Осенец

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Осенец (произнася се О̀сенец) е село в Североизточна България. То се намира в община Разград, Област Разград.

Осенец
43° 33' N, 26° 23' E (карта - карта - сат. снимка)
Данни ^*
Население:	942 ^[1]
Надм. височина:	250еми незнам друго какво да кажа !Кмета май си е същия! m
Пощ. код:	7267
Тел. код:	08310
МПС код:	РР (Рз)
Администрация
Държава:	България
Област:	Разград
Община: - кмет	Разград Денчо Бояджиев
Кметство: - кмет	Осенец Ценка Неделчева (независим)

промяна на тази таблица

[редактиране] География

Село Осенец се намира на 12 км от Разград в посока запад-северозапад. Разположено е в долина върху оподзолен чернозем. През него протичат два притока на р. Бели Лом – Садинска и Селишка реки. Мястото изобилства от изворна вода. Населението е от етнографската група капанци, с характерен диалект, облекло и обичаи. В края на 19 век населението е 1918, а през 1942 година – 2706 души.

За първи път селото е споменато в писмен източник през 1430 година с името Осануфджа. През следващите години то се среща с наименованията Усендже (1573) и Усендже и Мюслим (1676 г.). Археологическите разкопки доказват поселения в землището на селището много преди това. Според местните изследователи неизвестна причина е накарала хората да напуснат средновековното селище в местността Ръждавец и да се заселят на сегашното място. Кръщават новото селище Осенче на вековно осеново дърво, което се издигало в центъра му. Вероятно след заселване на турското население в селото името му се променя от турския изговор в ХЮСЕНЧЕ. През 1883 година е изпратено писмо от кмета до Разградския околийски началник с молба за преименуване на селото. През 1898 година жителите му пишат заявление до кмета по същия въпрос. Едва през 1901 година с Указ №447, публикуван в Държавен вестник бр.272 от 7 декември селото е преименувано в Осенец, а общината в Осенецка.

Според законите за административно-териториално деление и промените в тях село Осенец е самостоятелна община до 1934 година. Тогава към Осенецка община е присъединено село Езерец (Езерче). Този статут се запазва до 1 ян. 1937 година. След тази дата село Осенец е отново самостоятелна община. През периода 1882 – 1944 година е в състава на Разградска околия и съответно в Разградски (1880-1901 г.) и Русенски (1901-1934 г.) окръзи, Шуменска (1934-1941 г.) и Русенска (1941-1944 г.) области.

Задълженията, функциите и организацията на селските общински управления са отразени в Закон за селските общини от 1886 година. С изменения и допълнения по него той просъществува до 1934 година. Според този закон Осенецкият селски общински съвет се състои от 12 общински съветника. Те се избират от мъжете в селото, които са български поданици, навършили са 21 години и да са данъкоплатци на общината. Избори за общински съветници се провеждат на всеки две години. Изключение прави периода на Първата световна война, когато се изчаква демобилизацията. На първото заседание на общинския съвет членовете му избират помежду си кмет и помощник кмет. Принципна промяна в организацията и структурата на общинския съвет настъпва през 1934 година. Според Наредбата-закон за селските общини от 3 авг. 1934 година кметовете се назначават от околийския управител, а общинските съветници влизат по право на заеманата от тях длъжност. За село Осенец това са директорът на Прогимназията, участъковият лекар, агрономът, председателят на кооперацията и селският свещеник През 1936 година е приета поправка – част от общинските съветници се избират от населението. Кметове през този периода са Атанас Ст. Кънчев (1934-1937 г.), Иван Тодоров (1937 г.) и Найден Станев Златев (1937-1944 г.). Една от основните функции на общинския съвет е да решава начините на управление на общинските имоти и използването им от населението. По силата на някои министерски постановления след Първата световна война части от общинската мера и дворни места са отчуждавани за одворяване и оземляване на нуждаещото се население. Всяка година общинският съвет приема бюджет на общината. Основни приходи в него са наемите от общинско имущество и общинските данъци и такси. За покриване на общинските разходи е създаден общински спестовен фонд, който се натрупва от излишъци в бюджета. Законът за селските общини от 1886 година не предвижда бирници за селата. Кметът на селото отговаря за събирането на държавните данъци и такси. По-късно няколко селски общини образуват един бирнически участък. В село Осенец такъв е създаден през 1929 година. През 1906 година общинският съвет приема решение за изработване на общ регулационен план на селото. Този въпрос е повдиган още няколко пъти, но изпълнението му започва едва през 1915 и продължава до 1922 година. През 1892 г. окръжният управител нарежда на всички общини да започнат строителството на административни сгради. В село Осенец строежът започва през 1893 г. Селото разполага с общински хамбар и два обора. През 1920 г. е построен кооперативен дом, а през 1922 – читалищна сграда. За нуждите на училищата в селото са построени две сгради – едната в периода 1908-1916 г., а другата 1929-1937 година. През 1931 г. е взето решение за строеж на сграда за земеделското училище. Още в края на 19 век започва пътното и уличното строителство. През 1892 година двете главни улици са застлани с камъни, а през 1911 година е решено да се направят тротоари по улиците. През 1923 година са трасирани улиците по новия регулационен план, прокопан е нов канал на реката и е построен мост на главната улица. През 1936 година се извършват няколко промени в плана, свързани със строителството на нова църква, здравен дом и отводнителен канал. От особено голямо значение за селото е провеждането на мероприятия за разчистване коритата и укрепване бреговете на реките, причина за чести наводнения. През 1928 и 1935 г. са залесени свлачищните склонове около селото.Село Осенец е богато на подпочвени води. През 1905 г. на територията на селото са в експлоатация 16 чешми и 8 кладенеца. От 1912 г. водопроводи отвеждат водата от чешмите до отдалечените къщи. През 1921 г. в селото е създаден воден синдикат, а водата от чешмите е вкарана в резервоар. През 1928 -1929 са каптирани изворите в местността Селище. През 1933 г. е приет Правилник за водоснабдяване на селото. Опазването на обществения ред е задължение на общинската управа. Тя трябва да следи за реда в селото – предотвратяване на кражби, пожари и престъпления. Кметът има задължението да регистрира новодошлите. През 1928 година се въвежда адресната регистрация, а от 1939 година населението над 15 годишна възраст е снабдено с лични карти. Кметът издирва изчезнали лица и вещи, връща избягали новобранци, разгласява за търсени криминално проявени лица. Общинската управа контролира санитарно-хигиенната обстановка в селото. Закупуват се лекарства и дезинфекционни препарати, контролира се животинската продукция, храните и питиетата в магазини и кръчми. Периодично общинският съвет определя места за сметище, животински гробища, кланица и чешма за пране, дни за всеобщо почистване на селото. Контролира се редовната ваксинация на децата. До 1930 година селото се обслужва от медицинските фелшери на селата Благоево и Дряновец. От тази година до 1934 година е назначен медицински фелшер, а през 1934 година и участъков лекар. От 1936 година в селото има и акушерка. Общинското управление се занимава и с подпомагането на нуждаещото се население. Ежегодно се приемат списъци на бедните, които имат право на безплатно лечение, обучение на децата им, а в началото на ХХ век и за поемане на съдебните такси, когато се явяват като ответници. Общината отпуска пари за погребения на бедните жители, за лечение и възстановяване в болници и санаториуми. Още с обявяване на мобилизацията през 1915 година в селото се образува общински комитет за подпомагане на нуждаещи се семейства, а под ръководството на свещеник Илия Б. Чореков на 8 октомври е създаден комитет на Червения кръст. По късно е сформиран Комитет по прехраната. След войната на военноинвалидите и семействата на убитите се изплащат пенсии. Общината организира дарителски кампании в помощ на войниците от фронта, гладуващите руснаци, за пострадали от наводнения и земетресения. Други функции на общинското управление са административното обслужване на населението, събиране сведения за статистиката, регистриране на гражданското състояние, изготвяне на наборните списъци и други. Селско общинско управление – с. Осенец прекратява функциите си на 13 септември 1944 година, когато в селото е създаден Комитет на Отечествения фронт с председател С. Дацков. Фондът на Селско общинско управление с. Осенец е най-пълен и богат на документи общински фонд в ТД “Държавен архив” - Разград. Той съдържа документални материали за периода 1883 – 1946 година. В тях се съдържат ценни сведения за обществено-политическия живот в Разградска околия. Документите са предадени на три пъти и са в три описа. Неправилната научно-техническа обработка и големият обем на фонда наложи съставянето на нова класификационна схема, анотации и разширени вътрешни заглавия на архивните единици, без да се обединяват описи и да се променя номерацията им. В изданието всяка архивна единица има номер по ред по новата класификационна схема, номер на описа, в който се намира и действителния и номер. Някои от преписките съдържат информация с разнороден характер. Това наложи създаването на предметно-тематичен указател (по поредния номер). Документите от оп.1 са каталогизирани.

