Падеж (граматика)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Падежът (на латински: casus) е граматична (морфологична) категория, която изразява различни отношения на предмет, обозначаван от дадена дума (име или местоимение), спрямо съдържанието на изречението. Например, ако думата е съществително име, категорията падеж може да изразява отношението на обозначаван от съществителното име предмет спрямо други предмети, действия, признаци. Това отношение се изразява чрез падежните форми, образуващи се с помощта на падежни окончания (падежна флексия, парадигма). Системата от падежни форми се нарича склонение.

Етимология на термина падеж[редактиране | edit source]

Българският термин падеж представлява калка на латинския термин casus. Първоначалните значения на думата са били „случай”, и по-конкретно – „нещастен случай”, което е свързано с глагола, от който произлиза “cado” – падам, умирам, загивам. Старите граматици разглеждали промяната на имената като падане на една форма в друга, затова ги нарекли падежи. По подобен начин е образуван и терминът за промяната на една форма с друга, т.е. склонение, от латинската дума declinatio, която означава отклонение, отдалечаване. Старите граматици са си представяли, че формите се отдалечават от основната форма

Изразяване на падежните отношения в различни езици[редактиране | edit source]

За падежна система в даден език говорим при наличието на поне два падежа.Броят на падежите в различните езици варира в най-широки граници. В латински те са шест – nominativus, vocativus, genitivus, dativus, accusativus, ablativus, в старогръцки език падежите са пет – nominativus - ονομαστκή, genitives - γενική, datives - δοτική, accusatives - αἰτιαυκή, vocatives - κλητική, в старобългарски и в сърбохърватски са седем (именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен, звателен), в руски – шест: именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, предложен. В кавказките и угро-финските езици има голям брой падежи: в някои дагестански езици - около 40; в унгарския - 17 и т.н. В аварския има около 20 падежа, някои от които – основни. Падежната система на някои езици е останала непроменена във времето, в други броят на падежите е намалял. Трети са преминали към аналитичен начин на изразяване на съответните отношения. Такива например са български, английски, френски и др.

Падежите в българския език[редактиране | edit source]

Съвременият български език е аналитичен език – запазил е само остатъци от синтетичния старобългарски език, главно в местоименната система (напр. него, нея, го, я и под.), както и някои архаични форми при наречийни фрази, които по произход са стари падежни форми (тичешком, лежешката).

Развитие към аналитизъм[редактиране | edit source]

Среднобългарският период е времето, в което се зараждат и развиват най-съществените белези на българския език, които определят неговия съвременен облик и съотношението му спрямо останалите славянски езици. Постепенното навлизане на аналитизма в българския език се осъществява през късната старобългарска епоха.Днешното състояние на падежните остатъци, неравномерното им разпределяне (в диалектите) ясно свидетелства, че процесът не е протичал равномерно във всички български говори през среднобългарския период. Една от най-ярките промени в българското склонение, отнасящи се към среднобългарската епоха, е ограничаването на меките варианти на имената от о- и а-основи, в резултат от прогресивното затвърдяване на българския консонантизъм. Женидуши в съвременния български език срещу разграничението,което е съществувало в старобългарския език : жєны - доушѧ. Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарски, са -ей за родителен падеж мн.ч. , -м и за творителен падеж мн.ч., -охъ за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието -ѣхъ на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежната флексия – характерно за езиците с падежна конгруенция (липсата на падежна съгласуваност между определения и определяеми). През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции – постепенно прехвърляне тежеста на синтактичните функции върху предлозите. Преминаване към аналитизъм се наблюдава и във формите на прилагателните имена (аналитични степени за сравнение в някои паметници от XIVв., XVв. дори и XVI век). Падежната флексия се разлага постепенно в периода XII – XIV в. И падежните форми се заместват от аналитични предложни конструкции, а предлозите стават полисемантични и свръхнатоварени тъй като поемат семантичната стойност и синтактичната служба на старите падежи.

При аналитичните езици синтактичните отношения на имената и на местоименията на други думи в изречението се изразяват посредством различни предлози + т.нар. обща падежна форма (Casus generalis).

Конгруенция[редактиране | edit source]

Под конгруенция на дадена словоформа се разбира свойството ѝ да се съчетава с друга словоформа. Т.е. за падежна конгруенция при определяемото и определението става въпрос тогава, когато и двете са в един падеж, напр.: кому? – вашЕЙ женЕ – и двете окончания са в датив.

