Общини в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Карта на 264-те общини в България

Двадесет и осемте области в България са разделени на общо 264 общини.

Общините са основната административно-териториална единица в съвременното административно-териториално деление на България, в която се осъществява местното самоуправление.

Всяка община има определени територия, граници, население, наименование и административен център. Общината включва едно или повече съседни селища, като нейна територия е територията на включените в нея населени места. Общината обикновено носи името на населеното място, което е неин административен център.

История[редактиране | edit source]

Общината възниква като орган на местно самоуправление, изграден на децентралистичния принцип. Води началото си от племенната и семейната общност, изградена върху кръвнородствени връзки.

По време на Първата българска държава (6811018) общината се обособява като отделна административна единица. Начело на общината стои старей[1], кнез или кмет. Със засилването на централистичното начало в българската феодална държава общината попада под контрола на органите на централната власт, на военните, административните и финансовите чиновници на областите (комитатите, хорите) и жупите (по-малки административни единици от областта).

С развитието на феодализма (1314 век) автономността на общината силно се ограничава от властта на царя, на местните феодали и на манастирите, които имат административен, финансов и съдебен имунитет.

През османското иго общината се запазва, въпреки че загубва функциите си на самостоятелна публичноправна единица. Верският принцип, залегнал в основата на българската община и санкциониран от османската власт, ѝ придава характер на черковно самоуправляващо се тяло. Развитието на социално-икономическите отношения налага издаване на нови политически актове – Гюлхански хатишериф (1839), Хатихумаюн (1856), и вилаетската реформа (Закон за вилаетите, 1864; Закон за администрация на вилаетите, 1870), чрез които българската община се въздига в административна единица. Очертават се функциите и компетенциите[2] на мухтарския (кметския) институт и на ихтиар меджлиса (съвета на старейшините). Общината извършва дейност от религиозен и просветен[3] характер – построяване на черкви, откриване на училища и читалища, но превес получава стопанската ѝ дейност по разхвърляне и събиране на данъците, по разпределяне на повинностите[4] между българското подвластно население и други. Като орган на местното самоуправление общината разполага с правораздавателна компетентност – съгласно нормите на българското обичайно право урежда въпросите относно брака и бракоразвода на православното население, някои въпроси на гражданското, наследственото и семейното право, по-дребни правонарушения и други, доколкото това не вреди на интересите на османската държава.

Независимо от централизаторската тенденция, прокарана с вилаетската реформа, стопанската, културно-просветната и правораздавателната дейност на българската община допринася много за съхраняване на българския народностен бит, самосъзнание, култура и традиции.

След Освобождението (1878) Временното руско управление издава нормативни актове в областта на административно-териториалното устройство на новата българска държаваПроект за главните основания на гражданското управление в санджаците (губерниите) и окръзите (казите) в българския край (1877), Инструкция за учредяване на първоначално военно-полицейско управление в завзетия от войските край (1877) и други, с които се възстановява дейността на съществуващите общини и се създават нови общини на основата на изборния принцип.

В съответствие с чл. 3 на Търновската конституция (1879) територията на Княжество България административно се дели на окръжия, околии и общини. Предвижда се особен закон за устройство на общините върху началата на самоуправлението. Този конституционен принцип се нарушава със следващи актове (Привременни правила за общинското, градско и селско управление, 1879; Закон за общините и за градското управление, 1882), чрез които се въвежда институтът на назначавания от централната власт кмет и се премахва принципът на прякото избиране от населението на общинската управа. Със Закона за градските общини (1886) и Закона за селските общини (1886) се възстановява изборността на кметския институт, въвежда се колективният принцип в управлението на общините и се разширяват функциите на общинските съвети. С цел да се запазят богатите традиции и известна приемственост в областта на общинското правораздаване наред с функциите на общините от стопанско, финансово, просветно, благоустройствено и санитарно естество се очертават структурата и компетенциите на общинския съд (закони от 1882, 1888, 1934).

С Наредбата-закон за селските общини (1934) и Наредбата-закон за градските общини (1934) се слага начало на ново общинско законодателство, с което се регламентира повсеместният контрол на централната власт върху общините – въвежда се институтът на назначавания от централната власт кмет, броят на избираните от населението членове на общинския съвет се намалява за сметка на включените по право, стесняват се компетенциите на общинския съвет и се засилва бюрократичното начало. Създавани са и общински комуни.

