Подем

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Подем
България
Red pog.png
Подем
Област Плевен
Red pog.png
Подем
Общи данни
Население 1 000 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 30,781 km²
Надм. височина 43,326 m
Пощ. код 5852
Тел. код 06517
МПС код ЕН (Пл)
ЕКАТТЕ 57025
Администрация
Държава България
Област Плевен
Община
   - кмет
Долна Митрополия
Поля Цоновска
(СДС, ЗНС, БЗНС, …)
Кметство
   - кмет
Подем
Никола Христов
(ПБСД)

Подѐм е село в Северна България. То се намира в община Долна Митрополия, Област Плевен.

География[редактиране | edit source]

ГЕОГРАФСКО РАЗПОЛОЖЕНИЕ И ПРИРОДО-КЛИМАТИЧНИ УСЛОВИЯ Село Подем се намира на 20 километра северно от областния град Плевен. Застроено е на около 200 метра от левия бряг на река Вит и в близост до ж.п. линията Ясен_(Област_Плевен)Черквица. Селото се е разпростряло на два дола, два хълма и югозападна равнинна част на площ от 1,853 кв. км. Цялото е оградено от 400 декара мера (селско пасбище). В близост до него са селата: Комарево_(Област_Плевен), намиращо се на 6 км в посока север, Рибен – източно на 2 км, Божурица – югоизточно на 4 км и конезавод “Клементина” (с. Победа_(Област_Плевен)) – на 5 км в посока юг. Заселването на селото от нашите предци е станало благодарение на издадения през 1880 г. от княз БатенбергЗакон за населяване на ненаселените земи в България”. По указание на тогавашната Плевенска областна управа новозаселниците са настанени в землището на избягалия турчин - земевладелец Хавин бей.

Релефът на цялото землище е почти равнинен със слаби възвишения както в населената част, както споменах, така и в полската част на запад от селото – главно в местностите около “Кайсиевата градина”, “Камена могила”, “Сарафското”, около “Дълбок геран” и “Кутела”. Въпреки това надморската височина не надвишава 50 м. Още през 1926 г. , когато са изградени постройките на ж.п. спирка Мъртвица, на главния им корпус Географическият институт – Главна нивелация, София, поставя метален вимпел с надпис “Височина над морето – 43,326 м”; който и сега е запазен. Друго, което отличава с. Подем от заобикалящите го села, е липсата на някои природни дадености, като крайречни пасбища и гори. В близост, на около 500 м северно от селото, до 1946 г. имаше хубава дъбова гора, която поради създаването на Научен институт по захарната цвекло “Проф. Иван Иванов” бе изкоренена. Много привлекателна, служеща за отмора на населението, бе местността “Върбака” (на около 200 м източно от селото). Просторните и екологично чисти поляни, в които можеха да се намерят, освен преобладаващата върба, и билковите и плодови храсти глог, къпина, шипка, дървен бъз, горска ягода и киселец, а така също и ранните пролетни цветя – кокиче, минзухар, синчец, теменуга и божур, се използваха целогодишно за устройване на тържества, излети и спортни състезания, както на такива празници, като Великден, Гергьовден, 1 Май, 9 Септември, така и по други поводи. Сега единствените горски насаждения, с които подемчани могат да се “похвалят”, са акациевата гора на 500 м северно от селото в м. “Кривите круши”, акациевите площи около м. “Дълбок геран” и “Мачорското”, залесителните пояси в полето, засадени в началото на 50-те години, и периодичното засаждане с топола на местността на бившия “Върбак”. Землището на с. Подем е характерно със субконтинентален климат (четири годишни времена) – горещо лято, и студена зима, Пролетно време преобладават югозападни, предимно западни ветрове, през лятото (юли) – ветровете “суховеи”, които създават условия за появата на “чалгън” по есенниците. През късната есен и зимата ветровете са североизточни. Средните годишни валежи са от 550 до 700 мм на кв. м. Максималните температури през лятото (юли-август) достигат до плюс 39-40 градуса, а минималните през зимата – до минус 18-24 градуса. През летните месеци често връхлитат бури със силен вятър, поройни дъждове и градушки.

