Павликянство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през 7 век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 г. с основаването на Павликянската държава [1] с център Тефрике - днешен Дивриги в област Сивас, Турция. Павликяните са превъзходни бойци и с арабските си съюзници представляват опасност на източните граници на Византия.[2] Те завладяват територията от град Ефес (50 км. южно от град Измир) до град Никомедия ( в близост до Цариград)[3]. Василий I успява да сломи съпротивата на павликяните и през 871 г. превзима Тефрике.[4] Оцелелите павликяни бягат в Армения и Сирия. През 970 г. павликяните от Сирия са депортирани на Балканите,[5] както и други павликяни преди това през 747 г., 755 г., 778 г. и 872 г.[6][7]

Връзка с други религии, име и същност[редактиране | edit source]

Павликянското движение, в края на седми век, освен в Армения и Персия, се распространило и в Месопотамия.[8] Павликянството е често свързвано от днешните изследователи с манихейството и богомилството и характеризирано, в сравнение с по-умерената доктрина на последното, като изповядващо "краен дуализъм". То получава широка популярност на Балканския полуостров през средновековието. Според някои, павликяните извеждат доктрината си, както и своето име, от антиохийския патриарх Павел от Самосата и неговото учение. За пръв път е споменато на синода в Dowin през 718 г. Според Петър Сикелиот (гр. Πέτρος Σικελιώτης) и патриарх Фотий (9 в.) павликянството представлявало дуалистична секта, която не признавала Стария Завет, части от Новия Завет, религиозните и църковните служби, почитанието на икони и реликви и църковните отци. Те отричали кръста като християнски символ, смятайки го за езически смъртоносен инструмент за мъчение. Представата им за Исус Христос носела черти на гностицизма. Смятат се, заедно с богомилите, за родоначалници на катарите, които във Франция през 12 и 13 в. често са наричани с производни имена от павликянин (paulician) и българин (bougre). Тондракитите от 10 век фактически са продължители на павликянството. Произходът на афшарите, йезидите и алевиите[9] също сочи за връзка с павликянските общности, възприели синкретичен ислям в горна Месопотамия, северна Сирия и множество райони на Кюрдистан.

Основни положения на доктрината[редактиране | edit source]

Американската византоложка Нина Гарсоян, на базата на арменски източници, сочи че ранната павликянска доктрина не е дуалистична и се развива във византийските среди от форма на консервативното християнство. Основните положения на павликянската доктрина,[10] изложени тук, са залегнали във втория етап на развитието на движението. Съгласно павликяните има две дадености: Злото и Доброто. Злото е създало материята и материалния свят с неговите закони, а доброто е господар на небето, на душевния свят. Трябва да се почита доброто, душевното. Павликяните са противници на злото и затова са противници на създадената от злото материя, богатства, закони и управление и се борят за отстраняването им от света. Тази борба в много случаи се свежда до въстания срещу феодалните владетели и църковни власти с оглед да се премахнат всички закони и насилия. Павликяните вярват, че всеки човек трябва пряко и свободно да общува с Бог и да стигне до него. Поради това те са против всички символи и обреди на църквата: кръст, кръщение и др. Считат ги за неща, създадени от злото, и атрибути на идолопоклонничеството. Владетелите на материалното, създадено от злото, се считат служители на злото. Поради това, че властващите и църковните дейци владеят материалното, то те се считат за врагове и се води борба срещу тях. Хората се раждат равни и следователно жената и мъжът са равностойни създания. Тъй като по рождение хората са равни, то неравенството, бедността, богаташите и управляващите са последващ резултат. Поради това трябва да се води борба срещу неравенството.

Структура на павликянското движение[редактиране | edit source]

Павликянското движение, както и други социални движения, е опит за достигане на общи цели с колективни действия извън рамките установени от институциите.[11] Съгласно Юзбашян, павликянското движение е селско бунтарско движение. Неговата движеща сила е общността, която се противопоставя на управляващото малцинство. Прави се опит да се въстанови традициония християнски “комунален” живот.[12] Участниците в движението вярват, че са християни и се самонаричат “истински вярващи”. Наименованието “павликяни” им е давано от околните, които те наричат “ромеи”.[13]

