Олища

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Олища
Μελισσότοπος
— село —
Църквата „Свети Спиридон“ в Олища
Църквата „Свети Спиридон“ в Олища
Гърция
40.5781° с. ш. 21.3972° и. д.
Олища
Западна Македония
40.5781° с. ш. 21.3972° и. д.
Олища
Костурско
40.5781° с. ш. 21.3972° и. д.
Олища
Страна Гърция
ОбластЗападна Македония
ДемКостур
Географска областПополе
Надм. височина1220 m
Население150 души (2021 г.)
ДемонимОлишчѐни
Олища в Общомедия

О̀лища (понякога книжовно Хо̀лища, в местния говор О̀лишча, на гръцки: Μελισσότοπος, Мелисотопос, до 1927 година Χόλιστα, Холиста[1]) е село в Гърция, дем Костур, област Западна Македония.

География[редактиране | редактиране на кода]

Панорама към Олища и манастира „Свети Врач“ над него

Селото е разположено в географската област Пополе, на 1220 m надморска височина в южното подножие на планината Върбица, разклонение на Вич (Вици), на около 20 километра източно от демовия център Костур (Кастория) и на 10 северно от Горенци (Корисос).[2]

Над Олища е разположен известният Олищки манастир „Свети Врач“ („Свети Безсребреници“).

История[редактиране | редактиране на кода]

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Според Йордан Иванов етимологията на името е по изчезналото лично име *Холчо, умалително от Холе, Хольо. Сравнима е с етимологията на местностите Горно и Долно Ольче край Дутлия, Серско.[3]

Същата етимология дава академик Иван Дуриданов – от първоначалния патроним на -ишчи, който произхожда от личното име *Холо *Холе, съкратено от Тихол.[4]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Икона на Свети Модест от Олища

Свещеник Златко Каратанасов от Бобища цитира предания, според които при Олища някога се намирал старият Холина-града.[5]

В XV век в Охолища са отбелязани поименно 160 глави на домакинства.[6] През XIX век Олища е чисто българско село. На два километра на югоизток от Олища е разположено село Загоричани (Василиада) – един от главните центрове на българското възраждане в Македония. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Олища (Olista) живеят 900 гърци.[7] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, в Олища (Olishta) има 40 домакинства със 150 жители българи.[8]

В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Олища:

„ След като се излезе от Загоричен и се тръгне на север се влиза в село Тихолища[9] с 34 брачни двойки. Данъкът им е 4140 пиастри. Местоположението е прекрасно и почвата плодородна. Жителите пътуват на гурбет, защото земята е малко. Има една църква с един свещеник. Над това село на един час разстояние е манастирът „Свети Врач“, който отлично управлява своите богати владения... В манстира има едно училище, в което се обучават около 15-20 деца от двата пола, идващи от споменатото село Тихолища и други.[10] “

Атанас Шопов посещава Олища и в 1893 година пише, че:

„ До Олища има развалини, които в песните се величаят „Олина града“.[11] “
Къщи в Олища

Между 1896 и 1900 година селото преминава под върховенството на Българската екзархия.[12]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Олища живеят 390 жители българи.[13]

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Олища е чисто българско село в Костурската каза на Корчанския санджак с 67 къщи.[14]

В 1902 година учителят Илияс Папанастасиу пише, че 30 от 70-те семейства в Олища са минали под Екзархията.[15] В края на март 1903 година в селото е ръкоположен екзархийски свещеник. Българите се опитват със сила да овладеят трите църкви на селото – „Свети Спиридон“, „Свети Атанасий“ и гробищната „Свети Николай“. На гъркоманския поп Христо Попмихайлов е предложено от Васил Чекаларов и Иван Попов да служи с него и да споменава името на екзарх Йосиф, но той предпочита да избяга в Костур и да се постави в услуга на водача на гърцизма в Костурско митрополит Герман Каравангелис.[16] В статистиката на Корчанския санджак за 1903 година се казва, че в Олища живеят 60 семейства с 450 жители, от които 225 патриаршисти и 225 екзархисти.[15]

Разказ на Наум Темчев за посещението на Олища в 1903 г.