В почвено отношение в западната част на землището преобладава излужен чернозем, а в района край река Вит – алувиално-ливадни почви. По отношение на запасеността на почвата с основните хранителни вещества – азот, фосфор и калий, тя е бедна на азот и фосфор, но сравнително добре е запасена с калий. Изводът е, че за да се очакват добри резултата от засяваните култури, трябва да се извършва постоянно торене с естествен тор и изкуствени торове, богати на фосфор и азот. Обработваемата площ в землището е около 21 702 дка (по данни на съществуващото до 1989 г. ТКЗС

ВОДОИЗТОЧНИЦИ

За питейни нужди в рамките на селото основно е ползвана вода от кладенци (герани). Още в първите години след заселването си хората започнали да изграждат отначало обществени (махленски) кладенци, както в различните краища на селото, така и по полето. Около 1910 г. и особено след завършване на войните (1918 г.), започнало масово изграждане на кладенци из селото и полето и в средата на 20-те години, почти всяко семейство вече имало собствен геран. Първият геран е изкопан през 1882 г., след идване в селото на Лукан Ценов Луканов (1833-1944) от с. Кацамуница, тогава 50-годишен. Той открива собствена бакалничка, от където снабдява новозаслниците с най-необходимите стоки. Под негово ръководство и с усилията на съседите му Тодор Сарафа и Вълчо Недялков, бил изкопан геран с дълбочина 5-6 м. На герана поставили каменен кръст с надпис “1882”. Геранът бил ползван от всички и просъществувал до около 1941-1942 г.

За по-малко от 10-15 години в селото били изградени над 15 махленски кладенци. Почти толкова е имало и в различни местности на полето. По-известни са Гущеровия геран с кобилица, строен от кацамунченина Симеон Киров през 1889-1890 г., Ганчевия геран, Милан Марковия геран, герана на Матей Сърбов, гераните на Иван Ницов и Мишо Ясенски, построения през 1910 г. по инициатива на Крачун Матеев, преди да отиде на война, гераните край къщите на Илия Вълов Димов, Атанас Андреев, Атанас Николов, Митко Пешев, Яни Върсама, Никола Янев и др. През 1983 г. подемски строители изграждат в края на селото чешма с голямо бетонно корито, подарена на овчарите за всички времена. Кладенци са изградени в трите училища, двора на циглената фабрика, ж.п. гарата и др. Най-прочут е Дълбокият геран, с воден стълб от около 20 м, облицован с камък от кариерата в с. Крета, отначало с кобилица, впоследствие с чекрък. За неговото изграждане има няколко версии. Той отстои на около 7 км западно от селото, в самото начало на Хайдушкия път. Кристално чистата и студена вода е ползвана от незапомнени времена. Предполага се, че геранът е изграден още по време на Средновековието, когато по близкия път са вървели кервани към римския град Улпия Ескос (край с. Гиген) и Дунава. Друга версия сочи, че геранът е построен от павликяните през XI - XII век, когато се настаняват тук. В трета версия се разказва, че геранът е изкопан по време на хайдушкото движение, тъй като се намирал в близост до Хайдушкия път. И трите версии за изграждането на този геран са възможни. Ясно е едно, че той е бил необходим на хората от най-дълбока древност, поради което те са го поддържали и ремонтирали през всички тези посочени периоди, за да остане и досега. В днешни времена водата с която се препитават идва от съседното село Рибен.

ФЛОРА И ФАУНА

Флората и фауната в района на селото и в самото село са се развивали в зависимост от климатичните условия и природните дадености, характерни за централните райони на Северна България. По-характерни представители са:

I. ФЛОРА (Растителност) 1. Дървесни видове а) за огрев, строителни материали и декоративни: бяла акация (салкъм), червена акация, топола (бяла, черна), дъб (до 1946 г. в м. “Гората” – изсечена. В момента единствените представители на дъба са 6-те столетни дъба по шосетата за селата Рибен и Комарево, които са защитени като редки природни видове, айлантус, платан, гледиче, черница, явор, бряст (все по-рядко срещан), речна върба, плачеща върба, див кестен, бяла бреза, бор, ела, смърч. б) храсти (декоративни и билкови): глог, трънка, шипка, чимшир, булчинско цвете, горски хмел (сега е изчезнал), столетник, бръшлян, френско грозде, дворна метла, полска метла, дървен бъз. в) плодови дръвчета: зарзала, кайсия, ябълка, слива, дюля, праскова, череша, вишна, орех, джанка, а също и много рядко срещаните смокиня, мушмула, лешник, дрян, лимон.

