Петър Чаулев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петър Чаулев
български революционер
Петър Чаулев 
Роден: 1882
Охрид, Османска империя
Починал: 23 декември 1924  (на 42 години)
Милано, Италия

Петър Якимов Чаулев е български революционер, член на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация. Използва псевдоними като Езерски, Стефка, Караоормански, Майски, Торлаков, Турлаков и Wassermann[1][2]

Биография[редактиране | edit source]

Във ВМРО[редактиране | edit source]

Четата на Чаулев със знамето на охридските въстаници, на което е извезана девойка, носеща българското знаме.

Петър Чаулев е роден през 1882 година в Охрид, Вардарска Македония в албанско православно семейство като Петре Чауле. Известен още с прякора Петруш. Завършва пети клас в битолската българска гимназия. Учителства в Охрид и закратко в Пополжани, и дейно участва в делата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

През Илинденско-Преображенското въстание е войвода на селската чета от Мешеища, с която се сражава в Охридско и Крушовско. След въстанието разпуска 15-16-те си четници и остава като войвода на малка чета от 5-6 души в района на Галичица.[3] Работи за възстановяване на организацията, член е и на Битолския окръжен комитет.

През лятото на 1906 година Алберт Сониксен присъства на няколко съдебни процеси, ръководени от Петър Чаулев в малко планинско село. Описва го като решителен и строг, но справедлив.[4] От есента на 1906 година е вече районен войвода в Охридско заедно с Лазар Цириов. Води чета от 7 души и е подпомаган от Деян Димитров[5]. През 1908 участва на Кюстендилския конгрес.

След Младотурската революция се обявява против ръзоръжаването на ВМОРО, но все пак четата му тържествено е посрещната в Охрид[6]. Присъединява се към Народната федеративна партия (българска секция) на Яне Сандански.[7]

В началото на 1911 г. заедно с Христо Чернопеев и Тодор Александров е избран за член на ЦК на ВМОРО.

По време на войните за национално обединение[редактиране | edit source]

По време на Балканската война оглавява Трета отделна партизанска рота на Македоно-одринското опълчение със сборен пункт град Радовиш. Подпомага сръбското настъпление във Вардарска Македония. Ръководеният от него отряд четници и милиция се сражава на 4 и 5 ноември 1912 година при селата Прибилци и Брежани, като пленяват около 600 османски войници. На 6 ноември Чаулев води 15-часово сражение при прохода Бухово, между Ресен и Охрид, отблъскват войските на Джавит паша и пленяват около 300 души. На 10 ноември 1912 година отряд от 300 души начело с Чаулев освобождава Охрид и издига българското знаме на Самуиловата крепост.[8] Когато на 13 ноември сръбските части влизат в Охрид Чаулев и всичките му четници са арестувани и въпреки протестите на местното население не са освободени. Четниците успяват да пробият стената на затвора и се отправят на изток към българските части.[9][10]

Чаулев като млад

През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.[13] Действа вече в тила на сръбската армия. След войната Петър Чаулев и Смиле Войданов с общо 189 четници възстановяват революционната си дейност в Охридско сега срещу новата сръбска власт[14].

Впоследствие се оттегля в Албания и обмисля да вдигне въстание срещу сръбската и гръцката власт в Македония. Дейно участва в Тиквешкото въстание и оглавява Охридско-Дебърското въстание и влиза тържествено в освободения Охрид, заедно с Павел Христов. След четири дневни тежки боеве взема решение да разпусне четите, да се изтегли в Албания и да остави мирното население незащитено от набезите на окупаторите. Неговата фамилна къща също е опустошена впоследствие. Петър Чаулев е обвиняван в фантазьорство и мегаломанство заради плановете си.[15] На 20 март 1915 година Петър Чаулев участва в Валандовската акция.[16] Заедно с войводите Ване Стоянов, Петър Овчаров, Любомир Весов и Панайот Карамфилович и с общо 1000 четници разбиват сръбските войски в трите укрепени пункта Валандово, Пирава и Удово. Убити са 470 сръбски войници и 7 офицери, а Валандово е превзето, след което четите се изтеглят в България.

През септември 1915 година старши подофицер Чаулев завежда разузнавателен пункт №1 в Кюстендил на Партизанския отряд на Единадесета пехотна македонска дивизия.[17] При началото на бойните действия през Първата световна война партизанската рота на Чаулев и Павел Христов, в която влизат няколко партизански взвода, взима участие във всички боеве при настъплението на българската армия по направлението Прилеп — Битоля — Охрид и освобождават Крушево.[18][19]

Заедно с четите на Тодор Александров, Петко Пенчев и други войводи подпомага действията на Единадесета пехотна македонска дивизия. След това е назначен за околийски началник в Охрид.

1919-1924[редактиране | edit source]

Портрет на Чаулев

След войната през 1919 година Петър Чаулев заедно с Александър Протогеров и Тодор Александров възстановяват вътрешната революционна организация в Македония под името ВМРО. Тримата влизат в новия Централен комитет на ВМРО.

През 1924 година съветски представители печелят на своя страна Димитър Влахов и Петър Чаулев. Чаулев подписва така наречения Майски манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. Петър Чаулев подтиква и Александър Протогеров да подпише документа, като слагат подпис и от името на отсъстващия Тодор Александров. Същата година Петър Чаулев издава книгата „Скипия (Албания)“ в Цариград[20].