[редактиране] История

       Село Осенец – Разградско е наричано до 1900 г. с. Хюсенче.

Един от най-старите родове в с. Осенец е родът на Велчо Велчев. Началото на рода се губи назад в годините на турското робство. Знае се, че трите клона на Димитър Каратепев (А), Андрей Кикименов (Б) и Неделчо Булгуров (В) произхождат от фамилията Велчовци с прародител Велчо, Вълчо или Вачко, роден 1735 г., но за съжаление единственият писмен спомен за това е нарисуваното родословно дърво в събраните сведения от ст.н.с.полк.д-р Обретен Кр.Обретенов.

Доказателство за това са минимум 206-те потомци на рода - жители, или живели в с.Осенец, най-древният от които със сигурност е Стоян Димитров Каратепев (Каратепеолу) 1815.

В книгата си “Родни будители” Матьо Неделчев (1997) описва възрожденския дух на селото:

“Неуморими и упорити в своя труд и непреклонност, в стремежа си за напредък и светъл живот, те (Осенчани) се възпламеняват от най-благородни идеи за въздигане и утвърждаване на духовните ценности на населението. Чрез дарителство намират спасителния път за съграждане на нови духовни огнища...”

До 1920 г. са известни имената на 270 местни дарители. Между тях са Неделчо Маев, който през 1835 г. предоставя една стая от своя дом, в която се открива килийното училище в селото. През 1890 г. архимандрит Теофил Добринов построява двуетажна къща, която след 2 години - през 1892 г. - е предоставена на училището... В годините на робството, до Освобождението през 1877/78 г., училището в селото дава грамотност на над 700 младежи...

По време на първата световна война със средства от дарения са подпомагани семействата на убитите войници... На 14.01.1914 г. се основава комитет за издигане паметник на загиналите във войните...

С направените парични дарения и доброволния труд на цялото население през 1934 г. в селото е построена нова читалищна сграда.”

Потомците на рода Велчовци - учителят Сава Попов и Кръстю Обретенов даряват по 200 тома на читалището. Сава Попов въвежда плуга в земеделието и обучава хората да си служат с него.

Потомък на рода Велчовци е и учителят и общественик Неделчо Бошнаков от с. Осенец.

От рода Велчовци към 2007 г. са известни около 1220 души.

(инж.Ал.Обретенов 2007)

Старото население на село Осенец са капанци. Аз съм от това село и се казвам Мирослав Атанасов (шопа)събрал съм малко материали за: Поминъци. Земеделие. Облекла и др.

