Отношения между Русия и Украйна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Отношенията между тези Русия и Украйна са особено любопитни. През 21-и век сме свикнали отношенията между повечето страни и съюзи да се базират повече на икономическа изгода, отколкото на религиозна и културна почва. Разбира се, икономическата част присъства в големи проценти и в случая, но голяма част от руската външнополитическа доктрина за Украйна се уповава и на други идеи. Те датират още от 8-9 век.

Киевска Рус[редактиране | edit source]

Всичко започва от понятието „Киевска Рус”. То е въведено, за да се обозначи древноруската източнославянска държава Рус. Нейна столица е Киев. Тази държава е една от най-големите европейски държави до падането на Киев под натиска на татарите. Тя обединява в териториите си два главни центъра – Киев и Новгород, като преди разделянето им от татарите, те формират един от двата руски центъра. След това тръгват по отделни пътища, а Новгород е присъединен към Московското княжество. Споменът обаче за изконните руски територии съществува и до днес. Руснаците смятат „Киевска Рус” за историческа сърцевина на руската държавност. Те често наричат Киев „майка на руските градове” и го смятат за център на източнославянската православна цивилизация. За руската историография руснаците („великоруси”), украинците („малоруси”) и белорусите са трите народо-образуващи етноси на средновековната руска държава. След края на монголо-татарското нашествие, съдбите на руския и украинския народ се разделят. Киевска Рус се разпада и центърът на руската държавност се пренася на север, а югозападна Рус (днешна западна Украйна) е присъединена към е Жечпосполита, което представлява федеративно полско-литовско кралство с общ монарх. Това обаче не е краят.

При вече формиралата се Руска империя, през 18 век, земите на днешна Украйна отново са присъединени към Русия. През периода на Руската империя украинците са наричани „малоруси”, което обаче в съвременен контекст се смята за обидно. През 19 век започва процес на етнокултурно и езиково самоопределяне на Украйна, което полага и основите на съвременната украинска нация. Основен проблем при формирането на съвременната украинска държава е отсъствието в исторически план на ясно обособени етно-географски граници между териториите, населявани от руснаци и украинци. В много райони населението е било смесено, при незначителни културни различия.

Знаме на Русия

Първа и Втора световна война[редактиране | edit source]

Тогава Украйна е разпокъсана между двете империи – Австро-унгарската и Руската. В един момент от Първата световна война дори са образувани няколко различни украински републики. Съветите печелят гражданската война, която се води и на територията на Украйна и съгласно полско-руския Рижки мирен договор от 1921 г. Западна Украйна е присъединена към Полша, а централната и източна част към образувания през 1922г. Съветския съюз. Това териториално разделение просъществува до 1939г., когато съгласно секретните протоколи на Пакта за ненападение (Пакта „Молотов-Рибентроп”) Полша е поделена между Нацистка Германия и Съветския съюз. Западна Украйна преминава в състава на Съветския съюз. През съветския период Украйна е втората по индустриална и селскостопанска мощ република след Русия. Двете бивши съветски републики са в основата на Беловежките споразумения (заедно с Беларус), белязали международноправното разпускане на СССР и създаването на негово място на ОНД като част от „мирния развод” и началното запълване на геополитическия вакуум в постсъветското пространство.

Изводи[редактиране | edit source]

