Панарет Пловдивски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския духовник. За българския революционер вижте Петър Мишайков.

Панарет Пловдивски
български духовник
Портрет от 1883 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Роден
Починал
26 ноември 1883 г. (78 г.)

Религияправославие
Учил вАтински университет
Братя/сестриКонстантин Мишайков
Подпис
Панарет Пловдивски в Общомедия
Послание на българските свещеноначалници до вселенския патриарх, Цариград, 1869 година

Панарет Пловдивски е виден български православен духовник от Възраждането, митрополит на Пловдивската епархия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е като Петър Иванов Мишайков в януари 1805 година[1] и произхожда от големия български род Мишайкови от село Пътеле, Южна Македония, днес Агиос Пантелеймонас, Гърция. По-голям брат е на видния български лекар и общественик Константин Мишайков. Петър Мишайков учи в гръцка гимназия в Битоля, в Кожани, в училището на архимандрит Теофилос Каирис на остров Андрос и през 1838 година – в гимназия в Атина, където е сред основателите на Славяно-българското ученолюбиво дружество. След това завършва Историко-филологическия факултет на Атинския университет през 1843 година, а оттогава до 1844 година преподава в гръцката гимназия в Битоля. След това приема духовен сан и постъпва при янинския митрополит. Издига се в църковната йерархия и през март 1851 година става лампсакски епископ в Кизическата митрополия.[2] На 26 януари 1858 година е назначен за митрополит на Ксантийската и Перитеорийска епархия.[3]

В 1855 година населението в Ахъчелебийско, част от Ксантийската епархия, отказва да плаща данък, който вече е изплатило в натура. Великият везир чрез пловдивския паша заповядва на Панарет Ксантийски да посредничи при уреждането на въпроса. Местното помашко население виняло за данъка и местните чорбаджии гъркомани като Кел Петко и чорбаджи Ради от Долно Райково, които били спомогнали за налагането на данъка. Панарет успява да издейства в Пловдив чрез Стоян Чомаков, Салчо Чомаков и Павел Куртович уволнението на местния каймакамин и кадия и така печели на своя страна местното население.[4]

След 10 години, на 25 февруари 1861 година,[5] в разгара на българо-гръцката църковна разпра, Цариградската патриаршия го назначава за митрополит в Пловдив след уволнението на миналия на българска страна митрополит Паисий Пловдивски. Първоначално Панарет е лошо приет от българското население в града, но през 1868 година се отмята от Патриаршията и прегръща българската църковна кауза. В 1871 година е делегат на Първия български църковно-народен събор. В началото на 1872 година заедно с Иларион Ловчански и Иларион Макариополски е заточен от османските власти в Измит (Никомидия), но след по-малко от месец под натиска на цариградската българска колония заточениците са освободени. В същата година Панарет е избран за пловдивски екзархийски митрополит и член на Светия Синод на новоучредената Българска екзархия.[6] В 1872 година обикаля Ахъчелебийско и присъединява тоя край към своята епархия.[4]

Когато подготовката за Априлското въстание става известна в Пловдивската митрополия и в нея пристига с доклад за подготовката поп Георги Тилев, митрополит Панарет свиква съветниците си, за да решат против въстанието ли да се държат или с него. Митрополията се разделя на две – някои против, искащи да се уведомят властите, някои за, подкрепящи бунта. В резултат митрополит Панарет решава за приеме доклада на поп Георги само за сведение и да не предприема нищо пред властите. По време на въстанието митрополит Панарет заедно с архимандрит Методий Кусев е повикан от екзарх Антим в Цариград и в епархията остава епископ Гервасий Левкийски.[7]

След края на Руско-турската война в 1878 година Панарет, по думите на патриарх Кирил Български, е:

един от непримиримите участници в съпротивата срещу Берлинския договор, имайки предвид и тежката съдба на своето отечество Македония.[8]

Сътрудничи на вестниците „Македония“ (1870), „Право“ (1870 – 1871), „Век“ (1874), списание „Читалище“ (1875) и вестник „Напредък“ (1876 – 1877). Автор е на „Надгробное пение или последование утренное во святую и великую суботу. Нарядил по нов устав и издал със свое иждивение П. Панарет, сингел на Бълг. църква при Фенер, Цариград. Везирхан № 20, в печатницата на Т. Дивитчиана, 1866“. Умира в Пловдив в 1883 година.[6][9] Панарет е пловдивски митрополит до смъртта си в 1883 година.[10]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Хаджиовец
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Търпо Мишайков
(1803 – ?)
 
Панарет Пловдивски
(1805 – 1883)
 
Стойче Мишайков
(1809 – ?)
 
Димитър Мишайков
(1811 – преди 1881)
 
Васил Мишайков
(1813 – ?)
 
Менка Мишайкова
 
Константин Мишайков
(1807 – 1880)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Евгений Мишайков
 
Васил Мишайков
(1840 – 1897)
 
Диаманди Мишайков
(1872 – 1953)
 
Григор Мишайков
 
Иван Мишайков
 
Михаил Мишайков
 
Иван Мишайков
(1854 – 1932)
 
Симеон Мишайков
(1863 – ?)
 
Петър Мишайков
(? – 1902)
 
Христаки Мишайков
 
Георги Мишайков
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петко Мишайков
(1886 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Владимир Мишайков
(1892 – 1971)
 
Димитър Мишайков
(1883 – 1945)
 
Тодор Мишайков
 
Роман Мишайков
(1883 – 1903)
 
Борис Мишайков
(1880 – 1912)
 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Борис Цацов Летопис на Българската Православна Църква: История и личности. Bŭlgarski bestselŭr, 2010. - Стр. 431
  2. Φιλιππαίου, Θεοκλήτου. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως Επισκοπαί καί Επίσκοποι (1833 – 1906), Δ´ // Θεολογία 32 (1). Ιανουάριος – Μάρτιος 1961. σ. 86.
  3. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 153. Посетен на 28 юли 2014.
  4. а б Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 24.
  5. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 191. Посетен на 4 септември 2014.
  6. а б Енциклопедия България. Том 5, Издателство на БАН, София, 1986.
  7. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 27.
  8. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878, Том първи 1878 – 1885, Книга първа. София, Синодално издателство, 1969. с. 55.
  9. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.495.
  10. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 328.
Никандър лампсакски епископ
(март 1851 – 26 януари 1858)
Никодим
Мелетий ксантийски и перитеорийски митрополит
(26 януари 1858 – 25 февруари 1861)
Дионисий
Паисий пловдивски патриаршески митрополит
(25 февруари 1861 – 1872)
Неофит
пръв пловдивски екзархийски митрополит
(1872 – 1883)
Натанаил