[редактиране] Подготовка на обработваемите земи

До средата на 19 век село Осенец е заобиколено от гъсти вековни гори, а нивите на стопаните са били разположени близо до селото. След Освобождението започва усилено изкореняване на горите около селото от месното население, което първоначално протича доста произволно. В резултат са изкоренени и превърнати в ниви големи участъци вековни гори. Произволно се заемат и превръщат в ниви много участъци от селското землище, което довежда до разпра между селата. Помнят се и приказват от по старите селяни побоищата между осенчани, езерчани и саденци, по повод корнежа на горите.

Във връзка с добиването на нови ниви са обособени различни практики в зависимост от вида на разработвания участък. Гористите местности се почистват, дърветата се изкореняват ръчно. За целта се използват търнокоп и секира. Дърветата се изсичат ниско и около всеки чукан `дънер`се разравя с търнокоп, след което изсичат корените му и го изваждат. Извадените коренища се събират на куп и се прибират за огрев. Накрая почистеното място се прекопава с търнокоп или се разорава с плуг. Местности с храсти се почистват само с търнокоп.

При разработване на мера мястото отначало се почиства от камъни, а след това се разорава (цепи). Първата година след корнежа (изкореняването) на дърветата новата нива се засява с просо, дини или други окопни култури. В почвата ѝ все още има много корени, които с течение на времето постепенно изгниват. Обработването на нивите се извършва съобразно с културите, които се засяват. Нива, предназначена за засяване със зърнени култури, се разорава най-малко два пъти (през пролетта и есента), а тези, които ще се засяват с окопни култури - един път.

Обогатяване на почвата докъм средата на XIX в. населението в Осенец е подсилвало земята предимно чрез осигуряване почивката на нивата. Ограниченият тор, добиван от домашните животни, започва интензивно да се използва за наторяване едва след Освобождението. Наторяването на нивите става по два начина: чрез разхвърляне на боклук (смес от оборски тор, органични отпадъци, слама, пепел и др.) и по естествен път – чрез нощуване на добитъка по стърнища и угари.

Докъм 20-те години на XIX в. оборският тор не се събирал от стопаните, а се изхвърлял на определено място на улицата (на боклука). По-късно мястото за складиране на тор е в двора на къщата. За целта се изкопава яма и се огражда, за да не се разпилява боклукът от домашните животни. В по-големи количества оборския тор се натрупва на камари извън селото, до нивите, откъдето впоследствие се разхвърля. Торището се огражда обикновено с големи камъни или дървени колчета, преплетени с пръти. За пренасяне на оборския тор до торището се използва дървена тарга или плетен кош, а до нивите с каруца. Развитото животновъдство в района дава възможност на стопаните да прилагат егречно наторяване. Добитъкът нощува по угарите през пролетта, а в ожънатите ниви – през лятото и есента. Местата за нощуване се ограждат с леки огради. След като животните престоявали на едно място няколко нощи, премествали оградите другаде. Така нивите се наторявали по естествен път. Още през 30-те години на XIX в. в някои области на страната започва употребата на изкуствени торове, но осенчани проявяват в това отношение известна консервативност. “Повишаване рентабилността на почвата се постига само с употребата на оборски тор. За изкуствен тор не може да става и дума”.

[редактиране] Оръдия и начини за обработване на земята

За обработване на земята се използват различни оръдия и съоръжения в зависимост от характера на извършваната дейност, видът на обработваемата култура и качеството на почвата. Оръдията се делят на окопни и рални.

[редактиране] Окопни сечива

При окопаване на културите най-широко приложение намира мотиката. В Осенец се употребява широката "мутикъ" с формата на полумесец. В миналото тя се изработвала от местните ковачи. Състои се от следните части: дъгообразно острие, леко извито назад, с две уши (двата заострени ъгъла на острието); къса четвъртита шийка, която съединява острието с четиристенната кюпия (горна част на мотиката). В кюпията е направен отвор за поставяне на сап (дръжка), който обикновено е от липово или буково дърво.

Мотиката е предназначена предимно за окопаване, но се използва и при изкопни работи, за тесане (изсичане) на трева и храсти, а понякога и вместо чук: чукането се извършва с плоската страна на кюпията. При работа в зеленчуковите градини се употребява подобна на мотика чапа. Тя има по-малки размери, а работната ѝ част е без уши. С нея се разкопават културите около корените, без да се повреждат листата.

За окопаване на разсад се използва т. нар. чапичка или тесла (малка копачка), която се изработва от ковачи. Често при същата дейност се употребява и изхабена дърводелска тесла, на която се набива по-дълга дръжка (60-70 см.).

За изкопна работа, при почистване на нови ниви и други се използват кирка и търнокоп. Изработвани в миналото от майстори, днес те се произвеждат фабрично. Всяко от тези сечива има специфична форма и предназначение. Кирката (казма) служи предимно за копане на камениста или обрасла с корени почва. Двустранно развитите ѝ остриета са поставени едно срещу друго: зашиленото е за разкопаване на камъни, а плоското – за изкопна работа и прерязване на корени. Между двете остриета на кирката се намира кюпията, в която се набива дълга около 1 м. дървена дръжка.

Друго окопно сечиво, което се употребява при изкопна работа, при риголване на лозята и в градинарството, е т. нар. “аш” (права лопата). Той се състои от острие, кюпия и сап. Обикновено правата лопата е фабрична изработка и за получаване на по-голям табан (дълбочина на изкопа) месните ковачи поставят на едно от рамената стъпало. Разбира се, срещат се прави лопати и с фабрична степенка.