[Олища] брои около 70 кѫщи, направени отъ камень. По срѣдъ не­го тече рѣка, по двата брѣга на която сѫ насадени върби и то­поли. Това прави мѣстото още по-живописно. Благодарение на една проста случайность, може би, Олища остана здраво. И то взе участие въ възстаннето, като даде 10 души четнишка сила. Изгорена бѣ само една кѫща отъ башибозука и то най-хубавата въ селото. Надъ селото въ едно живописно мѣсто между гори и ливади е разположенъ мънастира св. Врачъ. Дѣдо владика слѣзе въ една хубава селска кѫща, въ една отъ стаитѣ на която се помѣстихме и ние. За хората отъ властьта се намѣри друга стая. Селото, ако и здраво, нъ праздна кѫща или стая нѣмаше. Всички бѣха окупирани отъ селянитѣ на Загоричани... Олища като здраво село и като около него всички други бѣха изгорени, се избра за пунктъ, отъ кѫдѣто щѣхме да раз­даваме помощи на жителитѣ отъ Загоричани, Бъмбоки и Черѣшница. За това и помощитѣ за тия села прѣдварително бѣха се изпратили до селския свещеникъ Никола. Селянитѣ не можеха да се нарадватъ, че въ селото имъ стъпва български владика. А първенцитѣ отъ Загоричани се прѣдставиха на дѣдо владика и поднесоха своята дълбока благодарность за високо благородната му мисия — да се притече на помощь на нещастнитѣ въ мо­мента, когато тѣ чувствуваха най-голѣма нужда отъ такъва.[17]

Според сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурско Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля на 30 август 1903 година в Олища от 90 къщи са изгорени три.[18] Според друг източник селото не пострадва, а в него приют намират избягали семейства от Загоричани и Бъмбоки.[19] На 24 август 1903 година, малко след изгарянето от османската армия на българските села в Костурско, жителите на Олища предават на властите 15 пушки и 1 револвер. В отговор българска чета изгаря две къщи и отвежда като заложници двама мъже и две жени.[20] На 29 август, след литургия в Клисура, митрополит Герман Каравангелис дава прошка на присъстващите екзархийски свещеници и първенци, между които и тези от Олища.[20] През ноември 1903 година Олища е посетено от българския владика Григорий Пелагонийски, придружаван от Наум Темчев и Търпо Поповски, които раздават помощи на пострадалото население от Загоричани, Бъмбоки и Черешница. Григорий е посрещнат от цялото население на Олища и всички бежанци от Загоричани, около 200 семейства, настанени в селото.[21]

В доклад до гръцкото външно министерство на гръцкия училищен инспектор Налцас от 1904 година Олища е споменато сред „фанатичните православни“ села в Костурско.[15]

Общината в Олища

След въстанието цялото село е под върховенството на Екзархията и не се отказва от нея чак до Балканската война. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Олища има 546 българи екзархисти. В селото функционира българско училище.[22] Според Георги Константинов Бистрицки Олища преди Балканската война има 90 български къщи.[23]

На 22 срещу 23 септември 1906 година андартската чета на Григорис Фалиреас извършва голямо нападение над Олища.[24] Атаката е организирана от поп Христо Попмихайлов. Четата Фалиреас, състояща се от 40 андарти, напада селото, но е принудена да отстъпи след пристигането на турска войска от Загоричани и Куманичево. В резултат са изгорени 7 български къщи и са убити седем членове на българския комитет.[25][26]

Статистиката на Халкиопулос от 1905 година показва Олища като село с 225 жители българи и 225 гърци.[15][27]

След Младотурската революция в 1908 година, поп Христо Попмихайлов се връща в селото и в 1910 година успява да върне на Патриаршията една от трите църкви на селото. Заедно с това е отворено и гръцко училище. Към гърцизма обаче до Балканската война не се връща нито един от жителите на селото.[28]

При избухването на Балканската война в 1912 година четирима души от Олища са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[29]

На етническата карта на Костурското братство в София от 1940 година, към 1912 година Олища е обозначено като българско селище.[30]

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Олища (Олишта) има 65 къщи славяни християни.[31]

В 1927 година е прекръстено на Мелисотопос. След 1919 година 9 жители на Олища емигрират в България по официален път. Селото пострадва силно по време на Гръцката гражданска война, по време на която голям брой олищени бягат в източноевропейските страни.[2] 45 деца от са изведени от селото от комунистическите части като деца бежанци.[27]

В 2002 година Попхристовата къща е обявена за паметник на културата.[32]

Прекръстени с официален указ местности в община Олища на 5 май 1969 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Криво дърво[33] Κρίβο Ντάρβο Веланидия Βελανιδιὰ[34] връх във Вич (1095 m), ЮЗ от Олища[33]
Пострап[33] Ποστράκ Мелисорема Μελισσόρεμα[34] река С от Олища, приток на Стара река[33]
Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011 2021
Население 412[2] 286[2] 336[2] 362[2] 233[2] 243[2] 210[2] 203[2] 212[2] 199 172

