Паяци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за разреда паякообразни. За планината в Гърция вижте Паяк (планина).

Паяци

Aptostichus female.jpg

Supunna sp.jpg

Black widow spider 9854 lores.jpg

Phidippus putnami male.jpg

EresusSandaliatusHogeVeluwe.JPG

Gasteracantha cancriformis 2.jpg

Brachypelma smithi 2009 G09.jpg

Thomisidae sp.jpg

Segestria florentina.jpg

Female Calisoga sp. (Marshal Hedin).jpg

Victorian funnelweb side.jpg

Pandava.laminata.female.-.tanikawa.jpg

Metellina mengei (aka).jpg

Linothele fg01.jpg

Titiotus.sp.(Marshal.Hedin).jpg

Atypus karschi.jpg

Uroctea durandi bl.jpg

Oxyopes salticus Kaldari 02.jpg

Класификация
империя: Eukaryota Еукариоти
царство: Animalia Животни
подцарство: Eumetazoa Същински многоклетъчни
надтип: Ecdysozoa
тип: Arthropoda Членестоноги
подтип: Chelicerata Хелицерови
клас: Arachnida Паякообразни
разред: Araneae Паяци
Научно наименование
Уикивидове Araneae
C.A. Clerck, 1757
Синоними
  • Araneida C.A. Clerck, 1757
  • Aranei C.A. Clerck, 1758
Подразреди

 вижте и Класификация на паяците

109 семейства, около 40 000 вида
Обхват на вкаменелости
серпуковий – настояще, 319–0 Ma

Паяците (Araneae), известни още като Същински паяци, са разред безгръбначни хищни животни от клас Паякообразни (Arachnida). Характерни отличителни черти са наличието на осем крака, челюсти снабдени със зъби, отделящи отрова, паяжинна жлеза в задната част на коремчето, както и липсата на крила. Дишат с бял дроб и трахеи, а на ходилните си крайници имат нокътчета. Отровата на някои видове паяци е опасна за човека. Хващат жертвите си чрез ловни мрежи или като скачат върху тях. Основната им храна са насекоми и затова са разпространени предимно в гори, храсталаци и ливади, но някои обитават жилищата на хората.

Някои хора предпочитат да гледат паяци за домашни любимци. Тарантулите, например, са видове паяци, които не се срещат по нашите земи, но пък са ценни заради отровата си. В сравнение с човешките размери са малки, но в света на паяците те са гиганти. От кобалтово сини до сиви или тъмно кафяви, понякога и черни, те достигат на размери от 9-10 до 17-23 cm, макар телата им да не са по-големи от 10 cm. Тарантулите живеят много дълго — от 25 до 40 години, но това зависи от пола на паяка. Мъжките екземпляри живеят около 1-1,5 години след достигане на полова зрялост, която настъпва около 2-3 години след излюпването, а женските живеят средно 10-15 години след достигане на полова зрялост. Те са сред най-тежките паяци — достигат цели 80 грама.

Класификация[редактиране | edit source]

Паяците се изучават от науката арахнология. Те са най-многобройната група от клас Паякообразни и се нареждат на седмо място сред всички други групи организми по брой представители.[1] Към 2008 г. са известни около 40 000 вида паяци, обединени в 109 семейства.[2][3] Съществуват различни мнения за таксономичното място на тези семейства, което е видно от над 20-те научни класификации, предложени от 1900 г. насам.[4] Една от възможните класификации разделя паяците на три подразреда: Мигаломорфни (първични) паяци (Mygalomorphae), Аранеоморфни (съвременни) паяци (Araneomorphae) и Mesothelae, редки азиатски паяци.

Разпространение и местообитание[редактиране | edit source]

Паяците са добре застъпени на всички континенти с изключение на Антарктида, като местообитанията им са в повечето възможни екологични ниши с изключение на въздуха и моретата. Лесно се приспособяват, като се срещат дори в планини, високи 5 000 m. За това е помогнала способността им да тъкат паяжини, както и отровата при някои видове.

Много паяци се заравят в бърлоги под земята, изкопани от самите тях или от други малки животни, а не рядко си намират и естествени пукнатини. Някои видове строят укритията си под парчета скала, дърво или дървесна кора, а други правят домове си от паяжина по скали, дървета, растения или стени на сгради.