Ако може да се обобщи – от много векове назад чак до 1991г. територията, което днес наричаме Украйна, е под политическата власт на Москва. Проблемът в Украйна обаче не произтича само то това, че има райони със смесено етнически и културно население. От много време страната е разделена на две – има две различни култури. Цивилизационната линия на разлома между Запада и православието минава през страната. Различията между Източна и Западна Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. В един или друг момент от миналото западната част на Украйна е съответно част от Полша, Литва и Австро-унгарската империя. Голяма част от нейното население принадлежи към униатската църква, която практикува православни ритуали, но признава върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци говорят украински език и са категорично националистки настроени. От друга друга страна, населението от източната част е предимно православно и в преобладаващата си част говори руски. Там действа украинския филиал на Руската православна църква. В началото на 90-те години руснаците съставляват 22 % от населението на страната, а рускоезичните украинци – 31 %. Обучението на по-голямата част от учениците в основните и средните училища се води на руски, макар че според конституцията това трябва да се случва на украински. Целта на налагането на украинския е така наречената „украинизация”, вместо наложената по съветско време „русификация”. Към момента споровете за това кой език трябва да е официален продължават – част от украинците настояват да се говори само на украински, друга част искат на места руският също да бъде официален. Друг елемент, който затруднява положението в страната е Кримският полуостров. Той е с преобладаващо руско население и е бил част от Руската федерация до 1954 г. Тогава обаче Хрушчов го предава към Украйна.

От всичко до тук, се появиха няколко извода. На първо място – Русия смята Украйна за своя изконна територия, като се позовава на политическата история от векове назад. След разпада на СССР Русия е поставена в нова и съвсем неизгодна (спрямо предишната) за нея ситуация. Със загубата на Украйна и Беларус, чисто географски, страната се доближава и ограничава много повече в Азиатското пространство, отколкото в Европейското. Украйна е път към Европа, чрез нея има досег и до Черно море. Така задържането на „Киевска Рус” става приоритет във външната политика на Русия. В същото време днешна Украйна е на двата полюса – Западната част, която не е била под постоянно териториално и политическо владение на Русия, настоява за своята самостоятелност и се асоциира със Запада. Хората и политиците там имат про-европейска ориентация. НАТО и ЕС са главните външнополитически ориентации на тази част, което пък е и една от главните причини за влошаването на руско-украинските отношения. Източната част обаче е на обратното мнение. През вековете тя е била част от Русия, населението там е смесено руско-украинско, почти няма културни различия. 66% от населението там говори руски език. Хората и политиците са ориентирани към съвместна работа с Руската федерация, мнозинството са русофили.

Знаме на Украйна

Отношения след разпада на СССР[редактиране | edit source]

С оглед на фактите дотук, не е изненадващо, че руско-украинските отношения след разпаденето на СССР са обтегнати и крайно непостоянни. Те се променят в зависимост от курса, който украинските държавни власти считат за най-добър, както и от отношението на Запада и Руската федерация към Украинската държава. Украйна участва както в евразийската, така и в евроатлантическата подсистеми за международна сигурност, а това създава предпоставки за трансформация на държавата в пълноценен участник на сцената на международните отношения. Кризите в отношенията между Москва и Киев обаче са почти постоянни. Някои изследователи дори наричат този проблем „Новата Студена война”. Проблемите са разнообразни – както териториални, така и свързани с етническите групи. Проблемен е статутът на руското малцинство, Черноморския флот с основна база град Севастопол, а полуостров Крим също води до напрежения. Споровете за остров Коса Тузла са част от дългосрочните проблеми, като и двете страни до скоро го смятаха за своя територия.

В началото на 90-те години отношенията между двете страни претърпяват своята първа (от поредицата) криза. В Киев идва про-западно настроено правителство, което управлява от 1991г. до 1994г. Украйна води политика по сближаване със Запада и дистанциране от Русия, а в Конституцията й е записано, че външнополитическата дейност на държавата е насочена към обезпечаването на нейните национални интереси и сигурност чрез осъществяването на мирно и взаимноизгодно сътрудничество с членовете на международната общност, съгласно общоприетите принципи и норми на международното право. Основни цели според Конституцията, са утвърждаването и развитието на Украинската държава като независима, постигането на стабилност на международната сцена, запазването териториалната цялост и неприкосновеност на границите. От това би трябвало да произлизат основните насоки на външнополитическата дейност на държавните власти. Така, през първите си 4 години независимост, страната започва силно разграничаване и отдалечаване от Москва, като настроенията към Изтока, в самите хора, са негативни. Въпреки това, през 1992г. са установени дипломатически отношения между двете страни. Година по-късно, от страна на Украйна, са приети няколко документа за утвърждаване на външната политика. Например „Основни насоки на външната политика” от 1993г. и Военната доктрина от 1993г. Те потвърждават про-западния курс на страната и ясно подчертават, че Украйна не е част от Русия, както и, че преговори с нея ще се водят само на принципа за равнопоставеност. Така се стига до сериозно напрежение в двустранните отношения между Русия и Украйна. Интересен момент тук е, че след разпада на СССР, при формирането на ОНД, са подписани договори, които формират териториалните граници между Русия и Украйна. Проблемът обаче е, че, когато Украйна става независима, тези договори фактически са подписани от субекти, които според международното право вече не съществуват.

