Партньорство за мир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мемориална пощенска марка по повод подписването на договор между „Партньорство за мир“ и Молдова между Манфред Вьорнер и Мирча Снегур

„Партньорство за мир“ (ПзМ, на френски: Partenariat pour la paix, на английски: Partnership for Peace) е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Проектът е създаден през 1994 година, няколко години след рухването на бившия Източен блок.

Обхватът на сътрудничеството се определя индивидуално от всяка страна-членка чрез Индивидуална програма за партньорство. Програмата предлага съвместни операции, при спазване на стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите-членки да бъдат обучавани в други страни.

Въпреки това, „Партньорство за мир“ не е отбранителен съюз и страните-членки на НАТО могат индивидуално да решат дали да изпратят военна помощ в областта на военната сигурност и отбрана.

Десетте страни, които са били членове на програмата, в крайна сметка са се присъединили към НАТО. Програмата може да бъде използвана като вход в Североатлантическия алианс, но има и страни-участнични, които открито не се интересуват от възможността за членство в Алианса.

Принципи и сфери на дейност[редактиране | edit source]

Според НАТО, целта на „Партньорство за мир“ е зачитане на демократичните принципи, залегнали в основата на Алианса, увеличаване на стабилността, редуциране на заплахите за мира и изграждане на отношения на сътрудничество и доверие между страните-членки и партниращите такива.

Рамковият документ изисква всяка страна да поеме значителен брой политически ангажименти:

Съюзниците в рамковия документ се задължават да се консултират с партньорите си в програмата, ако счетат, че пряко е застрашена териториалната им цялост, политическата независимост или сигурност, преди да предприемат каквито и да било ответни действия. Тази клауза е приложена в случаите с Албания и Република Македония и възнакнилите кризи в Косово и Метохия.

„Партньорство за мир“ е преди всичко двустранно споразумения между партниращите си страни и НАТО. Отделните страни сами избират програмите, в които да вземат участие, въз основа на собствените си възможности и перспективи. Всяка страна, съвместно с компетентните звена на НАТО, изготвя и представя индивидуалната си програма за партньорство. Особено голямо внимание се отделя на сътрудничеството в сферата на отбраната, както и изготвянето на планове за реформи и реструктуриране на отбранителния сектор, включването в отбранителната стратегия на Алианса, образование и обучение на кадри, защитата на въздушното пространство, осигуряването на комуникационни и технически връзки между страните, управлението на кризи и ранното сигнализиране при конфликти.

Десет държави, които са членове на програмата „Партньорство за мир“, вече са се присъединили към НАТО. Това са България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария и Чехия.

Членки към 2007 г.[редактиране | edit source]

Страни-членки на „Партньорство за мир“
Бивши страни-членки на „Партньорство за мир“, вече членки на НАТО

Бивши членки[редактиране | edit source]

До 12 март 1999 г.[редактиране | edit source]

На 12 март 1999 следните страни стават членки на НАТО и по този начин прекъсват членството си в програмата „Партньорство за мир“:

До 29 март 2004 г.[редактиране | edit source]

На 29 март 2004 следните страни стават членки на НАТО и по този начин прекъсват членството си в програмата „Партньорство за мир“:

В периода 1995 — 1996 г.[редактиране | edit source]

България[редактиране | edit source]

Официално България става участник в програмата „Партньорство за мир“ на 14 февруари 1994, когато президентът на България д-р Желю Желев подписва рамковия договор. Членството приключва на 29 март 2004, когато България става членка на НАТО.

Външни препратки[редактиране | edit source]