2. Цветя а) полски и горски: дива ружа, полски мак, минзухар, кокиче, теменужка, синчец, гергьовче, божур, ралица. б) домашни (градински): питомна ружа, шибой, роза, зюмбюл, теменуга, латинка, нарцис, маргаритка, перуника (ниска, висока, бяла, жълта, синя, маказена), питомен божур, лале, турско лале, бял и жълт крем, върбинка, дамско сърце, момина сълза, хризантема, гергина, димитровче, гербер, карамфил (нискостъблен и високостеблен), здравец, калдъръмче, невен, метличка, богородичка, астра, стамболче, иглика, калия, кана, мариници, фунийки, бяла камбанка, сапунче, циклама, бегония, петуния, японка, трендафил, кученца, момини мигли, хортензия, люляк (бял и син), паричка, ралица. в) домашни (саксийни): аспарагус, японска роза, китайска роза, мушкато, индрише, фикус, кактус, алое, папрат, бегония, бона, восъче, столетник, палма, теменужка, сакъзче.

3. Билки: пелин, магарешки бодил, бял бодил, гръмотрън, жиловлек, хрян, шангали, лайка, татул, глухарче, овчарска торбица, слез, бял равнец, жълт равнец, бъзе, коприва, кантарион (жълт и червен), камшик, маточина, мента, бабина душица (мащерка), дилянка, кукуряк.

4. Подправки: сминдух, магданоз (мерудия), целина, дивисил, чубрица, копър, мак (градински), кориандър, сусам (много рядко).

5. Зеленчуци: червени домати, син домат (патладжан), чушки (пипер), чушлета, зеле, краставици, картофи, кромид лук, чеснов лук (пролетен и есенен), арпаджик, карфиол, цветно зеле, моркови, алабаш, бял фасул, градински фасул за консерва, грах, бамя, репички, салата, маруля, ряпа (лятна и зимна), спанак, лапад, лобода, киселец, тиквички, праз лук.

6. Плодове: малина, ягода, къпина, диня, пъпеш, грозде (десертни сортове: афузали, болгар, кардинал, сензо, перла, граноар; винени сортове: памид, мерло, гъмза, ркацители, хамбургски мискет, отел, димят), тиква (бяла за ядене, цигулка), захарна метла.

7. Житни и технически култури: пшеница, ечемик, пролетен ечемик, ръж, царевица, соя, леща, рицин, захарно цвекло, тютюн (ориенталски и бърлей), слънчоглед, метла за метене, коноп.

8. люцерна, фий, овес, еспарзета, суданка, репко, просо, кръмно цвекло, жълта и бяла тиква, фуражна царевица, бурчаг и мухар (отглеждаха се до 40-те години на миналия век).

9. Тревисти (полски и ливадни): детелина, великденче, щъркелче, паричка, див овес, див ечемик (гъци-гъци), заешка сянка.

10. Плевели: пирей, балур, троскот, синап, паламида, щир, кукувича прежда, совлак, бабин зъб, бучумиш, кучешко грозде, вълча ябълка, лепка, пилешка трева.

II. ФАУНА (животински свят) 1. Домашни животни: кон, крава, бик, вол, теле, юница, бивол (до към края на 50-те години на миналия век използвани предимно за преместване на вършачките от двор до двор, а по-късно и в керамичната фабрика за извозване на глина и готова продукция на гарата, а така също и в специализираната бригада на ТКЗС, за извозване на тежки товари), овца, овен, агне, шиле, коза, козел, козле, магаре, катър (кръстоска между магаре и кобила), свиня, куче (разни породи – овчарка, ловни, декоративни), питомен заек, котка.

2. Домашни птици: кокошка, петел, гъска, гъсок, пуйка, пуяк, патица (макаща, глухоняма), юрдечка, токачка, декоративна кокошка, културен (домашен) гълъб.