Някои жълти и бели паяци, които не правят мрежи, живеят по цветовете на растенията. Също така, в тихи и чисти води обитават водните паяци, които плетат специални мрежи и ги изпълват с въздух. Всички паяци, които живеят във водата, са преминали вторично към воден живот.

Описание[редактиране | edit source]

Физически характеристики[редактиране | edit source]

Паяците са сравнително малки по размери, но тъй като са хищници, и ловуват плячката си, те притежават доста добре развити мускули. Размерът на един напълно развит екземпляр може да варира от 0,37 mm и по-малко до около 9-10 cm.[5] Най-големите видове могат да достигат на тегло до 150 грама. Едни от най-големите паяци са тези от семейства Тарантули и Sparassidae. Някои видове от семейство Sparassidae в Югоизточна Азия може да имат разкрач от около 25 cm, като последния се мери от върха на задния крак, до върха на предния крак от същата страна. Обикновено мъжките екземпляри имат по-дълги и по-стройни крака отколкото женските, но като цяло са по-малки (особено коремчето).

Тялото на паяците е плътно покрито с много малки, а при някои видове тарантули, и с по-големи косъмчета. Те имат сетивни и обонятелни функции, и благодарение на чувствителността им паяците засичат вибрациите предизвикани от движението на потенциалните си жертви. По този начин те могат да определят тяхната големина и разположение. Малките косъмчета са бодливи, и въпреки че не съдържат отрова имат дразнеща функция и в някои случаи се използват за защита от врагове. Също така, при някои видове тарантули тези косъмчета могат да бъдат „изстрелвани“ във въздуха по посока на мишената. Освен за защита косъмчетата могат да се ползват и за маркиране на териториите, гнездата или паяжините.

Анатомично устройство[редактиране | edit source]

Паяците не притежават вътрешен скелет и техните вътрешни органи са затворени в плътна и достатъчно твърда хитинизирана външна обвивка - екзоскелет. Най-твърда е обвивката на нокътчетата и хелицерите, а най-малко твърда и повече еластична е тази в местата на свързване на крачетата. Анатомично, паяците се отличават от останалите членестоноги по това, че сегментацията на тялото е сведена до две части – главогръд (prosoma) и коремче (opisthosoma), съединени помежду си с тънък мост – педицел (pedicel). За разлика от насекомите, при паяците липсват антени.[6]


Spider internal anatomy-numb.svg

Анатомична схема на паяк: 1 - мозък; 2 - око; 3 - отровна жлеза; 4 - отровен канал; 5 - зъб; 6 - хранопровод; 7 - всмукващо стомахче; 8 - коакциални жлези; 9 - сляпо черво; 10 - аорта; 11 - сърце; 12 - книжни бели дробове; 13 - черво; 14 - храносмилателни тръбички; 15 - яйчник; 16 - малпигиеви тръбички; 17 - стеркорален джоб; 18 - анус; 19 - яйцепровод; 20 - влагалище; 21 - паяжинна жлеза; 22 - паяжинни брадавици

Главогръд[редактиране | edit source]

Главогръдът е най-важната и функционална част от тялото на паяка. В него е разположен мозъка и основните мускули за придвижване. Тук се намират още мускулите на всмукващото стомахче и тези, отговорни за движенията на хелицерите. В горната си част главогръда е защитен от твърдо капаче, наречено карапас (сarapace). В средата на последното има малко вдлъбване, към което се прикрепват мускулите на стомахчето. В долната част на главогръда е разположен стернумът (sternum). В неговата предна част и в основата на хелицерите се намират горната и долната устна на паяка. Отстрани карапасът и стернумът са ограничени от сегментите на крачетата, като всички те са свързани помежду си чрез еластични мембрани.