Малкото, което се знае за структурата на павликянското движение е от трудовете на неговите противници: "Историята" на Патриарх Фотий[14], наричащ павликяните "манихеи", "Трактата" на Петър Монаха[15] и "Историята" на Петър Сицилийски[16], който известно време е бил представител на Византия при павликяните. Ръководнителят на павликянското движение е избиран от специални представители и получава титлата “Боец на Бога”, но тази първоначална процедура изглежда е отпаднала. Специалните представители започват да избират лица, които да изпълняват различни функции във връзка с пропагандата на павликянската доктрина. Друга група на движението отговаря за организацията и планирането на стратегия от конфликти против противниците на павликяните. Павликянското движение има и военна организация, която към началото на девети век се оформя като армия, оглавявана от военно лице, наричано “ръководител на въоръжените сили”.[17]

Държавата на павликяните[редактиране | edit source]

По времето на Императрица Теодора, регент на сина си Михаил III, хиляди павликяни загубват живота си, а собствеността и земите им са конфискувани от държавата.[18] Част, от спасилите се павликяни, се укрепват в района на градовете: Амара, Таранда, Тефрике (днешен Дивриги) и основават през 844 г. държавата на павликяните,[19] ръководена от Карбеас (843 – 863).[20] Той е последван от Хризочер (863 - 872),[21] при който павликянската армия прекосява Мала Азия и достига близо до Цариград.[22] Император Василий, през 868 г., изпраща Петър Сицилийски като посланик[23] при павликяните за провеждане на преговори и обмен на пленници. След Битката при Батис Риакс (872 г.)[24] с Византия, мощта на павликянската държава е сломена и през 878 г. тя престава да съществува.[25]

Преселвания и изселвания[редактиране | edit source]

Според византийския историк Теофан, арменци от райони изповядващи павликянство в историческа Армения - Мелитене (днес Малатия) и Теодосиополис (днес Ерзурум), са преселени в Тракия, след 764[26] г., по времето на императора Константин V Копроним. По-късно, по времето на император Лъв V Арменец, императрица Теодора и император Василий I, се извършват нови преселвания на павликяни. Част от павликяните въстават срещу византийските управници и по времето на император Лъв V се преселват при сарацините[27]. Последното голямо преселване е през 970 г., когато в района на Филипополис (днешен Пловдив) се заселват 200 000[28] арменци - тондракити (вж. В. Джурас в препратките). Според американската византоложка Н. Гарсоян, тези арменци са потомци на павликяни, които са били преселени в Сирия след падането на Павликянската държава през 871 г., а тондракитите са последователите на павликянството в Армения (вж. в препратките Paulicians).

Съгласно Григорий Цамблак,[29] в Родопите е била распространена павликянската ерес. Гръцката изследователка на Родопите Катрин Асдраша[30] счита, че павликянското присъствие в Родопите е най-вероятно от времето на Григорий Бакуриани. Съгласно езиковеда проф. Стойко Стойков: “Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори.”[31] Заселване на павликяни в Родопите[32] имаме и след въстанието им в Пловдивско[33] (1084 г. - 1086 г.). По времето на Калоян, павликяни се заселват в района на днешния резерват "Тъмръш"[34] в Родопите,[35] а други – по течението на река Осъм и в селата: Калаброво, Хаджиево, Ново село и Караманово,[36] в които има павликяни до 17 век.

Византийските власти са преселвали павликяни не само на Балканите. Императорът Константин VI преселва павликяни в Сицилия през 794 г. В Историята на християнската църква (вж. Външни препратки) се отбелязва тяхното преселване в Италия и Сицилия. Акад. Йордан Иванов отбелязва наличието на павликянски общности през 885 г. в различни части на Италия, а Джон Кристиан установява, че в Италия и Франция павликяните и албигойците ( наричани също катари) се срещат на една и съща територия и нямат съществени различия в доктрините и практиката си.

По данни на М. Йовков, първите сведения за павликянски селища от 16 век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на “павлини” (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовaц (днешно Новачене), Белене, Ореш, Кочатово, Барносово, Варена, Долно Лъжане, Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителстват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и православни: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 4 в Южна България: Калаброво, Павликян, Давуджево (дн. кв. Миромир на гр. Хисаря) и Хаджиево.

През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец - Подолск (Подолие) - част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в Родопите[37].

Покатоличени павликяни от Северна България, по време на турското владичество, се изселват в историческата област Банат (виж ст. “Банатски българи” в раздела “Вижте още”).

Ислямизирани павликяни, след Руско-турската война от 1877/8 г. [38] и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии,[39][40] [41] се изселват предимно в Турция.