3. Прелетни птици: бял щъркел, славей, кукувица, лястовица, пъдпъдък, авлига, кадънка, чухалче, синигер.

4. Птици (полски, горски, и други): чучулига, кълвач, циганско петле (папуняк), кос, чичопей, скорец, фазан, яребица, див гълъб (гривек), гугутка, гургулица, орел, сокол, дуганче, сврака, сива врана, черна врана (гарга), сиво врабче, бухал, сова, кукумявка.

5. Водни птици: дива гъска, дива патица, (понякога прелитащи) чайка и гларус, лебеди, бекаси, жерав, рибар.

6. Дивеч за отстрел: сърна, глиган (диво прасе), див заек, фазан, яребица, див гълъб, пъдпъдък, дива гъска, дива патица.

7. Вреден дивеч: лисица, сив вълк (рядко се среща), дива котка, язовец, белка, невестулка, пор.

8. Влечуги, земноводни, мекотели, пълзящи, подземни и летящи бозайници, гризачи: смок, пепелянка, усойница, обикновен гущер, зелен гущер, охлюв, водна жаба, сухоземна жаба, костенурка, таралеж, мишка (полска, домашна), плъх, къртица, кьораво куче (слепок, подровец), суяк (лалугер).

9. Паразити по хора, животни, растения: бълха, въшка, кърлеж, кокошинка, домашна дървеница, краста, сив червей, телен червей, лукова муха, листна въшка, синя китка, дървесен мъх.

10. Насекоми: медоносна пчела, оса, муха (домашна и полска), конска муха, комар, водно конче, колорадски бръмбар, дървесна въшка, житен бегач, житен бръмбар, житна дървеница, торен бръмбар, скакалец, пеперуди (нощни, дневни, блатни), щурец, мравки, попово прасе.

11. Риби и други водни животни: бързица (уклей), шаран, сом, скобар, мряна, таранка, платика, червеноперка, щука, змиорка, речна мида, речен рак, пиявица, водна змия.

История[редактиране | edit source]

ЗАСЕЛНИЦИ СЪЗДАТЕЛИ НА СЕЛОТО

Създателите на бъдещото село Мъртвица се преселници от пет различни места:

1. Преселници от Източна Тракия.[1]

През 1880-1881 г. в селото се настаняват 46 семейства от селата Докузхоюк (Деветмогилово), Енеджия, Кавакли, Хаскьой, Сатъкьой, Коют дере и Карадър от Одринска област, Лозенградски окръг. Посочените села се намирали в околии: Бабаески, Люлебургас и Мустафа паша. Прогонени от родните си места тези преселници пътуват с волските коли, магарета и коне цели 2 години и 5 месеца, като изминават над 550 км. По дългия път умират 6 човека и се раждат 3 деца. Последната зима, преди да дойдат в селото, те прекарват в с. Мъдювене (дн. Градина) и с. Къбел, Плевенско.

След Балканската война от 1912 г. българите в Лозенградско са подлежени отново на гонения и тормоз. Проф. Милетич описва тези жестоки събития в книгата си “Разорението на тракийските българи през 1913 г.”, издадена през 1918 г. От с. Докузхоюк, Бабаеска казаа, към България тръгват да търсят спасение 29 семейства, около 100 човека. Те пътуват около 3 месеца с каруците си до Бургас, а от там с влак до Плевен. В Мъртвица се настаняват през 1913 г. по силата на приетите държавни закони за настаняване и подпомагане на бежанците.

2. Преселници от Румъния. Те пристигат в селото през 1881-1885 г. Наричали ги власи, макар, че те са потомци на български изселници, избягали от България през 1688 г. след Чипровското въстание. Те пристигали през Дунава на салове, натоварили коли, добитък и покъшнина. Тези 70 семейства са преселници от градовете Каракъл и Корабия и селата около тях Избичени, Гърков, Доанка, Тия Маре, Росанещ, Излас. Из между първите преселници от Румъния се били дядо Кръм, Андрея Иваницов, Александър Бачов, Цоне Мильов, Крачун Матеев, Първан Стоянов, Върбан Иванов. Водач бил Ницо Сърбов, който познавал тези места, тъй като бил готвач в полка на майор Марачиану по време на Руско-турската освободителна война и полка бил отседнал в местността “Черешовица”край Мъртвица. Както на всички, така и на власите били предоставена земя от 30 до 60 дюлюма и дворни места за строеж на къщи. От първите заселници от Румъния само Андрея Иваницов, Цоне Мильов и Крачун Матеев си построили стабилни за онова време керпичини къщи.