Към главогръда са прикрепени 6 членчета, които са слети в едно.[6]

  • Първата двойка се наричат хелицери. Те са къси, заострени, приличат на клещи, и служат за разкъсване на плячката. На върха им се отварят каналчета, които са свързани с отровна жлеза, разположена в основата на членчето. Тя отделя отровен секрет, благодарение на който паяците убиват жертвата си.
  • Втората двойка придатъци се наричат педипалпи. Те са разположени до хелицерите, но са значително по-дълги от тях. Приличат на крачета, но нямат двигателна функция, а са органи на сетивната система. От тях се отделят храносмилателни сокове, служат за защита, и за захващане и задържане на жертвата. Също така, при някои видове те имат и сетивна функция. Всяка педипалпа е съставена от седем сегмента - coxa, trochanter, фемур, патела, тибия, метатарзус и тарзус, като последният сегмент завършва с две снопчета власинки и нокътче.
  • Последните четири двойки представляват ходилните крака на паяка. Всички те са еднакво устроени и имат по седем сегмента, както педипалпите, но за разлика от тях метатарзуса е разделен на два подсегмента, а тарзуса завършва не с едно, а с две нокътчета. Благодарение на краката си паяка плете паяжинната мрежа.

Коремче[редактиране | edit source]

Коремчето на паяка е покрито с мека хитинова обвивка и е неначленено. В него се помещават органите на храносмилателната, отделителната и половата система. От долната му страна се намират отворите на дихателните органи - бели дробове (белодробни торбички) или трахеи. В края на коремчето се намира изходното отвърстие на храносмилателната система - анус (anus). Също така тук са разположени 1-4 чифта паяжинни брадавици (spinneret), които са свързани с паяжинните жлези.[7] Първият чифт паяжинни брадавици е на практика невидим и представлява две много малки издутинки, докато, задният чифт е доста добре развит и се вижда като две пипалца. Секретът, който се отделя от тях, се втвърдява при контакт с въздуха и по този начин се образува паяжината. Тя е суха, лепкава и различна на дебелина и цвят. В основата си съдържа протеина фиброин, който представлява смес от албумини, глутаминова киселина и алфа-аланин.[8]

Освен в коремчето си, тарантулите имат паяжинни жлези и в краката си.[9]

Мускулна система[редактиране | edit source]

Екзоскелетът на паяка изпълнява функцията на скелет, към който се прикрепват мускулите. Повечето паяци нямат мускули, които да разтягат крайниците, като движението им е в резултат на промяна в хидравличното налягане в крайниците.[10][11] За да разгънат краката си, повечето паяци могат да генерират налягане до осем пъти над това, което се създава при покой.[12] Чрез внезапно повишаване на кръвното налягане в третата или четвъртата двойка крака, скачащите паяци могат да скочат до 50 пъти собствената си дължина.[13] Паяците, както и повечето други паякообразни, държат най-малко четири от краката си на повърхността по време на предвижване.[14]

Храносмилателна система[редактиране | edit source]

Устната кухина на паяците е разположена между хелицерите. Тя е свързана с хранопровода, който минава през мозъка и се свързва с мускулест кух орган играещ роля на всмукващо стомахче. Последният се свързва чрез къса тръбичка с истинския стомах, от който започва червото, което преминава през педицела в коремчето. В коремчето се намира мрежа от нишковидни образувания (малпигиеви тръбички), които са свързани с червото.

Анусът, който се отваря непосредствено над паяжинните брадавици, е свързан с правото черво, което към края си образува торбовидно чревно разширение - стеркорален джоб.

При паяците храносмилането започва извън телесно и завършва в храносмилателната система. Червата на паяците са твърде тесни в диаметър, поради което те втечняват уловената плячка преди да я погълнат. Това става с помощта на храносмилателни ензими, които често се инжектират в тялото на уловеното животно. След сдъвкването на хранителния обект с помощта на хелицерите, храната попада в хранопровода, а от там в всмукващото стомахче. Втечнената храна преминава в главния стомах, където частично се обработва. Основното храносмилане се извършва в червата с участието и на малпигиевите тръбички. Накрая напълно обработената храна се натрупва в стеркоралния джоб, откъдето периодично се изхвърля през ануса като екскремент.

В първия сегмент на първия и третия чифт крачета са разположени т. нар. коакциални жлези. Те отделят течност, която подпомага храносмилането.[6]

Дихателна и кръвоносна система[редактиране | edit source]

Паяците са двойно дишащи животни - дишат с книжни бели дробове и трахеи. Белите дробове на съвременните паяци са се образували от хрилете на техните предци. Те са изградени от тънки мембрани, през които циркулира хемолимфата, в която се заменя въглеродният диоксид с кислород, получен от въздуха.

Кръвоносната система не представлява затворен кръг, а разклонена мрежа от съдове, които завършват непосредствено в тъканите, откъдето хемолимфата се просмуква обратно в кръвоносните съдове.