Границите[редактиране | edit source]

Чак през 2003г. страните успяват да подпишат договор, който да формулира ясно техните сухопътни граници. Той обаче не включва морските и те остават основен, нерешен проблем. Не са определени правните статути на Азовско море и Керческия пролив, както и на остров Коса Тузла (който до 1940г. е просто плитчина). От 1996г. се водят преговори за определянето на статута на тази проблеми зони. В споразумението от 2003г. Азовско море е определено като вътрешно между двете държави, но не са фиксирани определени териториални води. Чак през 2012г, по време на срещата в Сочи между Янукович и Путин, двете страни успяват да се договорят за делимитация на морските граници както в Азовско, така и в Черно море. Украйна получава остров Коса Тузла, а Русия запазва контрола върху преминаването на руски военни и граждански кораби през Керченския пролив, което е ясен геополитически успех за Кремъл.

Казусът Крим[редактиране | edit source]

През 1954г. Хрушчов го прави част от Украинската Съветска Социалистическа Република. Тогава, това е в унисон със съветското законодателство. След разпада на СССР, Русия се съгласява той да остане под владение на Украйна, а втората прави отстъпка, като му дава статут на особен автономен регион. Проблемът тук има нужда от историческа справка. За този полуостров Русия води няколко войни с Турция. Той векове наред е част от Руската империя. Самото население в Крим в момента определя Русия като своя родина и говори главно руски език. От страна на Украйна обаче това се счита за форма на сепаратизъм. През 1992г. там се провежда референдум, а гражданите с пълно мнозинство гласуват „За” отделянето на Крим от Украйна. Под натиска на Украйна обаче, това решение е отменено. Следва нов обрат – Руската Дума гласува за отмяна предаването на Крим в териториите на Украйна от 1954г. Нататък, през 1994г, в Крим е избран президент, чийто лозунг е „Единство с Русия”. Появяват се много страхове, че конфликтът може да се превърне в поредния регионален от типа на тези в Кавказ. Последвалите избори в Украйна обаче успокояват положението – избран е про-руски настроеният президент Кучма. В случая дори се появява и трета страна – Турция. От няколко години тя подпомага финансово тюркоезичния етнос, населяващ територията. Следствието на тези факти е, че при едно евентуално неблагоприятно развитие на политическите отношения между Русия и Украйна, Крим най-вероятно ще е първият район, който ще търпи последствията.

Базата в Севастопол[редактиране | edit source]

Този проблем е доста по-сериозен от случаят в Кримския полуостров. Ако там е на лице официално съгласие от двете страни относно статута му, то в този случай такова беше прието съвсем скоро. Преди разпада на Съветския съюз, градът е бил в пряко административно подчинение на Москва. След продължителни напрегнати преговори, страните намират компромис за подялба на Черноморския флот, а Руската федерация получава правото да ползва Севастополската база до 2017 г. През 2010 г., въпреки яростната съпротива на опозицията в Украинската рада (техният Парламент), мнозинството ратифицира Харковските споразумения, подписани от президентите тогава Медведев и Янукович. Те осигуряват възможността на Русия да запази правото да базира Черноморския си флот в Севастопол до 2042 г., което е очевиден геополитически успех за Кремъл.