3. Българи от Източни Родопи. Шест семейства с около 27 човека от селата Гьокчебунар и Чекердакли от Одринско, Димотишки санджак пътуват към България заедно с тракийците от Лозенградско. По пътя умират три деца.

4. Преселници словаци. През 1884-1886 г. в България се преселват словашки заселници. Те идват от т.нар. “Долна земя” разпростряла се на територията на Унгария, Румъния, Хърватска, Бачка и Босна. Житейската съдба на тези изстрадали хора е била обект на много изследователи, особено след 1928 г., когато след обединението на Чехия и Словакия и встъпването в длъжност на първия чехословашки президент Томаш Гарик Масарик. По различно време излизат от печат няколко книги, диплянки и изследвания, отразяващи живота на словаците в България. През 1928 г. чехословашкото дружество при народния дом “Т. Г. Масарик” – София издава книгата “Юбилейна годишнина за чехословашките заселници 1868-2928 г.” През 1936 г. излиза книга на Ян Михалко, а през 1985 г. илюстрованата книга “Словаците в България” от Йозеф Хрозиенчик. По случай 110-годишнината от заселването на словаците в България Ян Ботик, чието семейство е живяло в Горна Митрополия издава през 1994 г. богато илюстрована книга Според Андриш Мреница от Йовишовка, базирайки се на спомените на 90-годишния Янко Микулаш, живял в Подем до изселването си в Чехословакия, съдбата на българските словаци е следната: Първите словаци са пристигнали в България през м. март 1884 г. Това са били петте семейства на Ондриш Бенко, Павел Павлович, Ян Хутка, Мишо Мокран и Самуел Хулка. Те тръгват с 5 конски каруци (около 28 човека) от с. Божурна, Сърбия и след около седмица пристигат в София, където отсядат при словака Захей, който притежавал магазин за платове. Със съдействието на Захей те подават молба до министерството, получават разрешение и са насочени към окражната комисия за настаняване на бежанците в Плевен, която ги заселва в Мъртвица. Тук в новото село вече имало други заселници българи-тракийци и преселници от Румъния. Същата 1884 г. през лятото двамата славонци Ондриш Мреница (дядо на автора на изследването) и Яно Маркуш тръгват пеша от същото село Божурна към България, за да се уверят на място за условията, които се предлагат на преселниците. От Лом се качват на кораб и пристигат в Никопол, от където отново пеша пристигат в Мъртвица. След като се уверили в добрите условия за живот на новото място те заминали при окръжния началник Щърбаков в Плевен, където получили уверение, че могат да се заселят също в Мъртвица и че ще им бъде осигурена земя и средства за строеж на жилища. Двамата пратеници се завръщат в Божурна и веднага 9 семейства започват подготовка за заминаване. В края на м. октомври 1884 г. семействата (около 40 човека) натоварват покъшнината на 9 каруци и потеглят на дълъг път. На 7 ноември те пристигат в Мъртвица. Това са семействата на Андрий Мреница (18-годишен с едно дете), братята му Яно, Марци и Павел, семействата на Мишо Палван, Павел Стракуш, Ян Маркуш, Марци Бенка, Ян Тордай, Дюро Северин, Мишо Коларин и Мишо Маречек. След Сръбско-българската война (1885 г.) в Мъртвица се заселва трета група славони. Новината за добрите условия в България достигат и до селата в Банат – Ковачица, Стара Пазова, Бачка и др.Около 200 души натоварват на лодки покъшнината си и от Панчево по Дунава пристигат в Никопол за около седмица. Тук ги чака Андрей Мреница и Мишо Мокран, както и представителя на окръжната комисия. Преселниците са настанени в Горна Митрополия и Бръшляница. По същото време от Надлак (Румъния) с по едно-две каруци на семейство пристигат още славони, които пътуват 18 дни до Горна Митрополия. Последната група словони пристига в България през 1900-1910 г. Една част от славоните от с. Падина, след като минали през Унгария, Сърбия и Румъния се заселили в Русия, но след около 4 години,недоволни от условията там, се връщат обратно, като част от тях остават в България и се заселват в с. Войводово, другите се връщат в областта Банат. Според изследванията на Ян Михалко, който пише книгата си “Наши в Бухарско”, отначало в Мъртвица се се заселили 56 семейства с 231 човека. 50 години по-късно, когато през 1936 г. излиза книгата му, той пише, че славонските семейства в Мъртвица са 72 с 297 души. Михалко оповестява, че славоните в Мъртвица се от селата Божурна, Падина, Ковачица, Хайдушица, Хертеленда, Шандор, Клопотин и Панчево. През 1949-1950 г. една част от словаците се изселват в Чехословакия - с. Йовишовка, околия Миколово, окръг Брецслав, в близост до австрийската граница. В освободените къщи се настаняват 35 семейства, около 100 човека, от с. Горно Уйно, Кюстендилско, които живеят и досега в с.Подем.

