните стени на Константинопол
Период 717718
Място Константинопол, Византийска империя
Резултат Победа за България и Византия
Територия Византийска империя
Воюващи страни
Араби от Омаядски халифат Византийска империя, Първо българско царство
Командири
Маслама Ибн Абдел-Малис Лъв III Исавър
хан Тервел
Сили
80 000 - 200 000 сухопътна войска
1800 - 5000 кораба[1][2]
 ?
Жертви и загуби
22 000 - 32 000[3] неизв.

Обсадата на Константинопол през 718 г. е мащабен поход на арабите да завладеят Константинопол - столицата на Византия.

Предистория[редактиране | edit source]

През 7-ми век арабските територии се простират на три континента - Азия, Африка и Европа. Покорени са бившите византийски провинции Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка. В началото на 8-ми век е покорено и Вестготското кралство в Испания. Арабите вече реално застрашават Европа и най-вече ромейската столица Константинопол.

Обсадата[редактиране | edit source]

През есента на 717 година огромна арабска армия потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. При това положение новият владетел Лъв III Исавър изпраща пратеници при българския кан Тервел с молба за помощ. През пролетта на 718 година кан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград.[4] Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и поради това приема молбата за помощ.[5]

В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван лично от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, с което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двайсетхилядната армия е отново разгромена от българските войски.[6]

„...Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето — от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] — от ромейската предна линия. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо — от техния цар, второ — от морето и трето — от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги излъгал, казвайки, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът ги притискал толкова много, че те изяждали труповете на мъртъвците и собствените си нечистотии. Те били принудени да се унищожават един другиго, за да се хранят. Една крина жито струвала десет денарии. Те търсели малки камъчета, с които да утолят глада си. Изяли и отпадъците от корабите си.“

Михаил Сирийски, византийски летописец.

Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад. През пролетта на 718 година кан Тервел нанася на арабите поредното поражение. Според източника „Химн Акатист“ арабите дават 20 000 жертви, според Алберик - 32 000. Сухопътната армия на Маслама е разгромена, като жертвите от арабска страна са съгласно Теофан Изповедник са 22 000, а според хрониката на белгийския монах Зигеберт българите избили 30 000 сарацини. [7]

На 15 август 718 година арабите се оттеглят от Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие.[8] В един свой труд от 1545 година испанският автор Мехия изтъква значителната роля на българите за разгрома на арабите на Балканите и противопоставянето на арабските амбиции да поставят в клещи и да застрашат цяла християнска Европа. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите е за исляма велико бедствие, като я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел 15 години по-късно в равнините на Поатие.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Пейчев, стр. 14 - 80 000 по суша и 1800 кораба
  2. Зафиров, стр. 76 - 200 000 души и 5000 кораба
  3. Атанасов, стр. 147 - според Сигеберт 30 000, според Алберик 32 000
  4. Пейчев, стр. 15
  5. Зафиров, стр. 76
  6. Зафиров, стр. 77
  7. Зафиров, стр. 77
  8. Пейчев, стр. 15

Източници[редактиране | edit source]

  • Зафиров, Д., Александров, Е., История на Българите: Военна история, София, 2007, Труд, ISBN 954-528752-7
  • Пейчев, А. и др. 1300 години на стража, София, 1984, Военно издателство
  • Атанасов, Щ. и др. Българското военно изкуство през феодализма, София, 1958, Държавно военно издателство при МНО

Външни препратки[редактиране | edit source]