Сътрудничество с българските царе[редактиране | edit source]

Павликяните са били превъзходни бойци[42] и сила, с която са се съобразявали. Заедно с българите, във войните срещу Източната Римска империя, се включват и живеещите по българските земи арменци-павликяни, което личи от т. нар. Хамбарлийски надпис, в който се споменават арменски имена на военачалници на служба при канасубиги Крум (803-814 г.).

Българските павликяни подпомагат цар Калоян през 1205 г. да превземе град Пловдив, който бил под византийско управление и сключват с него договор за защита на града от кръстоносците. Сътрудничеството им с Калоян спомага за по-нататъшното им териториално разпръскване (вж. частта "Преселвания и изселвания").

Някои изследователи смятат, че Рипсиме (типично арменско име) или на латиница Hripsime, майката на цар Самуил, е от арменски произход, а първата жена на цар Самуил - Косара - от павликянско-арменски произход[43][44].

Названия и самоназвания[редактиране | edit source]

В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:

В някои османски документи от 15 - 16 век изписват павликяните с “павличканин” , “бавлижан”, “павличкан” - име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).

В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат “южноунгарски българи”, а самите те се наричат помежду си "павликяни" или на местното наречие "павликене", "палкене", "паулкене", “палченци”, “палчене” и “палученци”. След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича "баначани". Жителите на бившите павликянски села - днес католици, твърдят че са “от яката вяра”, т.е. че са потомци на павликяните[45]. Ислямизираните павликяни околното население нарича "помаци" или "торбеши"[46].

Изследването на проф. Евг. Иванова от 2011 г. сочи, че помаците в България се самоопределят като българи, турци и 69% като етнически различни, от които различни, половината се определят като помаци.[47]

Смяна на религията[редактиране | edit source]

През XVII век-XVIII век една част от павликяните приемат католичеството. Днес техни потомци живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен град Павликени и с. Горно Павликене и Долно Павликене, Ловешко. В портала на община Хисар [1] са дадени подробни данни за покатоличването на павликяните от квартал Миромир (бившето село Даваджово). Някои от покатоличените павликяни, като тези от с. Яна (Софийска област), впоследствие приемат православието.[48]

Освен католичеството голяма част от павликяните приемат и исляма [49]. Това се доказва с доклада на епископ Филип Станиславов (родом от с.Ореш, Свищовско) от 1659 г. В него се съобщава за павликянските села от Свищовско, Плевенско и Ловешко, за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски къщи и 30 семейства павликяни, приели католицизма. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели католицизма между 16251630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10 мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а християнските — 17 . По време на Руско-турската война 1877-1878 г. по-голямата част от тях се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Република Македония. Част от арменците-павликяни се ислямизирали още в родните си земи и се преселили в Египет и други арабски държави. На Балканския полуостров и в Родопите павликяните масово се ислямизират през 1730 г. Ислямизираните павликяни и до ден днешен съхраняват гробовете на предците си (вж Интернет страницата на село Галата, община Тетевен) или имената им (вж с. Торос, което на арменски означава "Божи дар"). Също така и са запазени и до днес три павликянски кули в с. Градежница, Тетевенско.

Някои арменци-павликяни с идването си на Балканите през 8 век, под влияние на византийските власти, са принудени да приемат православието. Други приемат православието след 1086 г., през 1114 г. и по-късно. Така например, павликяните от с. Горно Павликене след 18 век постепенно приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото.

Територията между гр. Пловдив и гр. Карлово (т.е. по поречието на р. Стряма), независимо от настъпилите верски различия сред бившите павликяни, до Освобождението се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България.

Антропология[редактиране | edit source]

Академик Константин Иречек и професор Марин Дринов смятат, че антропологическият тип на павликяните е “армено-азиатски”. Професор Любомир Милетич отхвърля твърденията им, като изхожда от личните си наблюдения при посещения на някои павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликяните[50] с говорите на Родопите и потвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него диалектът им стои много по-близо до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.

Павликяните антропологически се различават от другите националности, населяващи българските земи и са отделна нация (Natione Paulianista) и народ (Popoli Paolianiati), според ръкопис № 5305 на Ватиканската апостолическа библиотека от 17 век.

Турците, до Освобождението, също различават павликяните, видно от наименованията на селищата и местностите, които те обитават: с. Мюслюм Павликян (с. Долно Павликене, днес с. Горан, Ловешко), с. Белли Павликян (с. Павликянско Белене, днес гр. Белене), с. Павликян-и-Геберан - с. Киречли Павликени (с. Павликянска Калугерица, днес с. Горно Павликене, Ловешко), областта между гр. Пловдив и гр. Карлово, населена с павликяни, се нарича "Павликянска каза", както и районът между гр. Свищов и гр. Никопол. Известен е и един район "Павличканин кареси" в Родопите.