5. Унгарци. Т.нар. "унгарци" са българи, които през периода на турско робство са емигрирали в Австро-унгарската империя.Около 12 семейства, 40 човека, от Австро-Унгария пристигат по нашите земи през 1885-1886 г., възползвайки се от облекченията, които предоставя Закона за населяване на ненаселените земи в България. Те идват от Арадска област, от селата Самболети, Еланча, Миналане и Панчево. Пътуват по суша и водо, със салове и лодки, коли и каруци. Някои от родоначалниците на тези семейства са Ванте Узур, Лазар Гаврилов (Бенкеш), Тобушарови, Аврам Барба, Коста Фролов, Флиторовите, Тиеви, Иван Янков, Профирови, Лукреция (Креца) Таирова.


Преброяването през 1900 г. показва, че в Мъртвица има 240 дома с 1249 жители., а в края на 1910 г. домовете са вече 275 с 1552 жители. Село Рибен, много по-старо от нашето, при първато преброяване има 145 дома с 937 жители, а при второто - 197 дома с 1185 жители. Освен различните преселници, които се заселват в селото, съществена роля за нарастване броя на жителите на селото има и голямата раждаемост, характерна за първата четвърт на ХХ век. В някои семейства от селото са се родили по десет и повече деца. Много са умирали, но и много са останали. Злата Бояджиева е родила 16 деца, от които 10 живи, Стана Копестийката - 14 родени, 8 останали живи, Елена Сарафката - 11 родени, 7 живи. Кога питах баба Елена, защо толкова много деца са раждали, тя усмихната ми отговаряше: “Защо ли? Защото на тая Българиа дяца и требоват. Момчета за войници, момичета за кърска работа и да раждат. Трябва да надминем турчина. А пък много ли са децата, ке има и за небото, ама ке остават и на дунята (земята)”. Това беше филосовията на баба ми. И тя имаше пълно право.

ЗА ИМЕТО НА СЕЛОТО[редактиране | edit source]

Първото споменаване за заселници по тези места е от 1891 и 1892 г. В отчета на окръжния управител от това време се казва следното: “Преселвания през двете години в Плевенско не е имало, освен през миналата година, една част банатчаяни, власи и българи от Балканските места, са завзели някогашното черкезко село Мъртвица, където и окончателно са се заселили...” Може да се предположи, че става дума за новозаселниците тракийци и родопчани през 1880-1881 г. От изложението се вижда, че новите заселници са приели за име на селото, наричаното от съседното село Рибен наименование на местността, в която имало голяма блато със застояла, “мъртва” вода. Те обикновено казвали: “Отиваме да работим на Мъртвицата”. Новозаселниците, чувайки това название, го приели за име на селото и така се регистрирали и в областта. Това се потвърждава и от някои бивши общински служители, които предават спомени на по -стари хора. Явно това голямо блато, намиращо се в землището на чифлика на Хавин бей, където хората водели на водопой животните си, е били известно най-вече с името “Мъртвица”. Като ходели да си поят животните хората все се поданяли: “Хайде, хайде на “Мъртвицата”. Днес Мъртвица, утре Мъртвица, наложило се това име, та макар и не толкова привлекателно, като най-лесно за заселниците, те се спрели на него и с това име регистрирали новото село. Тази регистрация е станала на 17.Х.1881 г. “АКТ ЗА ОТВЕЖДАНЕ ЗЕМЯ”