[редактиране] Рални оръдия

Основен представител на ралните оръдия е дървеното рало. Друг техен представител, макар не толкова разпространен, е дървения плуг. Дървеното рало, което употребяват осенските стопани, е по тип кривовоищно. Наричали го "уралцъ" или "ралу". Кривото му увище (ок) "воище" се изработвало от дълго брястово или ясеново дърво (3,20-4 м.). В предния край на воището се правели дупки, чрез които се регулирала дълбочината на оранта. Мястото на сглобката на воището/ралицата (енека) е обикновено в ъгъла, който сключват двете части на ралото, или десетина сантиметра по-нагоре в ралицата. Последната се изработвала от здраво дърво (габър); за целта се избирало стебло с естествено извит клон. Горният, по-тънък край на ралицата служел като ръкохватка, долният (плазица, демирслик) е бил по-широк. Здравината на връзката между воището и ралицата се постигала посредством набиване на кълъч/бърдо (дървено трупче). От двете страни на предния край на плазицата имало разперени встрани и нагоре две уши `летви`, чието предназначение било да отмятат встрани разораната пръст. За да се държат в това положение, ушите били укрепени към плаза с по една клечка (кюстек). На самия връх на плаза се набивал с камички (дървени клинчета) железен емеж (палешник) с извити (п-образно) уши (стени), посредством които палешникът се заклинвал към върха на плаза.

При оран на твърда почва към ралото се прикрепяло "чиряслу" (железен нож, дълъг около 40 см). Традиционното дървено рало с дълго воище, предназначено за работа с едър рогат добитък, към края на ХІХ и началото на ХХ век претърпява изменение поради масовото навлизане на конската тяга и използването на конски рала (към 30-те години). За тази цел воището на ралото се скъсява, а под влияние на навлизащите фабрични плугове в предната му част се поставя колесар (две колела с еднакъв диаметър) или едно колело (при теглене с един кон), което спомага за стабилизиране на ралото. Останалите части на волското рало запазват вида си.

Дървения плуг не е намерил широко приложение сред осенчани. Той е бил употребяван само от отделни стопани. Представлявал е смесица от конско рало и железен плуг. Наричал се "ураличкъ" и имал дървена част, подобна на ралото, със скъсено воище, и желязна – двустранно развит лемеж и ухо, поставено от дясната страна на плаза (отметателна дъска), за обръщане на разораната почва. Дървеното плугче се прилагало при разораване на целинни земи (келемета). Тъй като то се появява сравнително късно в селото, едва след 30-те години на века (фабричните плугове навлизат след Първата световна война), не намира приложение, каквото е имало в други области на страната. В зависимост от вида на впрегатния добитък за теглене на дървеното рало се употребявали различни приспособления. При използване на едър рогат добитък се използвал волски рален хомот, а на коне - конски рален хомот.

Ралният хомот е подобен на хомота, употребяван при волската кола, наричан дълъг умот (дълъг около 2,20 м), а по-късият конски хомот – къс умот (около 1,20 м). Направата и на двата хомота била една и съща: две хоризонтално и успоредно поставени едно към друго дървета, закрепени неподвижно с две пръчки, наречени вътрешни жигъле. Горното дърво (умот) е по-дебело. Тъй като хомотът чрез него лежи върху шиите (вратовете) на добитъка, краищата му са извити като кобилица. От двете страни на хомота, на разстояние около 30 см, са пробити дупки, в които се пъхат външни жигъле. В миналото се правели от дърво, а по-късно от желязо. За разлика от волския хомот който направо се поставял на добитъка, конският се употребявал заедно с търла ъмут (рален хамут), върху чиято издадена мека част лягало горното дърво на хомота.

Връзката между волското рало и ярема се осъществявала чрез няколко вида приспособления: волски каиш, направен от волска кожа, а в по-ново време чрез синджир; каиш от липа, направен от лико; гъжва (скоби, направени от преплетени клонки), които се прикачват в прорезите на кубиличка (право дръвце). Споменатите връзки осигуряват голяма маневреност на ралото. Те се закачат на горното дърво на ярема за шеплъми (малки трупчета, заковани на 10 см едно от друго), които не позволяват разместването на връзката. Каишът се премята между шеплъмите и в образуваната връзка (примка) се напъхва воището. При конското рало връзката с конете се извършва от кантар (терзия) (приспособление, каквото се използва при каруца). На него се закачват две кобилици с чекиите (тегличите) на конете.

Навлизането на фабрични рални оръдия в Осенец започва около Първата световна война. Първите им притежатели са предимно по-богати стопани.

[редактиране] Видове оран

Ралото и плугът се различават не само по тип, а и по начин на работа с тях. При оране с рало нивата се бразди на брезни. Палешникът разорава пръстта, а ушите равномерно я отхвърлят на две страни. С рало дълбочината на оранта достига най-много 15 см. Започва се от единия край на нивата, по дължина, изкарва се една брезна `бразда`, след това ралото се обръща и се започва друга бразда до вече изораната, но в обратна посока. По този начин се изорава цялата нива. Първа оран се нарича цепене. Втората оран на същата нива се извършва напреко на първата и затова се нарича айкъръ (кръстосване). Така се изорават онези места, които са пропуснати при предишната оран, и същевременно се разбърква пръстта.

При работа с плуг пръстта се отхвърля само на една страна. Затова след изкарването на първата бразда той не се обръща подобно на ралото, а се прекарва в другия край на нивата, откъдето се започва втората бразда в обратна посока. Така плугът описва концентрични кръгове и накрая, в средата на нивата, остава една бразда, която се нарича трап. Обикновено орачът се старае последната бразда да не е голяма, за да не се изравя пръстта около трапа. Този начин на оране се нарича на капак или обръщане навътре. Втората оран с плуг започва оттам, откъдето е завършила първата, а именно от средната бразда. Концентричните кръгове се описват навън, т.е. развиват се, и затова тя се нарича обръщане навън или залюпване.