Павликянски топоними на Балканите[редактиране | edit source]

Преселниците-павликяни са оставили трайни следи в топонимията на българското и съседните му землища:

Подробно вж. М. Йовков и Г. Пашев.

Павликянски фолклор[редактиране | edit source]

Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някои от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на Банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес - в началото на 21-и век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: “Palućenska muma”, “Palućensći biulčeta”, “Palćensku vesélji”, "Nema para"[52] и др. “Неделинският двуглас" пък е едно специфично пеене, което се пее в с. Неделино, Смолянско.

Павликянска диалектна група[редактиране | edit source]

Павликяните, които били преселени на Балканите, са говорили арменски език. Смята се, че приобщаването на павликяните към езика на мнозинството на територията на днешна България и на територията на днешна Република Македония е протичало в различно време.

Изследователят П. Голийски на базата на редица езикови факти твърди, че окончателното деарменизиране и съответно българизиране на павликяните настъпва някъде около самия край на 15 век и в самото начало на 16 век, а на територията на днешна Македония към средата на 17 век.

Има изключения в бившата Павликянската област между Пловдив и Карлово, където този процес е приключил към втората половина на 19 век, когато е прекъснато католическото богослужение на арменски език[53]., забраняват се старите павликянски традиции, курбаните, сватбите, годежите, имената, даже и носиите (вместо пищимала се въвежда сукманът)[54]. Това е резултат от активизирането на католическите мисионери, които се възползвали от стремежа на турското правителство в средата на 19 век да търси пътища за сближение със западноевропейските страни. Известно е също, че Васил Левски, който е родом от тази област, владее арменски език[55]. Към средата на 19 век арменци са ръководели църковни настоятелства на покатоличените павликяни в областта, а в началото на 20 век местните жители са съхранявали литература на арменски език[56]. В музея на Васил Левски в Ловеч също се съхраняват арменски книги. Те са с религиозно съдържание и издадени през 19 век в Цариград. Особена ценност представляват староарменските нотни знаци, които са поставени над някои от текстовете на тези книги.

Езиковедите след Освобождението и през миналия век установяват, че павликяните говорят български език на особен диалект. Наред с общите закономерности на този павликянски диалект, те отбелязват редица особености, които са свързани с местните павликянски говори[57][58][59]. През втората половина на 20 век следи от арменския език в павликянския диалект се установяват от специалиста по арменски език в Софийския университет - доц. д-р Едуард Селян[60]. Малко по-късно друг специалист по арменски език от същия университет, гл. ас. Петър Голийски[61], разглежда арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието на основата на допълнителни данни от българските говори и заключава, че антропонимите от арменски произход припокриват районите, населени с павликяни през 15 – 18 век.

Павликяните и техните последователи са били преселвани в европейската част на Византия в продължение на 2 века. Езикът на дошлите по-рано и на дошлите по-късно преселници безспорно се е различавал, особено като се има предвид, че са ползвали няколко западноарменски диалекта. Вероятно различията в техния български език са отчасти отражение и на различната им изходна езикова база.