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Олища
Портрет на Костадин Николов, доброволец в МОО.
Георги Киров
  • Ангелина Кузова Вълчева (р. 1924), деятелка на АФЖ в 1944 г., ятачка на ДАГ в Гражданската война 1947 – 1948 г., след разгрома на ДАГ, в 1949 година бяга в Югославия, а от 1958 година с мъжа си Аргир Вълчев се установява във Варна, авторка на спомени[35]
  • Васил Янков (1875 – ?), македоно-одрински опълченец, Втора рота на Четвърта битолска дружина, Сборна партизанска рота, попаднал в гръцки плен, освободен на 10 март 1914 година[36]
  • Велика Христова Попова (р. 1921), ятачка на ЕЛАС (1943 – 1944), на ДАГ в Гражданската война (1946 – 1949), след разгрома на ДАГ, в 1949 година емигрира в Полша, в 1952 г. – в СССР, а от 1963 година със семейството си се установява във Варна, България, авторка на спомени[37]
  • Георги Киров (Γεώργιος Κύρου, Георгиос Киру), гръцки андарт, агент от ІІІ ред, убит от четници на ВМОРО през февруари 1906 година[38][39]
  • Димитър Иванов (1887 – ?), македоно-одрински опълченец, Втора рота на Десета прилепска дружина, Сборна партизанска рота на МОО, попаднал в гръцки плен, освободен на 10 март 1914 година[40]
  • Елефтера Кузова Скеклиова (1928 – ?), членка на ЕПОН от 1943 г., на КПГ от 1950 г., ятачка на ЕЛАС и войник на ДАГ (1947 – 1949), след разгрома на ДАГ в 1949 г. емигрира в СССР, в 1956 година се мести в Полша, а в 1962 година със семейството си се установява във Варна, България, оставя спомени[41]
  • Зисо Василев (? – 14 август 1903), деец на ВМОРО, загинал в сражението при Дробоко по време на Илинденско-Преображенското въстание[42]
  • Костадин Николов (Константин Олицки, 1883 – ?), македоно-одрински опълченец, Втора рота на Десета прилепска дружина, Сборна партизанска рота, попаднал в гръцки плен, освободен на 10 март 1914 година, носител на орден „За храброст“ IV степен[43]
  • Пандо п. Христов, български революционер от ВМОРО, четник на Лука Джеров[44]
  • Спиридон Попхристов (1887 – 1964), гръцки просветен деец
  • Спиро Кузов (1887 – ?), македоно-одрински опълченец, Трета рота на Девета велешка дружина[45]
  • Тома Алеков Скеклиов (1924 – ?), член на ЕПОН от 1942 г., на КПГ от 1946 г., ятак на ЕЛАС и войник на ДАГ (1946 – 1949), след разгрома на ДАГ в 1949 г. емигрира в Полша, в 1952 година се мести в СССР, в 1956 г. – отново в Полша, а в 1962 година със семейството си се установява във Варна, България, където става член на БКП, оставя спомени[41]
  • Фана Аргирова Шопова (р. 1920), брат ѝ Панайот Аргиров Парнавела е арестуван и убит, войник на ДАГ (1947 – 1949) в дружина с командир Нули от Руля, в 1948 годинае ранена и работи в болницата при Генералния щаб на ДАГ, в 1949 година емигрира в Полша, а в 1962 г. със семейството си се установява във Варна, България, оставя спомени[46]
  • Фана Григорова Гошева (р. 1913), войник на ДАГ в Гражданската война 1948 – 1949 г., след разгрома на ДАГ, в 1949 година бяга в Полша, а от 1960 година със семейството си се установява във Варна, авторка на спомени[47]
  • поп Христо Попмихайлов (1857 – 1930), гръцки андарт, агент ІІІ ред[39]
Други
  • Димитър Гулев (1927 – 2015), български писател, по баща произхождащ от Олища.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. ↑ а б в г д е ж з и к л Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. II дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-6-5. с. 35. (на македонска литературна норма)
  3. ↑ Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 156.
  4. ↑ Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори. в: Лингвистични студии за Македония, София, МНИ, 1996, стр. 182.
  5. ↑ Каратанасовъ, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903 г.). София, Материяли изъ миналото на Костурско № 1, Издава Костурското благотворително братство - София, Печатница „Художникъ“, 1935. с. 7.
  6. ↑ Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване, Наука и изкуство, II изд., София, 1989.
  7. ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 55. (на френски)
  8. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 110 – 111.
  9. ↑ Съдейки по разположението малко на север от Загоричани и близостта на манастира „Свети Врач“ става въпрос именно за Олища, а не за Тихолища.
  10. ↑ Верковичъ, Стефанъ. Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи. С. Петербургъ, Военная Типографія (въ зданіи Главнаго Штаба), 1889. с. 146. (на руски)
  11. ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 239 – 240.
  12. ↑ Шалдевъ, Хр. Екзархъ Иосифъ I за задачата на Екзархията следъ 1887 год. // Илюстрация Илиндень VIII (9 (79). София, Издание на Илинденската организация, ноемврий 1936. с. 1.
  13. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 265.