Убийството на Чаулев[редактиране | edit source]

След Майския манифест Петър Чаулев до голяма степен е изолиран от работата на ВМРО. На 15 септември 1924 година той публикува писмо във вестник „Балканска федерация“, в което обвинява Александър Протогеров за убийството на Тодор Александров, след което обявява намерението си да „възстанови ВМРО на базата на Майския манифест“.[21] В отговор на това Протогеров отнема представителните пълномощия на Чаулев и Влахов, обвинени като действащи лица във „виенската игра не на преговори, а на сметки и хитрувания", целяща превръщането на ВМРО „в сляпо оръдие на Москва". Малко по-късно ВМРО издава смъртна присъда срещу Чаулев, смятайки го за отговорен за убийството на Тодор Александров.[21]

По това време Чаулев живее в Италия, където на 5 ноември пристига Димитър Стефанов от кратовското село Марчино, един от опитните екзекутори на ВМРО. През декември той открива Чаулев в Милано, като на няколко пъти се отказва да го нападне, за да не пострадат други хора. Около обяд на 23 декември 1924 година в кафене в центъра на града Стефанов убива Петър Чаулев.[21]

Малко по-късно вестник „Свобода или смърт“ на ВМРО от 15 януари 1925 г. бр. 3 пише:

Чаулевъ е убитъ не за отмъщение, а по силата на наказателния статутъ на В.М.Р.О., който е изриченъ: „изменниците се наказватъ съ смърть“.

След 1944 година неговият син Кирил Чаулев става член на АСНОМ.

Обвинения към Петър Чаулев[редактиране | edit source]

Христо Матов обвинява Петър Чаулев за главен виновник за кръвопролитбата във ВМРО. Твърди, че понеже Чаулев е албанец по произход е с доста особен характер. Разказвал е история за охридска учителка убита от Чаулев, защото е забременяла от него. Братята Христо и Милан Матови бягат от Петър Чаулев, а по-късно Милан Матов описва случката в "Спомените на Милан Матов, най-комитата разказва”. Определят Чаулев за съветски шпионин раздаващ пари за каузите на Коминтерна.

Съгражданинът на Чаулев, журналистът Петър Карчев пише за Чаулев:

Ценни качества имаше като революционен организатор. Висок, сух, ще рече някой, да го духнеш, ще падне. Всъщност беше жилав, изпечен човек. Петре не обичаше много отдавна да слуша, когато друг разказва. Той вземаше думата и мъчно я изпускаше — не я даваше другиму. Преживял беше много, но и беше човек с развита фантазия. Преувеличаваше, с други думи, някои работи, ей така, за ефект, в минти на вдъхновено словоизлияние. Имаше у него начало на писателски дарби, атрофирани с време в грубите житейски борби. От своя войводски живот ми е разправял любопитни епизоди и много странни истории... Сядаше на стол или на пейка и подгъваше крака под себе си, „кръст-нозе“, по турски. Изваждаше дългия си чибук с топчест кехлибар от едната страна, захапваше го в уста, а на другия край, също с кехлибаров отвор — слагаше цигара... Петре Чаулев, голям и заслужен борец срещ турското иго, имаше много турски навици. Беше „чалъмлия“ човек, имаше нещо господарско и в жестовете, и в интонацията му. И дори в походката му имаше нещо агаларско, бейско... Протогеров ми разправяше, че Петре имал много повече връзки и познансква в Охридско, Кичевско, Стружко, в Дебърца и Ресенско, както и в Преспанско и албанските погранични до Македония краища, отколкото кой и да е революционен деятел по тези места. Петре владееше много добре и албанския език.[22]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Коминтернът и България (март 1919 - септември 1944), том ІІ Документи, Главно управление на архивите при Министерския съвет, Архивите говорят №37, София, 2005, стр. 1249.
  2. Николов, Борис. ВМОРО — псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.41, 51, 62, 97, 98, 108
  3. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 359 - 360. ISBN 954321056X
  4. Освободителнитѣ борби на Македония, II, Хр.Силянов
  5. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 - 1944 в документи, том 1 1878 - 1912, част втора, стр. 475-481., „Българските революционни чети в Македония според доклад на А. Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Д. Станчов“
  6. Илюстрация Илинден, бр. 132, стр. 11
  7. Гаджев, Иван, „Иван Михайлов — отвъд легендите“, Том I, София 2007, Университетско издателство „Св. Климен Охридски“, стр. 441.
  8. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 23.
  9. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 21.
  10. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, ИК „Знание“, София, 1998 г., стр. 24
  11. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 22.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 23.
  13. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 796, 892.
  14. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, ИК „Знание“, София, 1998 г., стр.27
  15. Това, което видях от Балканската война, Симеон Радев
  16. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 147.
  17. Минчев, Димитър. Четите на ВМОРО през Първата световна война, в: 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация, Македонски научен институт, София 1994, стр. 139. ISBN 954-8187-10-8
  18. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 155.
  19. Минчев, Димитър. Четите на ВМОРО през Първата световна война, в: 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация, Македонски научен институт, София 1994, стр. 142. ISBN 954-8187-10-8
  20. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 185.
  21. а б в Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 204-207.
  22. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 358 - 359. ISBN 954321056X
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.