Икономическа зависимост. Ресурси[редактиране | edit source]

Газовият въпрос продължава да е един от основните проблеми в руско-украинските отношения. Към момента Украйна е абсолютно зависима от руските газови доставки. От една страна, през годините, руската компания Газпром няколко пъти е спирала доставките за Украйна, поради неизплатени дългове. Също така има и няколко „дисциплинарни спирания”, направени с идеята евентуално да се възобновят регулярните плащания от Украйна. Това обаче води до нерегламентирано отклоняване на газ от страна на украинците. Така се стига до газовите кризи от 2006г. и 2008г-2009г, когато е пикът на газовия конфликт. През 2006г. Украйна отказва да плаща газ на европейски цени и на 01.01 Газпром прекъсва доставките на газ за страната, а така и за цяла Европа. След това, през 2009г, Украйна, която осигурява значителна част от транзита на руския природен газ за европейските пазари, просто спира да го прави. Това реално е опит страната да разшири мащаба на проблемите си с руските доставки, като го направи общоевропейски. Следствието – голяма част от Европа остава без газ, тоест – без отопление и без гориво. Конфликтът е решен с подписването на тристранен договор Русия-ЕС-Украйна, чиято цел е да предотврати евентуално бъдещо спиране на доставките. Впрочем, между тези два газови конфликта има и още една случка, която съвсем изостря отношенията между страните. През 2008г. се формира Руско-грузинската война, а Украйна заема страната на Грузия.

Тези случки показват едно – в двустранните отношения между Русия и Украйна пазарните принципи и икономическата изгода играят слаба роля. Челно място заемат чисто политическите решения, макар външният министър на Русия Сергей Лавров да отрича това.

По време на газовите проблеми, Украйна е управлявана от министър-председателя Юлия Тимошенко и президента Виктор Юшченко. Тяхното про-западно правителство подписва договори с Европейския съюз, които целят настройването на украинската газова система с европейската, а макро-рамката на преговорите е поемане на западен курс на развитие от Украйна. В подписаните договори обаче е изключен доставчикът на ¼ от украинския газ – руския Газпром. Това води до сериозно обтягане на двустранните им отношения, макар на политическо ниво да се говори, че газовите проблеми не влияят върху политическите отношения. Русия реагира на подписаните договори с настъпателна политика – вдига цените и намалява доставките за Украйна. Така правителството на Тимошенко пада. Диалог по проблема обаче не се води и той все още не е решен. Украйна продължава да прави неуспешни опити да предоговори газовата обстановка и зависимостта си от Русия. Двете страни обаче не могат да се разберат – Русия иска контрол върху украинската газопреносна система, в замяна на по-либерални договори и по-ниски цени, Украйна не е съгласна. Следствието – цените растат. Русия настоява, че Украйна води „антируска” политика и докато това е така, двете страни трудно ще се договорят.

Оранжевата революция[редактиране | edit source]

Под това име стоят серия от политически събития и протести, провели се в Украйна през 2004г. и 2005г. Катализаторът са провелите се президентски избори, в които се борят двамата претендетни Виктор Янукович и Виктор Юшченко. Първият – проруски настроен, вторият – прозападно настроен. Балотажът е спечелен от Янукович. Това обаче е последвано от редица протести и обвинения, граждански стачни и неподчинение. Твърди се, че резултатите от изборите са недействителни и фалшифицирани. Също така, че са белязани от огромна корупция и заплахи към избирателите. Протестите са подтикнати от доклади на няколко вътрешни и чуждестранни изборни наблюдатели, както и от широко разпространената публична представа, че резултатите са манипулирани. Вярва се, също, че Русия е изиграла голяма роля в това. Смята че, резултатите на балотажа от 21 ноември 2004г. между основните кандидати Виктор Юшченко и Виктор Янукович са нагласени от властите в полза на последния. Протестите из цялата страна са успешни, тъй като резултатите от втория тур са анулирани и Върховният съд в Украйна постановява прегласуване. След внимателна и напрегната проверка на бюлетините от вътрешни и международни наблюдатели вторият балотаж е обявен за „честен и свободен”. Крайният резултат показва чиста победа на Юшченко, който получава 52% от гласовете, докато опонентът му Янукович получва 44%. Юшченко е обявен за победител и с встъпването си в длъжност като президент на 23 януари 2005г. Оранжевата революция приключва.