Сърцето на паяка е продълговат тръбест орган, който минава по централната част на коремчето от горната му страна. Обвито е в перикард - тръбеста камера, която го оплита в стегнати нишки и осъществява циркулацията на хемолимфата в кръвоносната система. Повърхността на перикарда е постлана с голямо количество нервни влакна, които генерират и регулират непосредствено сърдечните контракции. Сърцето има четири чифтни отвора по цялата си дължина, функциониращи като клапи, през които се осъществява движението на хемолимфата в двете посоки. При контракция на перикарда хемолимфата се изпомпва в три посоки: напред през предната аорта, назад през задната аорта и настрани. Малките съдове, които излизат от задната аорта кръвоснабдяват органите и тъканите на коремчето. По обратния път хемолимфата се връща в сърцето, откъдето се изтласква в предната аорта през педицела в главогръда. Там, по артериалните съдове, на свой ред постъпва в органите и тъканите. След това от тъканите хемолимфата се събира обратно и се връща по същия път обратно в коремчето, където попада в бели дробове. В белите дробове се осъществява газообмен, хемолимфата се насища с кислород и постъпва обратно в сърцето, където се натрупва в перикарда и се включва отново в циркулацията.[6]

Нервна система[редактиране | edit source]

С изключение на най-примитивната група – Mesothelae, паяците се характеризират с най-високо централизираната нервна система сред всички членестоноги, при която всички ганглии са обединени в една обща маса (мозък), разположена в долната част по протежение на целия главогръд.[15] Мозъкът на паяците контролира техните рефлекси и инстинкти. Той е съставен от две основни части - горна и долна:[6]

  • Горната част е малка и служи за приемане и обработка на информацията идваща от зрителните и другите нерви.
  • Долната част, която е малко по-голяма и със звездообразна форма, е разположена под хранопровода и отговаря за основните двигателни функции на паяка.

Мозъкът се свързва с всички органи, разположени в главогръда чрез нервни влакна. Освен това има едно централно нервно влакно, което преминава през педицела към коремчето. Всички косъмчета с които е покрит паяка, завършват в основата си с нервни окончания достигащи до мозъка, като по този начин те играят ролята на сензори. Основната част от тези сензори се намира на педипалпите, както и на крачетата.

Зрение[редактиране | edit source]

Основните очи на скачащите паяци са доста по-големи и разположени едно до друго

Върху предния край на главогръда са разположени няколко двойки прости очи (ocella), които са свързани с мозъка посредством зрителни нерви. Подредбата на очите е различна за паяци от различни семейства. Повечето паяци, като например паяка кръстоносец, имат по 4 чифта очи:[16]

  • Първият чифт е разположен в предната част на главата им. Това са основните очи на паяка, благодарение на които става формирането на образа. Те са големи и черни, и паяка ги използва за да вижда през деня.[17]
  • Останалите три чифта вторични очи са разположени от двете страни и отгоре на главата им. Те са сиво-сини, и служат за нощно виждане.

Подобно на повечето членестоноги, при паяците липсват сензори за баланс, и те разчитат основно на очите си за да се ориентират в пространството.[18]

Зрението на скачащите паяци е десет пъти по-добро от това на водните кончета и само пет пъти по-слабо от това при хората. Те постигат всичко това благодарение на серия обективи, четирислойна ретина, и способността да завъртат очите си и да обединяват изображенията от различни етапи на сканирането. Недостатъкът им е, че процесите на сканиране и обединяване са сравнително бавни.[19] За разлика от скачащите паяци, зрението на тарантулите е много слабо, особено при подземните видове, затова основна функция на възприятие се изпълнява от осезанието.

Начин на живот[редактиране | edit source]

Флориколен крабов паяк улавя пчела, благодарение на перфектната мимикрия между паяка и цветето жълта лайка

Лов и хранене[редактиране | edit source]

С изключение на един единствен растителнояден вид Bagheera kiplingi, описан през 2008 година[20][21], всички паяци са хищници, хранещи се предимно с насекоми (щурци, скакалци, бръмбари и пеперуди), други паяци и в редки случаи с птички, гущери, мишки, земноводни и дори малки рибки. Те убиват жертвата, чрез инжектиране на отрова в тях през зъбите си. Обикновено убождането става в задната част на главата на жертвата, където са концентрирани по-голямата част от нервите.