В българската литературата се говори за павликянско наречие, павликянски диалект и павликянски говор. Според езиковеда Нено Неделчев в българския език днес съществува цяла павликянска диалектна група, а не един павликянски говор. Тази павликянска диалектна група си има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население. Проблемите около установяването на общи черти и различия са много. Ако в системата на проучванията, освен католическите селища, предмет на внимание досега, се включат и православните и ислямизираните селища, а и тези, за които съществуват догадки относно павликянско потекло, проблемът ще стане още по-сложен.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://encyclopedia2.thefreedictionary.com/Paulicians
  2. Sous la direction de Gerard Dedeyan. Histoire des Armeniens. Edition privat. Toulouse, 1982/6, с. 701 (279)
  3. http://www.archive.org/stream/ArmenianPaulicianismAndTheKeyOfTruth/Arpee_AJT_1906_Paulicians_djvu.txt , с. 268
  4. http://www.newadvent.org/cathen/11583b.htm
  5. http://encyclopedia2.thefreedictionary.com/Paulicians
  6. Sous la direction de Gerard Dedeyan. Histoire des Armeniens. Edition privat. Toulouse, 1982/6, с. 701 (279)
  7. Dadoyan, S. B. The Fatimid Armenians: Cultural and Political Interaction in the Near East. Islamic History and Civilization, Studies and Texts 18. Leiden: Brill Publishers, 1997, Pp. 214 (47)
  8. George A. Bournoutian. A Concise History of the Armenian People. Second Edition, Mazda Publications, Inc., 2003, p. 75.
  9. Dadoyan, S. B. The Fatimid Armenians: Cultural and Political Interaction in the Near East. Islamic History and Civilization, Studies and Texts 18. Leiden: Brill Publishers, 1997, Pp. 214 (70)
  10. (на арм. език) Միհրան Քիյրտօղլեան. Հայոց պատմութիւն. (Михран Кюртохлян. Арменска история), Атина, 1996 г., т. 2, с. 58 – 59.
  11. Гидденс, Э. Социология / Пер. с англ.; науч. ред. В. А. Ядов; общ. ред. Л. С. Гурьевой, Л. Н. Посилевича. — М.: Эдиториал УРСС, 1999. — 703 с ISBN 5-354-01093-4, ISBN 0-7456-2311-5 // Глава 19. Революции и социальные движения
  12. “Тондракитское движение в Армении и павликяне”. (The Tondrakian movement in Armenia and the Paulicians) IANA, IX (1956), 31-44.
  13. Vrej Nersessian: The Tondrakian Movement, Princeton Theological Monograph Series, Pickwick Publications, Allison Park, Pennsylvania, 1948, p. 11, 13.
  14. Photius. “Contra Manichaeos”, PG, C11, 16-17.
  15. Georgius Monachus., Chronicon, C. de Boor, ed. (Leipzig, 1904), II, pp. 718-725.
  16. Petrus Siculus. Historia, PG, CIV, 1253.
  17. Nersessian, Vrej. The Tondrakian Movement, Princeton Theological Monograph Series, Pickwick Publications, Allison Park, Pennsylvania, 1948, p. 22 - 23.
  18. Norwich, John Julius: A Short History of Byzantium Knopf, New York, 1997, page 140.
  19. Encyclopaedia of the Hellenic World. State of the Paulicians http://asiaminor.ehw.gr/Forms/fLemmaBody.aspx?lemmaid=9146
  20. http://en.wikipedia.org/wiki/Karbeas
  21. http://en.wikipedia.org/wiki/Chrysocheir
  22. Карта в: Understanding our past: The Paulicians: A timeline & map: http://understanding-our-past.blogspot.com/2011/04/paulicians-timeline-map.html
  23. Константин Иречек. Историята на българите. Търново, 1888, с. 191 http://archive.org/stream/istoriiatanablg00jiregoog#page/n5/mode/2up
  24. http://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_Bathys_Ryax.
  25. http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_Byzantine_wars#9th_century,
  26. Nikephoros Patriarch, Opuscula Historica, C.de Boor, (Leipzig, 1880), p.66 in VV,V (1952), pp.49-72.
  27. http://www.newadvent.org/cathen/11583b.htm
  28. Jovan Cvijiċ. La Péninsule Balkanique. Librairie Armand Colin, Paris, 1918, p. 476
  29. Цитиран тук: Д-р В. Киселков. “Партиарх Евтимий”, БИБ, 1929 г., том III, с.171.,
  30. Catherine Asdracha. La région des Rhodopes aux XIIIe et XIVe siècles: étude de géographie historique, Athen: Verlag der Byzantinisch-Neugriechischen Jahrbücher, 1976, p.72.
  31. Ст. Стойков. Българска диалектология, с. 137. http://www.promacedonia.org/jchorb/st/st_2_b_izt_3.htm#pavlikjanski
  32. Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.
  33. Пламен Павлов. ТРАВЪЛ И ВЪСТАНИЕТО НА ПАВЛИКЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1084-1086 г.) http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/travyl.htm
  34. Филипополското Херцогство http://www.bulforum.com/index.php?showtopic=53049.
  35. Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.
  36. Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991, с. 151.
  37. Каролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 10, 1894, с. 445
  38. Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991, с. 87, 140.
  39. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8.
  40. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4.
  41. Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 90.
  42. Sous la direction de Gerard Dedeyan. Histoire des Armeniens. Edition privat. Toulouse, 1982/6, с. 701 (279)
  43. Adontz, Nicholas. Études Arméno-Byzantines. Samuel l'Arménien roi des Bulgares. Livraria Bertrand. Lisbonne, 1965, Pp. 347-407 (395, 396)
  44. http://en.wikipedia.org/wiki/Kosara_of_Bulgaria
  45. Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991, с. 81
  46. Selian, Edouard (2009). The Pomaks: an Islamized People of Europe. (Селян, Едуард. Помаците: един ислямизиран народ на Европа).
  47. Стойков, Съби. Все повече българи мюсюлмани се самоопределят като помаци. // Балкан Медия, 2012-05-06. Посетен на 2012-06-03.
  48. Edouard Selian: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.
  49. Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди, София, 1925 (фототипно изд. С., 1970), с. 36: http://www.kroraina.com/knigi/ji/ji_uvod_5.htm
  50. Нено Неделчев. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, с.12
  51. Пашев, Г. От далечността. Изд. "Хр.Данов", Пловдив, 1983, 278 (25,31) с.
  52. http://www.youtube.com/watch?v=85dF1EKTgwA
  53. (на арменски език) Փէրտահճեան, Ե. Փ.ՊՈԼՍՈՅ ՀԱՅ ԳԱՂՈՒԹՒՆ ԾԱԳՈՒՄԸ ԵՒ ԱՆՈՐ ԵԿԵՂԵՑԻՆ, Փ.ՊՈԼԻՍ, 1929, էջ 39. (Пердахчян, Й. Възникването на пловдивската арменска колония и нейната църква, г. Пловдив, 1929, с. 39)
  54. Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, с.18
  55. Заимов, Ст. Васил Левски, дяконът. 1897 г., 193 с.
  56. (на арменски език) Փէրտահճեան, Ե. Փ.ՊՈԼՍՈՅ ՀԱՅ ԳԱՂՈՒԹՒՆ ԾԱԳՈՒՄԸ ԵՒ ԱՆՈՐ ԵԿԵՂԵՑԻՆ, Փ.ՊՈԼԻՍ, 1929, էջ 38,39. (Пердахчян, Й. Възникването на пловдивската арменска колония и нейната църква, г. Пловдив, 1929, с. 38, 39)
  57. Стойков, Стойко. „Българска диалектология“
  58. Иванов, Й. Българска диалектология. Пловдивско Университетско издателство “Паисий Хилендарски”, Пловдив, 1994 г., с. 96
  59. Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, 321 с.
  60. Selian, Edouard: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.
  61. Голийски, П. Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Автореферат на докторска дисертация. СУ "Св. Климент Охридски", ФКНФ, ЦИЕК, катедра "Класически Изток", секция "Арменска филология". София, 2005 г., 241 с.