Тези събития обаче показват само едно – сериозното вътрешно напрежение в Украйна. Страната не може да се обедини и съответно – не може да следва единна и постоянна външна политика към Русия. Буквално – на всеки 4 или 5 години курсът се променя – ту на Запад, ту на Изток. Това не е добре нито за вътрешнополитическата обстановка, нито за външнополитическото положение на страната. В случая с Русия – тя вижда какво се случва и проявява своето недоволство.

Случаят с бившия премиер Юлия Тимошенко[редактиране | edit source]

Тук е на лице чист парадокс. Про-западно настроената Тимошенко е съдена и осъдена на 7 години затвор за превишаване на пълномощията си по сключване на неизгоден за нейната страна газов договор именно с Русия. В тази присъда Русия вижда огромна антируска кампания, която се води в Украйна. Според Москва въпросните договори са взаимоизгодни. Казусът е любопитен, защото ако целта му е една, то постигнатото е съвсем различно. Твърди се, че делото срещу Тимошенко е използвано от Янукович като средство, с което да опровергае обвиненията, че е руски Троянски кон в Украйна. Напротив – той следва Конституцията на страната и иска да я направи независима. Работи за правдата и е политически обективен, тоест – не клони нито на Запад, нито на Изток, работи само за Украйна. Отношението към Тимошенко обаче, както и спорният изход от делото, не доведоха до желаните цели. От Брюксел се чуха обвинения към Янукович и опитът му да „разчисти политическите си сметки”, а Русия се прояви поредното си недоволство към наслагването на антируските идеи в Украйна. В крайна сметка обаче повечето негативи бяха чути от Брюксел, а последствията – руската позиция в Украйна се укрепи.

Юлия Тимошенко

Съюзи и договори[редактиране | edit source]

От установяването на дипломатическите отношения между двете страни до сега, са подписани редица договори, които регулират различни сфери от техните отношения. Важни противоречия, както и евентуално сфери на обща политика, съюзничество и партньорско, не са регулирани.

Митническите договори[редактиране | edit source]

Това е митнически съюз между Русия, Беларус и Казахстан, който предстои да бъде трансформиран в Евразийски интеграционен съюз. Русия няколкократно призовава Украйна да се включи в този договор. Обещава й, че ще плаща за газ цени, каквито плащат и руските потребители. Украйна обаче все още отказва.

Споразумението за зона на свободна търговия[редактиране | edit source]

Русия настоява Украйна да го ратифицира. Това споразумение всъщност регулира търговията в страните от ОНД. Руските мотиви са, че украинското участие би улеснило комуникацията и търговията между отделните стопански субекти. Доста дълго време отне на Украйна да се съгласи и да се присъедини към тази зона, като главните мотиви, които използваха правителствата бяха обвързани с цените на газа и руското газово влияние. В крайна сметка обаче, през юли 2012г. президентът Янукович се съгласи да включи страната в споразумението. На лице са обаче и преговори между него и Европейския съюз, с цел сключване на подобни договори. Интересното в случая е, че про-руски настроеният Янукович не изоставя политиката на развитие на Украйна и към Брюксел. В следствие на това Кремъл предприе сериозна дипломатическа и икономическа офанзива срещу подписването на подобен договор. Той съвсем би отдалечил Украйна от Митническия съюз. Икономическите аспекти се изразиха в нови мита на множество украински стоки, което ще доведе до свиване на украинския износ към Русия. Дипломатическите средства са по линия на руските контакти с европейските страни-членки на ЕС, а целта – засилване на евроскептицизма към контактите с Украйна.