Ако нивата, която ще се оре, е по-голяма, тя се разделя на няколко леи `лехи` (една леха е широка десет адъма `крачки`), които се изорават една след друга.

[редактиране] Видове отглеждани култури

Централно място в традиционното полевъдство в осенчани заема производството на зърнени храни. Предимство има пшеницата (житу), която бива зимна (зимница) и лятна (пролетна). Преди руско – турската война жителят на селото Ради Пидежиев купил неизвестно от къде жито за посев. Това жито бързо се развъдило от всички селяни под името “Пидежиевото жито”. След Освобождението става преобладаващ сорт. От същото жито по-късно излиза и пшеницата №16 – “Разградска червенка”.

От зърнените храни се отглеждат още ръж, чумик (ечемик), прусо, увес, гълъби (царевица). От варивата, като добавъчна храна, главно са застъпени боп (боб) и леща. От влакнодайните култури са застъпени: куноп (коноп) и лен. Маслени и индустриални култури в по-големи количества започват да се отглеждат след Първата световна война, когато се изграждат фабрики за тяхната преработка: слънчевъ майкъ (слънчоглед), по-слабо тютюн, памук, мак, соя, рапица и чукундур (захарно цвекло). Например през 30-те години на ХХ в. в селото с рапица са засети около 800 дка.

Преди Освобождението храната на добитъка се добивала предимно от естествени ливади. Тяхното разораване през по-късния период налага въвеждането на фуражни култури – вий (фий), ълав `мохар`, делидъръ `лудо просо`, бурчак, ненцку сено (люцерна). Люцерната в селото се засява в 1890 г. от Станчо Димитров Чекъров под влияние на съществуващия тогава в гр. Русе Образцов чифлик.

[редактиране] Сеитба и обработка на засетите култури

В зависимост от вида на отделните култури засяването се извършва през есента или през пролетта. Преди засяването нивата се изорава. Оранта, която предхожда сеитбата, се нарича "пребъркване".Есенната сеитба по традиция се прави в периода между календарните празници Симеоновден, Кръстовден и Петковден. На Симеоновден е ритуалното засяване, но тъй като домакинствата все още са заети с довършителна работа по прибиране на реколтата, самото засяване обикновено започва от Кръстовден и завършва до Петковден. За това говори и популярната поговорка “На Кръстовден излез и сей, на Петковден завърши”.

Засяването се извършва “на ръка”. За семе се избира най-качественото от реколтата на засяваната култура. Сеитбата на житните култури се извършва по определени при последната оран лей (лехи), които се очертават с рало. Хвърлянето на семе става от лисник (крина). Сеячът започва от единия край на лехата, като хвърля при всяко пристъпване с десния крак. Така обикаля лехата от всички страни и накрая минава през средата ѝ. Ечемикът се засява по-рядко, защото братясва (самосгъстява се). Просото, което е по-дребно, се премесва с пясък, за да може да се хвъря равномерно.

Семето се зарива по два начина: под рало `зариване с рало` и със завличане. Обикновено зариване на семената с рало се прилага при есениците, тъй като те трябва да са зарити дълбоко в земята, за да устоят на студовете през зимата. Завличане на семето се извършва с брани, които биват няколко вида. Най-широко е разпространена т. нар. влечулка. Тя е направена от две дълги около 2 м дървета, поставени успоредно и свързани със здрави клечки. Между тях, по дължина, са преплетени пръти подобно на плет от вършини. Влечулката е свързана с хомота с хванато за едната греда въже. Понякога вместо влечулка са употребявани неокастрени клони от круша. При работа с влечулката върху нея се поставят за тежест камъни, големи буци пръст и др.

Широко приложение в стопаните намират и гребновидни брани. наричани грапи. Те имат формата на равностранен триъгълник, съставен от дебели греди, на които от долната страна са набити дървени клинове. Последните са наредени така, че при влачене всеки от тях прави отделна бразда. Грапата се свързва с хомота посредством кука, закрепена на един от върховете на триъгълника. През 30-те години на ХХ в. навлизат фабрични железни грапи, които бързо намират приложение и изместват старите типове грапи.

Пролетните култури също се засяват на лехи и бразди. Сеитбата на царевица и слънчоглед се извършва едновременно с набраздяването на нивата. Орачът прокарва с рало бразда, а след него сеячът пуска равномерно зърната. След като се засее браздата, сеячът изчаква, а орачът се връща и с рало зарива семената. След това изкарва нова бразда, отива при сеяча и отново двамата тръгват. По този начин се засява цялата нива. След всяка засята брезда следват две незасети.

Копильчета (фуражна царевица) се засява "съчмъ" (разпръснато) подобно на житото. Бобът се засява на предварително набръздена с рало нива. Сеячът взема от торбата със зърно определено за посев, и през 20-30 см пуска по няколко зърна в браздата. После с крак придърпва пръст и леко я натиска върху пуснатите семена. Конопът се засява на силна почва близо до вода. Нивата предварително се преорава и браносва, за да стане почвата мека и рохкава. Семената се хвърлят с ръка, след което се зариват с влечулка. Като конопа се засяват и фуражните култури (фий, люцерна, и др.).

Културите се окопават неколкократно през периодите им. В тази дейност най-широко приложение намира мотиката. Употребата на различни видове култиватори започва през 30-те години на ХХ в. при първото окопаване се разреждат корените, а при второто (загърляне) около тях се натрупва пръст на малки купчинки. Едновременно и с окопаването се изършва и плевене на посевите. Културите, които не се окопават, се почистват от плевели (паламида, метлика, лайка и др.) с плевачка или копраля, а в някои случаи се използва и косер за подрязване на лозята.

От 30-те години на ХХ век в селото навлизат фабрично изработени и по-усъвършенствани оръдия за засяване и зариване на семената – редосеялки, желязни брани, а за почистване на зърното – различни видове триори. Първоначално с тях се снабдяват по-заможните стопани.