Паяците използват най-различни стратегии за улавянето на плячката. Обикновено я дебнат в засада, оплитат я в предварително изтъкани мрежи, хващат я във висящи ласа, и в много случаи дори я преследват активно. Повечето паяци усещат плячката по вибрациите в мрежите си, но активните паяци-ловци имат добре развито зрение и много-често, като например паяците от род Portia избират различни тактики за улов и дори откриват нови начини.

Много паяци използват копринена нишка за да засекат движението на жертвата (предимно насекоми), след което я улавят в паяжини. Паяжината е изтъкана от паякова коприна. Това е тънък и здрав секрет под формата на нишка, който се отделя от паяжинните жлези в долната част на коремчето. Всички паяци го отделят, но не всички го използват за изтъкаването на паяжина. Някои използват коприната за да си помагат при катерене, за направата на гладки стени за дупки, за обвиване на плячката или яйцата си с пашкул, и др.

Линеене[редактиране | edit source]

Всички паяци, независимо от пола, трябва периодично да сменят екзоскелета си, за да могат да израстват. Този процес се нарича линеене. Малките паячета могат да линеят няколко пъти в годината, докато по-възрастните, които вече са достигнали максималните си размери ще сменят кожата си около веднъж на година или по-скоро, ако се налага да регенерират някой загубен крайник.

Размножаване[редактиране | edit source]

Паяк вълк пренася своите малки на гърба си

На някои паяци им трябват около 2-5 години за да съзреят полово, а на други може да им отнеме до 10 години. След като достигнат полова зрялост, мъжките паяци имат около година за да намерят женска за чифтосване. Паяците се размножават полово и оплождането е вътрешно, но косвено. С други думи, сперматозоидите не се вкарват в тялото на женската от гениталиите на мъжките.[22] За целта мъжките паяци изплитат паяжина и започват да търкат коремчето си върху нея, докато не еякулират семенна течност, след което вкарват педипалпите си в нея за да я „попият“. Семенната течност се поддържа жизнена благодарение на педипалпите, докато мъжкия не си намери партньорка. Когато това стане, двата паяка обменят сигнали за да определят дали са от един и същи вид и дали женската е готова да се чифтосва. Например при някои видове, мъжкият определя това по миризмата.[18]

Мъжкият паяк има сложен ритуал за ухажване, целта на който е да не бъде изяден от женската по време на чифтосване. Самото чифтосване става, чрез вкарване на попитите със семенна течност педипалпи в отвор, намиращ се в долната част на коремчето на женската. Накрая, за да не бъде изяден, мъжкия трябва да се отдалечи възможно най-бързо от женската. Повечето мъжки успяват да оцелеят няколко чифтосвания, като животът им е с ниска продължителност поради естествената им смърт. Ако женската не е готова за полов акт, а мъжкият настоятелно се опитва да се чифтоса с нея, също може да бъде атакуван и изяден.

Женски паяк от род Nephila изяжда своя партньор след чифтосване

След като женските снесат яйцата си, те често ги полагат в предварително изтъкан пашкул, в който могат да се поберат до 3 000 яйца.[13] Има и случаи при които женски носят своите малки след излюпване и ги хранят за известен период. Малка част от паяците са социални животни, изграждащи колонии от няколко до 50 000 индивида. Социалното поведение варира от временен толеранс един към друг, до кооперация при ловуване и разделяне на плячката.

При някои видове паяци, като черната вдовица се наблюдава канибализъм. След размножителния процес, женския паяк изяжда своя мъжки партньор с цел осигуряване на хранителни вещества за съзряването на яйцата, които носи в себе си. На свой ред, след като съзреят, малките изяждат майка си.

Продължителността на живота на паяците варира в зависимост от техния пол. Въпреки, че повечето паяци живеят до около 2 години, някои тарантули и редица други мигаломорфни паяци могат да доживеят до 25 години в плен. Ако са били добре гледани женските нормално биха живели до 20-30 години, докато мъжките до около 10 години, в зависимост от вида. Има сведения за женски тарантули, достигнали до 30-40 годишна възраст при гледане в домашни условия.