Падежни форми в съвременния български език[редактиране | edit source]

Именителен падеж Винителен падеж Дателен падеж
аз мен/мене (ме) (на) мен/мене (ми)
ти теб/тебе (те) (на) теб/тебе (ти)
той него (го) (на) него (му)
тя нея (я) (на) нея (ѝ)
то него (го) (на) него (му)
ние нас (ни) (на) нас (ни)
вие вас (ви) (на) вас (ви)
те тях (ги) (на) тях (им)

Освен останалите в личните местоимения именителен, винителен и дателен падеж, в съвременния български език има остатъци от предложен (местен) падеж и звателен падеж. Това личи при обръщението - „Къде си, Иване“, „Какво правиш, сестро“.Окончанията звателен падеж са най-осезателни и можем да определим техните окончания

Именителен падеж Звателен падеж
м.р. -а -я(пример: баща, майка,учител-учителя, при имената Петър, Иван) -е -ю (пример: учителю Петре, Иване)
ж.р. -а -я(сестра, при имената Мария, Герга, Ива, Иванка* -о -е(пример: сестро, Марио, Герго, Иво, Иванке*)
ср.р - -

.* при повечето съществителни собствени, които са в умалителна форма окончанието в Звателен падеж е -е

Това разграничаване на Именителен и Звателен падеж ни показва ясното проличаване на падежните остатъци на българския език.В българския си проличават остатъци и на Творителен падеж при някой наречия за начин (гърбешком, тичешком, бързешком, нощем, денем)

Единствено число Т.п. Множествено число Т.п.
-ом -ем (пример: гърбешком,нощем) -и (пример: гърбави, бабешки, младежки)

Друг падеж останал от старобългарския е Предложния падеж.В съвременния български език обаче се срещат остатъци от форми на местен падеж единствено число предимно в наречия от именен произход:

За време П.п За място П.п За начин П.п.
-е -и (пролети, лете, есенни, зиме) -о -у -е (горе, долу, ляво, дясно) -е (добре, зле, недобре)

В развоя на българския език най-рано изчезват онези падежи, които още в старобългарски започват да се използват само с предлози, а именно творителният и местният.Особено след правописната реформа от 1945 година падежите изпадат официално от езика, но се запазват в някои случаи. Взимайки се данните може да се изработи следната таблица за падежите на българския език.

Падеж Въпрос Местоимение Окончание
Именителен Кой? аз, ти, той, (тя, то), ние, вие, те м.р. -а -и ж.р. -а –я
Винителен Кого?, Какво? мене (ме), тебе (те), него (го), (нея (я), него (го) нас (ни), вас (ви), тях (ги) -а(ъ)
Дателен На кого? (Кому?) (на) мене (ми), (на) тебе (ти), (на) него (му), (на) нас (ни), (на) вас (ви), (на) тях (им)
Творителен мен ми, теб ти, нему му, ней й, нему му, нам ни, вам ви, тям им -ом -ем
Звателен Кой? м.р. -е -ю ж.р. -о -е

В съзнанието на съвременния носител на българския език обаче те не се отчитат като падежни форми на една дума, а просто като отделни думи. Във всички останали случаи падежни форми се употребяват спорадично, обикновено със стилизираща цел, или по-рядко се дължат на диалектно влияние. В живата, разговорната реч се забелязва силна тенденция за изоставяне на противопоставянето по падежи при местоименията, като се генерализира употребата на старата именителната форма.

В рамките на категорията при въпросителните, относителните, неопределителните, отрицателните и обобщителините местоимения се противопоставят три грамеми е еднородно съдържание:

а) Грамемата именителен падеж ( номинатив ) изразява субектни функции на явленията, означени с местоимения. б) Грамемата винителен падеж ( акузатив ) изразява граматичен обект или различни обстоятелствени отношения ( временни, пространствени, количествени и др. ). в) Грамемата дателен падеж ( датив ) изразява косвен граматичен обект или различни обстоятелствени отношения ( временни, пространствени, количествени и др. ).

В рамките на категорията при съществителните и прилагателните имена се противопоставят две грамеми с еднородно съдържание :

а) Общата форма ( Казус генералис ) изразява липса на данни за падежни отношения. Употребената самостоятелно, на синтактично равнище, носи едновременно значенията субектност и обектност. б) Звателната форма ( вокатив ) изразява обръщение, призив ( О. С. Ахманова ). Остатъците от звателната форма в съвремения български език не се мислят като падежи, защото не са в парадигма с други форми за падежи. Освен това звателните форми имат много дефицити, а именно – звателна форма нямат съществителни от ср.р. , съществителни в мн.ч. , както и съществителни от м. и ж. р. за неодушевени или абстрактни същини. Звателни форми нямат и редица лични имена, по-стари като Георги, Никола, Сава или по-нови, чужди по произход като Ивет, Жанет и подобни.