[редактиране] Прибиране на реколтата

[редактиране] Жътварски оръдия

До колективизацията прибирането на реколтата от различните култури се извършвало предимно ръчно. Най-типични представители на традиционите жътварски оръдия, употребявани от осенчани, са : сърп, паламарка и коса. В миналото, до Първата световна война, сърпът се изработвал от местни ковачи. Той има формата на полумесец с малко удължен връх. Дръжката му е поставена почти успоредно на острието. Отделните части се наричат: бот `връх`, зъби, гръб и сап. Някои сърпове имат усукан и леко подвит връх за по-добро хващане на класовете. Острието на сърпа е винаги назъбено по посока на дръжката. Назъбените сърпове са с различна големина. За носене на сърпа се използва специално приспособление, наречено сърпарник: две свързани на кръст дървета, в краищата на които са направени длабове. В един сърпарник се поставят обикновено четири сърпа. Те се напъхват в длабовете така, че върховете им да се срещат. Поеденично сърповете се пренасят, като се поставят (закачат) на колата с върховете надолу.

При жънене със сърп винаги се използва паламарка, която представлява дървена ръкавица за последните три пръста на ръката. На върха паламарката завършва със закривено навътре рогче (гага), дълго около 10 см. Предназначението на паламарката е да обхваща повече класове и да предпазва ръката от наранявания със сърпа, тъй като при работа с него класовете се режат непосредствено под хваналата ги ръка. С помощта на рогчето се извършва и връзване на снопи. Обикновено осенчани сами си изработвали паламарки, но продавали паламарки и търговци от Габровско.

Когато житото било слабо или много полегнало от дъждове, прибирало се с коса, към която прекрепяли йебичка `трирога леса`, а при съвсем слаби реколти класовете се търгали (скубели) на ръка.

[редактиране] Жътва

Жътварският сезон започва обикновено десетина дни преди Петровден. Точно определен ден за него няма, тъй като жътвата е в зависимост от узряването на житата. Първа започва жътвата на ечемика, след това на ръжта и пшеницата. Гледало се тя да започне в “спорен” ден (понеделник, сряда или петък).

Жътвата е един от най-напрегнатите сезони; свързана е с тежка и бърза работа, затова в нея участват всички – от възрастните до децата. Жътварският ден започва рано сутрин. Работниците се разпределят на групи в зависимост от вида на работа, която ще извършват. Жътварите се нареждат в редица и зажънват чакъм (площ, която жъне редицата), след тях – връзвачите на снопи, т. нар. бъаджии, и накрая децата, които имат за задача да събират разпилените класове, да носят вода и храна на жътварите.

Редицата от жътвари се води от чакъмджия (опитен и сръчен жътвар). Жъне се откъм гърба на класовете, т. е. в посоката, в която са полегнали. Жътварят обхваща и заделя със сърпа стиска (снопче) класове, обхваща ги с паламарката в лявата ръка и със сърпа отляво надясно ги отрязва. От 3-4 стиски всеки жътвар прави ръкоя, която полага на земята.

Връзвачите, които връзват след жътварите, събират ръкойките и ги връзват на снопове. Обикновено от 7-8 ръкойки се прави един сноп. Връзването на снопи е тежка работа и затова се извършва предимно от мъже. Въжата, с които се връзват снопите, се приготвят още преди да е започнала жътварската работа, от наскубани стръкове жито, вързани откъм страната на красовете. Връзвачът преплита краищата на въжето, затиска го с крак на земята и поставя събраните ръкойки така, че класовете да бъдат от дясната ме страна. След това с коляното на левия крак натиска ръкойките, събира двата края на въжето и ги засуква, подпъхва под него паламарката, закачва с рогчето ѝ усуквания край и го издърпва така, че да мине под въжето. С това снопът е вързан.

Понякога пшеницата, ръжта и ечемикът се жънат, преди да са узрели достатъчно. В такива случаи ръкойките се оставят няколко дни да съхнат и след това се връзват на снопове. Събиране и подреждане на снопове на фигури се прави, след като жетварите завършват чакъма, след обедната почивка или привечер. Ечемикът и овесът се подреждат на дьордьолеми (четвъртини) - 3 снопа отдолу с класовете навътре и 1 отгоре, или на бешерлеми (петини) - 4 снопа, поставени на кръст с класовете навътре, и 1 върху тях. Ръжта се подрежда на дукузарлами (деветини) - 2 реда по 4 снопа, поставени на кръст, и 1 отгоре. Пшеницата се подрежда на кръсци (фигури от 13 снопа) - 3 реда от по 4 снопа, поставени на кръст с класовете навътре, и 1 отгоре (капак), който ги притиска.

Обикновено отделното домакинство само успявало навреме да ожъне нивите си, само по-богатите стопани наемали оръкчии (жътвари) от малоимотните си съселяни и от съседните села, за което им плащали всяка вечер надник. През време на усилената работа по прибирането на реколтата стопаните на отделните домакинства се уговарят и взаимно се подпомагат, т.е. правят ортаклък (взаимопомощ), обикновено между роднини, близки и комшии. Повсеместно е разпространена и меджия (помощ), която се оказва на болни, вдовици и др.