Еволюция[редактиране | edit source]

Паяк запазен в кехлибар

Животни, подобни на паяците, способни да произвеждат коприна се появяват през Девон (преди около 386 милиона години), но при тях липсват същински паяжинни жлези. Фосили на истински паяци са намерени в скали от Карбон, датирани от преди 318 до 299 милиона години. Устройството на тялото им е сходно с това на примитивните представители на подразред Mesothelae. Повечето паяци от Mygalomorphae и Araneomorphae се появяват за пръв път през Триас преди около 200 милиона години.

Въпреки че фосилните находки от паяци са рядкост[23], почти 1 000 вида са описани от вкаменелости.[24] Тъй като органите на паяците са доста меки, по-голямата част от изкопаеми паяци са били открити запазени в кехлибар.[24] Най-старият известен кехлибар, съдържащ изкопаеми членестоноги датира от преди 130 милиона години, от началото на периода Креда, а най-старата вкаменелост на паяжина намерена досега, е на 100 милиона години.[25]

Най-голямата известна вкаменелост на паяк е с размери едва 25 mm. Намерена е в Daohuogo, Вътрешна Монголия, Китай, през 2011 г., и е на около 165 млн. години.[26]

Паяците и човека[редактиране | edit source]

Тарантулите са сред най-често отглежданите паяци, като домашни любимци
Пържените тарантули се считат за деликатес в Камбоджа

В резултат на своето поведение паяците са често използван символ в изкуството и фолклора, олицетворяващи търпение, жестокост и градивен потенциал.[27]

Домашни любимци[редактиране | edit source]

Паяците могат да бъдат отлични екзотични домашни любимци стига да им се осигурят подходящи условия на живот. Те са чисти и тихи, изискват малко жизнено пространство, интересни са за наблюдение, и са много по-евтини за отглеждане от повечето традиционни домашни любимци, като кучета, котки и др. Едновременно с това не трябва да се забравя, че почти всички паяци са отровни, и някои от тях могат да нанесат доста големи вреди на човек. Също така, паяците могат да бъдат източник на различни бактериални, вирусни и гъбични инфекции. Косъмчетата на някои паяци могат да предизвикат различни алергии, възпаление на очите, носа и кожата, както и на дихателните пътища и белите дробовете, ако бъдат вдишани.

Отрова[редактиране | edit source]

Повечето ухапвания от паяци са при самозащита, и в много редки случаи могат да доведат до по-сериозни ефекти от тези, наблюдавани при ухапване от комар или ужилване от пчела.[28] Повечето от тези по-сериозни ухапвания се причиняват от по-срамежливи и кротки паяци, които хапят само когато се чувстват застрашени, въпреки че това може лесно да възникне и случайно.[29][30] През 20-ти век има докладвани около 100 смъртни случая от ухапване от паяк[31], и около 1 500 от ужилвания от медузи.[32]

Докато отровата на някои паяци е опасна за хората, при други видове отровата се използва за производството на лекарства[33][34][35][36] и дори за пестициди.[37]

Храна[редактиране | edit source]

Пържените паяци тарантули се считат за деликатес в Камбоджа[38], и от индианците Piaroa от южната част на Венецуела, при условие, че силно дразнещите косъмчета са предварително отстранени.[39]

Паяжина[редактиране | edit source]

Паяжината, която плетат паяците, по химичен състав е сходна с коприната. Паяковата коприна комбинира леко тегло, издръжливост на опън и еластичност, като по качества превъзхожда всички синтетични материали. Лекотата и здравината, която притежава, се използват за научни цели от физици и учени в генното инженерство.[40][41][42]

Арахнофобия[редактиране | edit source]

Арахнофобията - страх от паяци, е една от най-разпространените фобии. При някои хора страхът може да се предизвика дори не от паяк, а само от неговото изображение. Някои статистически данни показват, че 50% от жените и около 10% от мъжете показват симптоми на страх от паяци.[43]

В България[редактиране | edit source]

В България се срещат над 700 вида паяци, от които само Черният отровен паяк (Latrodectus tredecimguttatus) е опасен за човека, но той се среща много рядко. Много често се среща паякът кръстоносец.