След 1944 г. се създават нови социално правни актове – Наредба-закон за назначаване, уволняване и класиране на служителите по ведомството на Министерството на вътрешните работи и за временната общинска управа (1944) и Закон за изменение и допълнение на наредбата-закон (1946). Учредената временна общинска управа функционира в състав: кмет, помощник-кметове, кметски наместници[5] и представители на местните комитети на Отечествения фронт, които за Столичната община са 9 души, за градска община с население над 30 000 жители – 7, за останалите – 5, за всички селски общини – двама души. С Конституцията на Народна република България (1947) като органи на държавната власт и народното самоуправление по места се създават народни съвети. Със Закона за народните съвети (1951) се усъвършенствуват структурата и компетентността на народните съвети. С Конституцията на Народна република България (1971) те се утвърждават като местни органи на държавната власт и народното самоуправление и като представителни органи за осъществяване на държавната власт. С изменението и допълнението на Закона за народните съвети (1978) се създава кметството като орган на общинските народни съвети и на народното самоуправление.

В съвременна България[редактиране | edit source]

Създаването на общините и извършването на промени в тях са уредени чрез Закона за административно-териториалното устройство на Република България, а управлението им – чрез Закона за местното самоуправление и местната администрация.

Всяка община трябва да отговаря на следните условия:

  1. наличие на население над 6000 души общо в населените места, които са включени в нея;
  2. наличие на населено място, което е традиционен обединяващ център с изградена социална и техническа инфраструктура[6] за обслужване на населението;
  3. да включва всички съседни населени места, за които не съществуват условия за създаване на отделна община или които не могат да се присъединят към друга съседна община;
  4. максималната отдалеченост на населените места от центъра на общината да не е повече от 40 км.

Общината е юридическо лице и има право на собственост и самостоятелен общински бюджет.

За управлението на всяка община нейните жители (с право на глас) избират пряко общински съвет и кмет на общината. Общинският съвет е съставен от съветници, които са от 11 до 101 на брой в зависимост от големината на общината. Кметът назначава секретар на общината, който организира общинската администрация.

В Република България има 264 общини. Столичната община, поради нейната големина, е административно-териториална единица, която има статут и на област.

Общините могат да включват относително самостоятелни части: селища (управлявани чрез кметства) и градски райони. Кметство се създава с решение на общинския съвет след допитване до жителите в едно или повече населени места, които трябва да са повече от 250 души. На градски райони са разделени Столичната община и общините на градовете Пловдив и Варна.


Списък на десетте най-големи общини в Република България по площ:

Текст на заглавието Име на общината площ км2
1 Сливен 1366,6
2 София (столица) 1344,4
3 Добрич – селска 1295,5
4 Тунджа 1218,9
5 Самоков 1210,1
6 Средец 1150,0
7 Карлово 1032,6
8 Стара Загора 1019,3
9 Сандански 998,7
10 Генерал Тошево 982,2
Общини в Република България по територия

Други значения[редактиране | edit source]

Думата "община" може да се отнася за:

  • общинската управа (управляващия орган) на община (или селище дори без то да има такъв статут) и/или нейната сграда;
  • общността от хората, живеещи в общината (селището).

Вижте също:[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Представител на селото пред властта.
  2. Компетентност или компетенция – узаконено право или власт за произнасяне по някои въпроси.
  3. Насочен към разпространение на знания, култура.
  4. Задълженията, тежестите, ангарията.
  5. Кметски наместник – орган на изпълнителната власт, назначен от кмета за срока на мандата в населено място, което не е административен център на кметство, в съответствие с утвърдената численост и структура на общинската администрация, с пълномощия, определени от общинския съвет.
  6. Система от сгради, съоръжения и линейни инженерни мрежи на транспорта, водоснабдяването и канализацията, електроснабдяването, топлоснабдяването, газоснабдяването, електронните съобщения, хидромелиорациите, третирането на отпадъците и геозащитната дейност.

Източници[редактиране | edit source]

Енциклопедия „България“, т. 4, БАН, София, 1984 г.