Пандо Ванчев
| Пандо Ванчев | |
| български политик | |
| Роден |
6 октомври 1919 г.
|
|---|---|
| Народен представител в: V НС VI НС VII НС VIII НС IX НС | |
Пандо Вълев Ванчев е български политик от казионния Български земеделски народен съюз (БЗНС), министър на съобщенията през 1976 – 1986 година.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Пандо Ванчев е роден на 6 октомври 1919 година в Узунджово, Хасковско. Член е на Земеделския младежки съюз на левия БЗНС в гимназията, където се запознава с Петър Танчев и двамата започват да развиват нелегална земеделска дейност, за което са арестувани от полицията в Хасково и престояват няколко месеца интернирани в лагер в Свиленград. През 1941 г. Пандо Ванчев заминава за Хърватия и Словакия където следва електроинженерство в Загреб и Братислава, и става част от нелегалното съпротивително движение в Словакия, където е разкрит, но когато полицията пристига да го арестува, той е укрит в квартира, и впоследствие бяга при словашки партизани, където участва в Словашкото народно въстание през 1944 година. През 1948 година се дипломира в Прага, след което през 1948 г. се завръща в България и работи в Министерството на електрификацията.[1]
От 1952 г. Ванчев работи в апарата на БЗНС в Хасково, между 1956 и 1976 година е заместник-председател и председател на Окръжния народен съвет, а през 1962 година става член на Управителния съвет на БЗНС.[1] През 1971 – 1976 година е член на новосъздадения Държавен съвет, а от 1974 година е член на Постоянното присъствие на БЗНС.[1] Освен това е секретар на Постоянното присъствие на БЗНС.[2] От 1973 до 1976 година е заместник-председател и първи заместник-председател на Държавния комитет за наука и технически прогрес.[3]
В периода 1976 – 1986 г. Пандо Ванчев е министър на съобщенията във второто правителство на Станко Тодоров и правителството на Гриша Филипов. През 1986 – 1989 г. е секретар на Постоянното присъствие на БЗНС. През 1979 г. е награден с орден „Георги Димитров“, през 1984 – с орден „13 века България“, а през октомври 1989 година получава званието „Герой на социалистическия труд“, но в края на годината е отстранен от политическите си постове.[1]
Награди[редактиране | редактиране на кода]
Герой на социалистическия труд“ (1989)
– Орден Георги Димитров (1989)- – Орден Георги Димитров (1979)
– Орден "13 века България – (1984)
– Орден Народна република България I ст.- – Орден Народна република България II ст.
Народен орден на труда (златен)- Народен орден на труда (златен)
Медал „30 години от Победата над фашистка Германия“ – (1975)[4].
Медал „40 години от Победата над Хитлерофашизма“ – (1985)[5].- Медал „1300 години България“ (1981)
Медал „40 години от Социалистическата революция в България“ – (1984)
Медал „90 години от рождението на Георги Димитров“ – (1972)
Медал „100 години от рождението на Георги Димитров“ – (1982)
Медал „25 години Народна власт“ – (1969)
Медал „50 години от юнското антифашистко въстание“ – (1973)
Медал „Отечествена война 1944 – 1945“ – (1947)
Медал „100 години Априлско въстание“ – (1976)
Медал „100 години от освобождението на България от османско иго“ – (1978)
.jpg){kind=small}
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 76.
- ↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 341
- ↑ Цураков, Ангел, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща Труд, стр. 317, ISBN 954-528-790-X
- ↑ вестник „Земеделско знаме“, 9 май 1975 г.
- ↑ Държавен вестник, указ за учредяване на медал „40 г. от победата над хитлерофашизма“.
| - | → | министър на съобщенията (17 юни 1976 – 24 март 1986) | → | - |