Осенчани извозвали снопите в определен от общината ден, тя изчаквала всички от селото да ожънат и след това давала разрешение за пренасяне на снопите. С това се целяло едновременно да се освободят стърнищата за паша на добитъка. Този ред се запазва до края на 30-те години на ХХ в. Извозването на снопи се извършвало с удължени волски коли, на които поставяли ангъчи (дълги около 3-4 м ритли) с шишове. За да не се разпиляват и падат от колата, снопите се притискат с върлина, поставена надлъжно и вързана в двата края с въже. В процеса на товаренето и извозването, което извършват предимно мъже. Обикновено се сортачват (стават ортаци) съседите по ниви, за да могат по-бързо и леко да извозят снопите. Извозваните снопи се складират покрай хармана на камари (фигури с правоъгълна основа, които към върха се стесняват като двустрешен покрив) или купи (фигури с кръгла основа). При подреждане на фигурите снопите се поставят с класовете навътре, а тези, които оформят върха – с класовете навън, за да се стича по тях дъждовната вода.

Пребирането на реколтата от останалите култури се извършва последователно по реда на узряването им. След житните култури първо се пребира бобът чрез търгани (скубане) рано сутрин, когато е още влажен от росата. В противен случай гевредисва (става трошлив) и шушулките му се пукат. Царевицата се пребира през втората половина на август. Узрелите гълъби (кочани) се обират на ръка. Късат се едновременно от два реда, като се върви по междуредието. Берачът с една ръка хваща дръжката на кочана, а с другата го усуква и откъсва. Кучаните се трупат на купчинки, след което се товарят на кола и пренасят в двора на стопанина. После се изрязват стеблата на царевичака (гълъпшина), връзват се на снопчета и се оставят да съхнат. Те се използват за храна на добитъка.

Слънчогледа се пребира по начин, подобен на царевицата. Питите се изрязват със сърп, трупат се на купчинки и слад това като изсъхнат се пребират.

Конопът също се пребира на ръка. Първо се скубе изберката (мъжките стъбла), която не връзва плод. Скубят се към края на юли, когато изберката започва да "пуши" (да отделя тичинков прашец). Наскубаните стебла се събират на гръсци (снопчета) и се потапят във вода, за да утасът (втасат) за по нататъшна преработка. Главенките (женските стъбла) започват да се скубят след около месец, когато семето узрее. При скубането главенките също се събират на отделни снопчета и след това се изправят в редици, за да съхнат. После се очукват върху черга, за да изпада семето, и се потапят във вода.

[редактиране] Сенарство

В миналото сеното като основна храна на добитъка се добивало предимно от естествени ливади, за които не се полагали специални грижи (напояване, торене и др.). в дъждовни години те давали и 3-4 реколти. Добиваното сено в зависимост от реда на реколтата се нарича първу или втору. Изкуствени ливади се засяват с фий, мохар и люцерна. Последната масово започва да се засява след Балканските войни.

Първата коситба е през юни. Косаджии (косачи) са предимно мъже. Всеки стопанин сам коси ливадите си, а тези, които не могат сами да се справят с пребирането на сеното, наемали срещу заплащане косачи сред по-бедните съселяни. Коситбата се извършва с коса. До началото на ХХ в. тя се изработвала от местни ковачи. По-късно започва да се произвежда фабрично по подобие на традиционната. Затова се запазват и наименованията на отделните части: бот (връх), устрие, гръб и пета. Към косата се закрепва сап (дървена дръжка). Това става с алка (желязна гривна). За да се укрепи здраво косата към дървената дръжка, се поставя реза (желязна пластина), която в единия край е занитена към петата, а другият се закачва към дръжката. За по-здраво и удобно хващане на косата в средата на дръжката е набита клечка (дървена ръкохватка).

При работа острието на косата се захабява и за това се налага да се клепи (изчуква), а след това да се заглажда с брус (точиларски камък). Клепенето се извършва с чукче, заострено от двете страни, и малка желязна наковалня (йорс) с формата на пресечена пирамида. Когато косата се захаби, наковалнята се забива в земята и върху нея се поставя острието. Косачът, като го предържа с едната ръка, удря с чукчето и постепенно изтънява острието. След което взема точиларския камък и го наточва.

Косенето се извършва по следния начин: косачът хваща с лявата ръка края на дръжката, а с дясната – ръкохватката и със силни замахвания отдясно наляво отрязва тревата. Повалената с един замах трева се нарича откос. Коси се на чалъми (редове). Откосената трева се оставя да изсъхне, като неколкократно се преобръща с двуроги и трироги дървени вили. Обикновено стопаните сами си изработвали дървените вили. Вземали разклонен прът и го поставяли в специална рамка, за да се придаде на пръта желязната вилообразна форма. Често за тази цел използавали и дървената ограда. Когато нямало дърво с подходяща форма за вила, използвали неразклонен прът, който разцепвали от единия край и между двете половинки набивали дървено клинче.

След като се изсуши, сеното се пласти (събира) на пластовници (малки купчинки) обикновено сутрин, когато е влажно и омекнало от росата. След напластяването сеното се натрупва на купи (големи конусовидни купчини), които се правят от радиално подредени и утъпкани пластовници. За да не се разпилява натрупаното от вятъра, купите се притискат с върлина (кол). Пренасянето на сеното от ливадите до дворовете на стопаните се извършва с коли, на които са поставени ръжни. Сеното се складира в дворовете на купи или се пребира в плевни. Дребното сено, останало след оформяне на купите, се събира с дращилка (къса гредичка с набити дървени или железни клинове или пирони).

[редактиране] Вършитба

Мястото, където се извършвала вършитбата, се наричало харман. То се правило в двора, на поляна или на самата нива. В миналото в дворовете стопаните складирали толкова снопи, колкото слама им била нужна за изхранване на добитъка, а останалите се овършавали на самата нива.

Подготовката на мястото за вършитба се извършва по следния начин: първо се определя мястото и се очертава, а след това се отесва с мотика и се подравнява; после се полива с вода и се посипва калчик (дребна ечемична слама) или мекина (плява); накрая мястото се отъпква с брана от разлистени клони. Укарването (изглаждането) на хармана се прави доста грижливо, за да стане пръстта твърда и гладка. Понякога, когато земята е суха, се налага цялата процедура (заливане с вода, посипване с дребна слама и трамбоване) да се повтори. Затова най-често харман правели след дъжд, когато почвата е още влажна и лесно се обработва.