Източници[редактиране | edit source]

  • Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991 - 193 с.
  • Джурас, В. Павликянство и тондракитство. К истории двух ересей. Вж. Външни препратки.
  • Бартикян, Р. М. Источники по изучению павликианского движения. Ереван, 1961.
  • Ковачев, Н. П. Топонимията на Троянско. БАН, София, 1969.
  • Заимов, Ст. Васил Левски, дяконът. 1897 г., 193 с.
  • Пашев, Г. От далечността. Изд. "Хр.Данов", Пловдив, 1983, 278 (31) с.
  • The Key of Truth, A Manual of the Paulician Church of Armenia, edited and translated by Fred C. Conybeare, Clarendon Press, Oxford, 1898.
  • Garsoian, N. G. The Paulician Heresy, Mouton & CO, The Hague - Paris, 1967, Pp. 233.
  • Garsoian, N. G. Armenia between Byzantium and the Sasanians. London: Variorum Reprints, 1985, Pp. 340.
  • Adontz, Nikoghayos. Samuel l'Armenien, Roi des Bulgares. Bruxelles, Palais des academies, 1938, Pp. 63.
  • Adontz, Nikoghayos. Les Taronites en Arménie et à Byzance. Byzantion 9 (1934): 715-738; 10 (1935): 531-551; 11 (1936): 21-42.
  • Nersessian, Vrej. The Tondrakian Movement, Princeton Theological Monograph Series, Pickwick Publications, Allison Park, Pennsylvania, 1948, Pp. 145.
  • La “Relazione del Regno di Bulgaria”. Anonyme de la Bibliotheque Apostolique Vaticane (Codex Barberinianus Latinus 5305).
  • Ivánčov, Karol-Matej. Banátsći Balgarsći Folklor, Tom 1, Nárudni Pesmi, Pičetnica "Helicon", Banát, Timišvár, 1993.
  • Ivanov, Ĵ. Bogomil Books and Legends. Paris, Maisonneuve et Larose, 1976.
  • Christian, J.T. A History of the Baptists, vol.1, Bible Institute, New Orlean, Luisiana, 1899.

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]