Отшелничество

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Двама "саду", индуистки отшелници, до храма Пашупатинат в Катманду

Отшелничество, анахоретствоаскетическо отречение поради различни убеждения от цивилния живот с максимално ограничение от външни връзки и усамотен живот в пустинни места.

Отшелничеството като спорадично явление е съществувало в религиите на Индия, Китай, Япония и други страни от Изтока (юдаизъм, ислям, будизъм, даоизъм и др.). В разни периоди са съществували следните типове нехристиянски монашески начини на живот: отшелници на Серапис в Египет; аскети-будисти; есеи, живели подобно на монасите при Червено море примерно 150 пр.н.е.; юдейските аскети, наричани терапевти, живели недалеч от Александрия; гностици неоплатоници; аскети-привърженици на бога Митра.

Отшелничество в християнството[редактиране | edit source]

Павел Фивейски — първият известен християнски отшелник
св. Йероним, живял като отшелник до Витлеем, описва посещението при него на два ангела. Бартоломео Каварози(1590 – 1625), ранен 17-ти век.

В християнството, както и в другите религии, отшелничеството е разпространена форма на метод за самоусъвършенстване и досег с бога. Свои предшественици първите християнски отшелници считали пророк Илия и Йоан Кръстител. Първообраз на християнското отшелничество също служило 40-дневното уединение на Иисус Христос в пустинята, упоменато в Евангелията.

В християнския свят думата «отшелник» е еднозначна с «анахорет», въпреки, че в началото тези две понятия се свързвали с мястото на обитаване на отшелника — анахоретът използва килия в храм или в близост до човешко поселение, а отшелникът-пустинник се усамотявал далеч от цивилизацията. Отшелничеството в христианството е известно от III век и било свързано както с преследваните първохристияни от страна на римските императори, така и с християнската идея за греховност на света и спасителният отказ от неговите съблазни. Пръв от известните християнски отшелници (анахорети) бил Павел от Тива, който отишъл в пустинята за да се спаси от преследванията на християните от страна на император Деций Траян.

Антоний Велики — един от основателите на отшелническото монашество

Пример за пустиножителство е животът на Антоний Египетски, избрал уединение на 19 годишна възраст и починал през 356 г. на 105 години. Около него се събират няколко ученика, привлечени от строгостта на водения живот и ценните съвети които им давал.

Постепенно пустиножителството прониква и на други територии. Свети Амоний († 350), в денят на бракосъчетанието си уговирил жената за която се женел да дадат обет за целомъдрие и така заминали в Нитрийската пустиня където основали монашеска колония. Нямали общ устав и всеки отшелник сам определял своя начин на живот, но в съботите и неделите се събирали заедно на богослужение и наставления.

В Скитската пустиня, простираща се южно от Нитрийската, живял в още по-строго уединение Макарий Египетски († 391) със своите ученици. Почти по същото време в местността, наречена «Отшелнически килии» (пусиня на западния бряг на Нил), се установил със своите последователи Макарий Александрийски († 394). Към тази колония се присъединил и Евагрий Понтийски, останал в нея до смъртта си през 399 година. В този период в Килиите живял и преподобният Доротей Египетски. Аскетизмът практикуван от него бил невероятно суров, а някои негови елементи днес се оценяват като мазохистични.

Египетските пустинници оказали огромно влияние върху сирийските отшелници, които довели аскезата до крайност. Те отрицавали всякаква дисциплина, предпочитали странстващия начин на живот в диви и пустинни местности, отказали се напълно от ръчния труд, посвещавайки животъ си единствено на молитви и медитационно съзерцание.

В Палестина, напротив, аскетите водели почти неподвижен начин на живот по свети места, за да имат защита и извършват богослужение. През четвърти век техните редици се попълнили от значителен брой поклонници, били посещавани също от св. Йероним Софроний, св. Павел Тивейски и Йоан Касиан.

Така, зародилото се в египетската пустиня към края на IV в. отшелничеството се разпространило в Палестина, Кападокия, Армения, а по-късно в Галия, Испания и Италия. Постепенно в резултата на стремежа на аскетически настроените християни към по-съвършен начин на живот, отшелничеството се превърнало в един от най-важните църковни институции — монашеството. Впоследствие отшелничеството изчезнало в западното християнство, но се съхранило в източното.

Най-важен източник на информация за пустиножителството служи Житието на св. Антоний, написано от св. Афанасий Александрийски в 357 г. Друг източник е Apophthegmata Patrum или мисли на известни отшелници. По-късния монашески период е описан в Historia monachorum in Aegypto, за периода от края на четвърти век описан от Паладий Еленополски († 431) в Historia Lausaica (История Лавсаика)[1], за монашеския живот в Египт, Палестина, Сирия и Мала Азия.

Един от ранните и известни примери на отшелничество в пустинята е житието на света Мария Египетска] († 522)[2], написано от Софроний Йерусалимски.

В православието отшелничеството е форма на монашески, «скитнически» или «пустинен» начин на живот, уединение, което освен общите условия може да съдържа допълнителни аскетически обети (например, усилена молитва, строго постене, задължително мълчание).

Вижте също[редактиране | edit source]

  • Киновия - общежителна форма на монашеска община
  • Идиоритмия - отделножителна форма на монашеска община

Препратки[редактиране | edit source]

  1. Лавсик или животопис на светите отци
  2. Житие на Мария Египетска, написано от Софроний Йерусалимски

Външни препратки[редактиране | edit source]