Инвестиции, производство, общо производство[редактиране | edit source]

Двустранното търговско-икономическо сътрудничеството е съсредоточено в сферите на енергетиката, машиностроенето, нефтената и газовата индустрия, черната металургия, самолетостроенето. Неговата юридическа база са Договорът за икономическо сътрудничество и Програмата за икономическо сътрудничество. Руският капитал е солидно позициониран в Украйна, където преките руски инвестиции са 3.7 млрд щ.д. Това прави 7% от общия обем преки чуждестранни инвестиции в украинската икономика. Преките украински капиталовложения в руската икономика са много по-скромни и възлизат на 164.5 млн. щ.д. Руската федерация е най-големият търговски партньор на Украйна с 30% дял от външната търговия на Украйна. От 2010 г. двете страни предприемат реални стъпки за коопериране в сферата на някои високотехнологични производства. Двете страни договарят възможностите за изграждане на съвместни предприятия в сферата на атомната енергетика, по специално за ремонт на действащи и разработка на нови типове реактори за АЕЦ и производство на ядрено гориво за тяхната експлоатация. Русия и Украйна си партнират и в космическия отрасъл.

Перспективи[редактиране | edit source]

Докато Украйна почти постоянно сменя курса на външната си политика спрямо Русия, то руската политика спрямо Украйна е устойчива, като на моменти става по-твърда. Елцин, Медведев и Путин държат еднакъв и последователен курс спрямо Украйна, поддържат почти еднакви искания към нея. Проектът на Кремъл за Евразийския съюз включва и Украйна, затова най-вероятно руските управници ще отделят голямо внимание на страната и ще вложат старание в привличането й. Това обаче означава работа на две нива – един път в украинските власти, един път със страните от ЕС. Едно нещо обаче личи в отношението на Русия към Украйна и това е, че тя едва ли е готова да се държи с нея като с равноправен съюзник. Тя по-скоро представлява част от геополитическата стратегия на Русия за регионално влияние, както и за по-сериозни връзки със Европейския съюз.

До евентуален конфликт между двете страни едва ли би се стигнало. Той не е логичен от нито една гледна точка. Би провалил плановете на Русия и би изострил още повече разцеплението в Украйна. Ако се приеме, че цивилизацията има първостепенно значение, прояви на насилие между украинци и руснаци са малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народа, които в течение на векове са имали тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Има обаче изострени спорни проблеми и натиск на крайните националисти от двете страни. В този дух един руски генерал заявил: „Украйна, или по-скоро Източна Украйна, ще се завърне при нас след пет, десет или петнадесет години. Западна Украйна да върви по дя*****е!”. Има не малко спекулации относно шансът Украйна да се раздели – Източната част сигурно би се зарадвала на едно евентуално завръщане към родината, както там е възприемана Русия. Така обаче западната част ще се нуждае от огромна европейска помощ. Все пак, такова развитие е слабо вероятно, лидерите на двете страни работят, макар и с трудности. Например – по време на газовата криза от 2009 година тогавашният председател на украинския парламент казва, че отношенията между двете страни са в критична точка. "Срещи, здрависвания, протокол, а практически действия няма. Не са нужни клетви за вечна дружба, а да се гледат взаимните двустранни интереси", каза Литвин тогава. Засега двете успяват да поддържат дипломатични отношения. При стъпването си на власт, сегашният президент Янукович обеща да работи по договарянето на повечето конфликтни точки с Русия и обвини предшественикът си Юшченко в това, че не е работил по тези теми, напротив – дори е разгневил Русия и е влошил отношенията чрез опита си да вкара Украйна в НАТО. От руска страна желанието също е на лице. И Медведев, и Путин, заявяват, че са готови да дискутират всякакъв вид въпроси, касаещи двустранните отношения.

Вижте още[редактиране | edit source]

Препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за