Допълнителни сведения[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Sebastin PA & KV Peter (ed). (2009) Spiders of India. Universities Press. ISBN 9788173716416
  2. Platnick, Norman I.. The World Spider Catalog, version 9.5. // American Museum of Natural History, 2009. Посетен на 2009-04-25.
  3. ((en)) Coddington, J. A.. Phylogeny and Classification of Spiders. // Spiders of North America: an identification manual. American Arachnological Society, 2005. ISBN 0-9771439-0-2. с. 18–24. Посетен на 2008-10-12.
  4. Foelix, Rainer F.. Biology of Spiders. 198 Madison Ave. NY, New York, 10016, Oxford University Press, 1996. ISBN 0-19-509593-6. с. 3. Посетен на 2009-04-09.
  5. Spiders and their Kin, Herbert W. Levi and Lorna R. Levi, Golden Press, pp. 20 and 44
  6. а б в г д ((ru))  Пауки-птицееды Фауны Мира: Анатомия и физиология. // American Museum of Natural History. Посетен на 2 февруари 2013.
  7. Иванов А. В. Пауки, их строение, образ жизни и значение для человека. — Л.: ЛГУ, 1965. — 304 с.
  8. Vollrath, F., and Knight, D. P.. Liquid crystalline spinning of spider silk. // Nature 410 (6828). 2001. DOI:10.1038/35069000. с. 541–548.
  9. ((en))  Tarantulas Shoot Silk from Their Feet. // ScienceDaily. Посетен на 2 февруари 2013.
  10. Barnes, R. S. K., Calow, P., Olive, P., Golding, D., and Spicer, J.. Invertebrates with Legs: the Arthropods and Similar Groups. // The Invertebrates: A Synthesis. Blackwell Publishing, 2001. ISBN 0-632-04761-5. с. 168. Посетен на 2008-09-25.
  11. Weihmann, Tom и др. Hydraulic Leg Extension Is Not Necessarily the Main Drive in Large Spiders. // The Journal of Experimental Biology 215 (4). 2012-02-15. DOI:10.1242/jeb.054585. с. 578–583.
  12. Parry, D. A., and Brown, R. H. J.. The Hydraulic Mechanism of the Spider Leg. // Journal of Experimental Biology 36 (2). 1959. с. 423–433.
  13. а б ((en)) Ruppert, E. E., Fox, R. S., and Barnes, R. D.. Invertebrate Zoology. 7. Brooks / Cole, 2004. ISBN 0-03-025982-7. с. 571–584.
  14. ((en)) Anderson, D. T.. The Chelicerata. // Invertebrate Zoology. 2. Oxford University Press, 2001. ISBN 0-19-551368-1. с. 325–349.
  15. ((en)) Ruppert, E. E., Fox, R. S., and Barnes, R. D.. Invertebrate Zoology. 7. Brooks / Cole, 2004. ISBN 0-03-025982-7. с. 531–532.
  16. ((en)) Ruppert, E. E., Fox, R. S., and Barnes, R. D.. Invertebrate Zoology. 7. Brooks / Cole, 2004. ISBN 0-03-025982-7. с. 532–537.
  17. ((en)) Ruppert, E.E., Fox, R.S. & Barnes, R.D.. Invertebrate Zoology. 7. Brooks / Cole, 2004. ISBN 0-03-025982-7. с. 578–580.
  18. а б ((en)) Ruppert E.E; Fox R.S. & Barnes R.D. 2004.. Invertebrate zoology. 7th ed, Brooks / Cole. ISBN 0030259827.
  19. ((en)) Harland D.P. and Jackson R.R.. “Eight-legged cats” and how they see - a review of recent research on jumping spiders (Araneae: Salticidae). // Cimbebasia 16. 2000. с. 231–240.
  20. Herbivory in a spider through exploitation of an ant–plant mutualism. // Current Biology 19 (19). 2009. DOI:10.1016/j.cub.2009.08.049. с. R892–3.
  21. Vegetarian Spider. // Susan Milius. Science News, 2008-08-30. Посетен на 2009-04-09.
  22. Ruppert, E. E., Fox, R. S., and Barnes, R. D.. Invertebrate Zoology. 7. Brooks / Cole, 2004. ISBN 0-03-025982-7. с. 537–539.
  23. Selden, P. A., Anderson, H. M. and Anderson, J. M.. A review of the fossil record of spiders (Araneae) with special reference to Africa, and description of a new specimen from the Triassic Molteno Formation of South Africa. // African Invertebrates 50 (1). 2009. с. 105–116., Abstract PDF