  14. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 97. (на македонска литературна норма)
  15. ↑ а б в г Σιώκης, Νικόλαος Δ. Όψεις από τη ζωή και τη δράση μιας οικογένειας κατά την περίοδο του μακεδονικού αγώνα και του μεσοπόλεμου μέσα από ανέκδοτες πηγές // Βαλκανικά Σύμμεικτα. 2014. ISSN 2407-9456. σ. 148. Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 21 август 2015 г.
  16. ↑ Σιώκης, Νικόλαος Δ. Όψεις από τη ζωή και τη δράση μιας οικογένειας κατά την περίοδο του μακεδονικού αγώνα και του μεσοπόλεμου μέσα από ανέκδοτες πηγές // Βαλκανικά Σύμμεικτα. 2014. ISSN 2407-9456. σ. 148 – 149. Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 21 август 2015.
  17. ↑ Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 37.
  18. ↑ Чекаларов, Васил. Дневник 1901 – 1903 година, Ива Бурилкова, Цочо Билярски, ИК „Синева“ София, 2001, стр. 294.
  19. ↑ Жертвитѣ при потушаването на Илинденското възстание // Илюстрация Илиндень XIV (6 (136). София, Издание на Илинденската организация, юний 1942. с. 14.
  20. ↑ а б Σιώκης, Νικόλαος Δ. Όψεις από τη ζωή και τη δράση μιας οικογένειας κατά την περίοδο του μακεδονικού αγώνα και του μεσοπόλεμου μέσα από ανέκδοτες πηγές // Βαλκανικά Σύμμεικτα. 2014. ISSN 2407-9456. σ. 149. Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 21 август 2015 г.
  21. ↑ Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 36-37, 44.
  22. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 180-181. (на френски)
  23. ↑ Бистрицки. Българско Костурско. Ксанти, Издава Костурското Благотворително Братство „Надежда“ в гр. Ксанти. Печатница и книжарница „Родопи“, 1919. с. 7.
  24. ↑ Basil K. Gounaris, The Macedonian Struggle 1903-1912. Paving the Way for the Liberation, стр.12-13
  25. ↑ Σιώκης, Νικόλαος Δ. Όψεις από τη ζωή και τη δράση μιας οικογένειας κατά την περίοδο του μακεδονικού αγώνα και του μεσοπόλεμου μέσα από ανέκδοτες πηγές // Βαλκανικά Σύμμεικτα. 2014. ISSN 2407-9456. σ. 150-151. Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 21 август 2015 г.
  26. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 220.
  27. ↑ а б Mapping Migration in Kastoria, Macedonia. Melissotopos Архив на оригинала от 2007-07-26 в Wayback Machine..
  28. ↑ Σιώκης, Νικόλαος Δ. Όψεις από τη ζωή και τη δράση μιας οικογένειας κατά την περίοδο του μακεδονικού αγώνα και του μεσοπόλεμου μέσα από ανέκδοτες πηγές // Βαλκανικά Σύμμεικτα. 2014. ISSN 2407-9456. σ. 151. Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 21 август 2015.
  29. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 856.
  30. ↑ Костурско. София, Издание на Костурското братство, 1940.
  31. ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија // Насеља српских земаља X. 1921. с. 19. (на сръбски)
  32. ↑ ΥΑ ΥΠΠΟ/ΔΙΛΑΠ/Γ/1606/32068/5-6-2002 - ΦΕΚ 782/Β/25-6-2002 // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Архивиран от оригинала на 2022-08-07. Посетен на 7 август 2022 г. (на гръцки)
  33. ↑ а б в г По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  34. ↑ а б Διατάγματα. Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 266. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 79). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 5 Μαΐου 1969. σ. 712. (на гръцки)
  35. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно Управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 86. Посетен на 31 август 2015.
  36. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 821.
  37. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно Управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 356. Посетен на 4 септември 2015.
  38. ↑ Το Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα, архив на оригинала от 24 септември 2015, https://web.archive.org/web/20150924042300/http://www.imma.edu.gr/imma/dbs/Artifacts/index.html?start=173&show=1, посетен на 21 юни 2010 
  39. ↑ а б Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 86. (на гръцки)
  40. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 282.
  41. ↑ а б Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 382. Посетен на 4 септември 2015.
  42. ↑ Биолчевъ, Ил. Коста Василевъ // Илюстрация Илиндень VIII (8 (78). Издание на Илинденската Организация, октомврий 1936. с. 14.
  43. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 507.
  44. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.56
  45. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 393.
  46. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 467. Посетен на 5 септември 2015.
  47. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 115. Посетен на 31 август 2015.
     Портал „Гърция“         Портал „Гърция“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Олища&oldid=12188572“.