Ечемикът е първата култура, която се вършее, тъй като е по-лек и не се набива в още меката земя на хармана, а освен това узрява най-рано от зърнените култури. Насаждане (поставяне на снопите) на хармана се прави в определен ред – първите 1-2 снопа се поставят в средата на хармана (за ориентировка), а останалите се нареждат в концентрични кръгове с класовете навътре. Пластът насадени снопи се нарича вътък. Броят на снопите, които се нареждат, зависи както от големината им, така и от големината на самия харман. На среден харман се редят 6-7 кръстци.

Начинът на вършитба и употребяваните уреди от осенските стопани се извършвала по два начина: с коне и с уред. От своя страна вършитбата с коне има няколко разновидности: 1). С хергеле – пуска се стадо коне в хармана свободно да тъпчат по вътъка, гонени от застанал в средата човек, а в същото време други хора, наредени около хармана, пазят конете да не бягат навън – това практикували по-заможните стопани; 2). На кол – с коне (2-4), които се нареждали един до друг и се връзват с общо въже за забит в средата на хармана кол. Конете се подкарват и когато въжето се навие около кола, го отвързват и обръщат животните в обратна посока да развиват въжето. Когато стигнат края на хармана, отново обръщат конете и т.н. – през време на обикалянето по хармана се гледа общото въже, което свързва животните със забития в средата кол, да бъде опънато. Този начин на вършитба е по-нов от описания по-горе и получава разпространение, когато конете започват да се използват като теговна сила; 3). Вършитба с един до друг коне: общото въже се държи от човек, застанал в средата на хармана. Той направлява конете и след като обиколят няколко пъти хармана в една посока, ги обръща в обратната – практикувало се твърде ограничено.

Втория основен начин – вършитба с уред (диканя), е получил най-широко разпространение в Осенец. Затова диканята е основен традиционен уред за вършитба. С изработването на дикани се занимавали кърджалии – дювенджии (майстори на дикани от Кърджалийско). В някои случаи дървената част на диканята се изработвала от местните дърводелци, а идващите в селото майстори на дикани поставяли само кремъците.

Диканята е направена от 4-5 липови, крушови или от друго дърво дъски, поставени една до друга и прихванати напречно с две дебели дървета с дървени клинове (дрянови клечки). Отпред диканята е извита шейнообразно, за да не завлича сламата, а двете ѝ странични дъски имат по един издътък (ухо), с който уредът се хваща при пренасяне. Отдолу в шахматен ред са набити по дължина остри кремъчни отломки, които служат за оронване на зърното и нарязване на сламата. Тъй като през време на работа диканята се тегли от добитък, в средата на предното напречно дърво е направен прорез, в който се напъхва тегличът. Направляването на животните през време на вършитба се извършва от седнал на диканята човек, който същевременно изпълнява и ролята на тежест.

Описаните начини на вършитба се практикували от осенчани в зависимост от материалните възможности на стопаните, както и от желанието им да получат определен вид слама – конете разтърсват хармана, оронват зърното и мачкат сламата, докато с диканята сламата се надробява. В случай че на стопаните е била нужна ненарязана слама за покриване на селскостопански сгради, се практикувала и комбинирана вършитба, т.е. започвало се с коне, прибирала се необходимата за покриване слама, а след това се доовършавало с диканя.

След като с диканята (конете) се омачка добре вътъкът, започва премесване (преобръщане) на разпилените по хармана снопи с двуроги и трироги дървени вили – цели се ороненото зърно и омачканата слама да паднат надолу: с вилата се набичва (набожда) жито, подхвърля се нагоре, посреща се, претърсва се (разтърсва се) и се отхвърля назад, после друго и т.н., докато се преобърне целият пласт на хармана. Преобръщането на вътъка започва от няколко страни едновременно и се върви отвън навътре или работниците се нареждат един след друг и обръщат житото в една посока. Всяко следващо премесване започва от онзи край, от който е завършило предишното. Разпилените класове и сламки се премитат с хармански метли навътре в хармана. След всяко преобръщане на пласта жито се вкарват конете (диканята) да тъпчат и омачкват. Обикновено се правят 6-7 обръщания на хармана.

След като житото е вече овършано, започва преснемане (отнемане) на сламата – с вили и яби сламата се товари на тарги и пренася в плевнята или се складира в двора на камари (саплък). Когато дребната слама се пренася на по-големи разстояния, се използва кола, на която отстрани са поставени мънуши (ритли за слама). След като се изнесе сламата от хармана, овършаното зърно се събира на куп в средата с дървени гребла. Последните представляват правоъгълни дъски (около 70 см) с дръжки, поставени перпендикулярно в средата на дъските. За укрепване на връзката между дъската и дръжката на греблото отстрани са поставени дървени подпорки (летвички).

Отвяване и пречистване на зърното до към края на 20-те години на ХХ в. се правело на ръка. По-късно с навлизане на механизираните веялки този традиционен начин постепенно се изоставя. За ръчно отвяване на зърно е нужен вятър; за най-подходящ се смята постоянният вятър със средна сила.

Отначало се извършва с йебички (малки дървени четирироги вили) — гребва се от купа с жито и се подхвърля нагоре срещу вятъра. Сламките и плявата се подемат от вятъра като по-леки и падат в края на общия куп, а почистеното зърно пада долу. Така постепенно се лъчи (пречиства) целият куп зърно. След това започва лупатисване (второ отвяване) с хармански лупити. Тъй като и след лупатисването в зърното все още има кесмик (примеси от плява, шушулки от плевели, камъчета и др.), се прави последно пречист