Остатъци в българските диалекти[редактиране | edit source]

В някои български диалекти има запазена падежна система с включени в нея нови падежи под въздействие на еволюцията на всеки местен говор. Така се образува диалектическия гломеративен падеж и силни остатъци на местен падеж (отпреде, отзаде вместо отпред и отзад). В Хвойненския говор (ок. 2700 говорещи) пък има силни остатъци на дателен падеж (Стойềну, Петру, Димитру), а в Среднородопския и на Винителен падеж.

Като се съди по местните говори може да се състави следната примерна таблица (която обаче не важи за всички диалекти).

Именителен падеж Гломеративен падеж1 Дателен падеж
1 л. ед.ч. ас, йа (рупски говори) мене (ме), мени (ма), мен'ъ (мъ) ми
2 л.ед. ч. ти, ты (тис) тебе (те), теби (та), теб'ъ (тъ) ти
3 л. ед. ч. той, т'а то него (го) нему (му)
1 л. мн.ч. ние (нийа) (мы) нас (ни) нам
2 л. мн.ч. вие (вийа) вас (ви вам
3 л. мн.ч. те т'ах (г'и) т'ам (им)

1Гломеративния падеж се споменава и като Винителен падеж и по-рядко Винително-родителен падеж

Формални показатели[редактиране | edit source]

а) Формите за именителен падеж са немаркирани. Същото се отнася и за общата форма (казус генералис) на съществителните имена. б) Формите за винителен падеж са маркирани с морфемата – го. в) Формите за дателен падеж са маркирани с морфемата –му. г) Звателните форми на съществителните имена са маркирани с морфемите :

- за мъжки род : -е, -о, -у;

При образуване на звателна форма за м.р. се наблюдават някои от фонетичните промени, които се срещат и при образуване на множествено число, а именно – редуване на гласни ( Петър, Петре ), палатализации ( отец, отче ).

-за женски род: -о,-е;

Ударението в звателните форми на имената от ж.р. не може да стои на последната сричка.Затова то или запазва мястото си, както в общата форма, ако не е на последната сричка, или се премества на по-предна сричка, ако в общата форма е на последната сричка (Румя̀на-Румяно, Дéнка-Дéнке)

д) Звателните форми при прилагателните имена са маркирани от морфемата -и.

Падежни форми при местоименията[редактиране | edit source]

а) Въпросителни местоимения:

Именителен падеж : ко-й
Винителен: коГО
Дателен: коМУ

б)Относителни местоимения:

Именителен падеж: който; Винителен падеж: коГОто; Дателен падеж: коМУто (на когото).

в) Неопределителни местоимения:

Именителен падеж: някой, еди-кой , кой-годе, кой да е; Винителен падеж: някоГО, еди-коГо, коГо-годе, коГо да е; Дателен падеж: някоМУ(на някого), еди-коМУ, (на еди-кого), коМУ-годе (на кого-годе), коМУ да е (на кого да е).

г) Отрицателни местоимения:

Именителен падеж: никой; Винителен падеж: никоГО; Дателен падеж: никоМУ (на никого).

д) Обобщителни местоимения:

Именителен падеж: всякой, всеки; Винителен падеж: всякоГО, всекиГО; Дателен падеж: всякоМУ (на всекиго), всекиМУ(на всекиго).

У някой автори от по-старите поколения могат да се открият и падежни форми на показателни местоимения:

Именителен падеж: този, онзи; Винителен падеж: тоГОзи (тоГОз, тоГАва), оноГОзи (оноГОва) Дателен падеж: тоМУ( тоМУва ), оноМУва.

Използвана литература[редактиране | edit source]

  • Илиев, И., За същността на падежа, езиковата типология и за произхода на вътрешните допълнения и подлози. B: Падеж и вокативност, Пловдив, Пигмалион, 2007.
  • Куцаров, И., Теоретична граматика на българския език. Морфология, Университетско издателство Паисий Хилендарски, 2007.
  • Ницолова, Р., Българска граматика Морфология. С. , Университетско издаделство Св. Климент Охридски , 2008.

Външни препратки[редактиране | edit source]