  24. а б Dunlop, Jason A. и др. How many species of fossil arachnids are there?. // The Journal of Arachnology 36 (2). 2008. DOI:10.1636/CH07-89.1. с. 267–272.
  25. Hecht, H.. Oldest spider web found in amber. // New Scientist. Посетен на 2008-10-15.
  26. A golden orb-weaver spider(Araneae: Nephilidae: Nephila) from the Middle Jurassic of China. // Biology Letters 7 (5). 2011. DOI:10.1098/rsbl.2011.0228. с. 775–8.
  27. De Vos, Gail. Tales, Rumors, and Gossip: Exploring Contemporary Folk Literature in Grades 7–12. Libraries Unlimited, 1996. ISBN 1-56308-190-3. с. 186. Посетен на 2008-04-22.
  28. Spiders. // Illinois Department of Public Health. Посетен на 2008-10-11.
  29. Vetter RS, Barger DK. An infestation of 2,055 brown recluse spiders (Araneae: Sicariidae) and no envenomations in a Kansas home: implications for bite diagnoses in nonendemic areas. // J Med Entomol. 39 (6). 2002. DOI:10.1603/0022-2585-39.6.948. с. 948–51.
  30. ((en)) Hannum, C. and Miller, D. M.. Widow Spiders. // Department of Entomology, Virginia Tech. Посетен на 2008-10-11.
  31. Diaz, J. H.. The Global Epidemiology, Syndromic Classification, Management, and Prevention of Spider Bites. // American Journal of Tropical Medicine and Hygiene 71 (2). August 1, 2004. с. 239–250.
  32. Williamson, J. A., Fenner, P. J., Burnett, J. W., and Rifkin, J.. Venomous and Poisonous Marine Animals: A Medical and Biological Handbook. UNSW Press, 1996. ISBN 0-86840-279-6. с. 65–8. Посетен на 2008-10-03.
  33. Novak, K.. Spider venom helps hearts keep their rhythm. // Nature Medicine 7 (155). 2001. DOI:10.1038/84588. с. 155.
  34. Lewis, R. J., and Garcia, M. L.. Therapeutic potential of venom peptides. // Nature Reviews Drug Discovery 2 (10). 2003. DOI:10.1038/nrd1197. с. 790–802.
  35. Bogin, O.. Venom Peptides and their Mimetics as Potential Drugs. // Modulator (19). Spring 2005.
  36. Andrade E. Penile erection induced in vivo by a purified toxin from the Brazilian spider Phoneutria nigriventer. // British Journal of Urology International 102 (7). 2008. DOI:10.1111/j.1464-410X.2008.07762.x. с. 835–7.
  37. ((en))  Spider Venom Could Yield Eco-Friendly Insecticides. // National Science Foundation (USA). Посетен на 2008-10-11.
  38. Ray, N.. Lonely Planet Cambodia. Lonely Planet Publications, 2002. ISBN 1-74059-111-9. с. 308.
  39. Weil, C.. Fierce Food. Plume, 2006. ISBN 0-452-28700-6. Посетен на 2008-10-03.
  40. Hinman, M. B., Jones J. A., and Lewis, R. W.. Synthetic spider silk: a modular fiber. // Trends in Biotechnology 18 (9). 2000. DOI:10.1016/S0167-7799(00)01481-5. с. 374–9.
  41. Menassa, R., Zhu, H., Karatzas, C. N., Lazaris, A., Richman, A., and Brandle, J.. Spider dragline silk proteins in transgenic tobacco leaves: accumulation and field production. // Plant Biotechnology Journal 2 (5). 2004. DOI:10.1111/j.1467-7652.2004.00087.x. с. 431–8.
  42. Duarte, F. J., Taylor T. S., Black, A. M., Davenport W. E., and Varmette, P. G.. N-slit interferometer for secure free-space optical communications: 527 m intra interferometric path length. // Journal of Optics 13 (3). 2011. DOI:10.1088/2040-8978/13/3/035710. с. 035710.
  43. ((en))  The 10 Most Common Phobias — Did You Know?. // 10 Most Common Phobias. Архив на оригинала от 2009-08-02. Посетен на 2009-08-02.

Вижте също[редактиране | edit source]