В продължение на 5-6 години след пристигане на бежанците в новото село плевенски земемери са размервали и раздали дворните места и обработваемата земя в землището на селото, като издавали на собствениците съответни актове. По-късно, на основата на тези първични актове са издадени официалните документи за собственост наречени “Акт за отвеждане земя”, подписани от окръжния финансов началник и чиновника по държавните имоти. Актът е издаван на основание утвърдения от княз Батемберг през 1880 г. “Закон за населяване на ненаселените земи в България”, приет от Народното събрание. Според закона на всяко семейство, според броя на членовете му, се давало от 30 до 60 дка обработваема земя и до 3 дка дворно място. В “Акт за отвеждане земя” издаден на семейството на Тодор Петров през 1907 г. се казва, че той е издаден на основание предписания на Окръжната комисия от 1886 и 1887 г., като е посочено, че му се отвежда 60 дка държавна земя, съгласно чл.7 от Закона за населяване на ненаселени земи, и че той няма право да я продава, заменя или подарява в продължение на 20 години. При отвеждането семейството се е състояло от 6 члена, и му е дадено 60 дка земя. Такива документи за собственост са получили всички новозаселници, дошли през първите и следващите години.

  Вследствие регулациите на селото и трасирането на нови и прави улици, както и извършваните продажби и замени стнали през следващите години, много от дворнити места променили местоположението и собствениците си, но мнозина и досега са запазили своето първо местоположение, като тези на Сарафовите, Вълчо Недялкови, Марин Христови, Танас Стоилови, Тодор Ангелови, Петър и Куна Бояджиеви, Киризиевите, Молдованите и др.

ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ НА СЕЛИЩЕТО

Още със заселването на селото първоучредителите са вкопчили мишци един в друг, хванали са се здраво за коравите и напукани ръце и са вперили поглед към мечтаното, въпреки съпътстващите ги неволи и несгоди. Мъката си утешавали със звънливите песни и кръшните тракийски хора. Но се врекли, че заедно с жените си и малките си рожби ще градят своето гнезденце – бъдещото село. За първозаселници се смятат 46 български семейства от Източна Тракия и 6 семейства на българи от Източни Родорпи, общо 266 човека, което станало през 1881 г. Малко по-късно тук пристигат около 15 семейства, около 80 човека, от Румъния, наричани “власи”. През първите години от заселването селото е било от 68 семейства с около 308 жители. Според статистическите данни от преброяванията и други сведения показват, че селото расте много бързо в сравнение със съседните села, имащи много по-дълголетна история. През 1885 г. преброяването в Княжество България показва, че населението на страната наброява 2 823 200 души. Село Мъртвица има 82 домакинства с 645 жители (Рибен – 137 домакинства – 926 жители). Само за по-малко от две десетилетия, за периода 1881-1886-1890 и преброяването през 1900 г. (след пълното комплектоване на селото със заселници от Румъния, Банат и Австро-Унгария), растежът на Мъртвица е видим – 195 домакинства с 1249 жители (Рибен – 145 домакинства с 937 жители). Шест години след заселване на селото, с Указ, обнародван в ДВ от 1 септември 1887 г., то преминава към Рибенската община. През 1887 г. структурата на населението на Мъртвица е следната: българи- 335, румъни (власи) - 372, славони - 181, унгарци - 55, немци - 2, арменци - 2, турци - 4, или общо 951 жители. През следващите години населението на селището бързо нараства, което основно се стимулира и от бързото стопанско развитие на района. Селото се намира на централен път свързващ дунавското пристанище Сомовит с областния център, от тук преминава ж. п. линията и в селото е построена ж. п. гара, изгражда се база за изкупуване и експедиция на зърнени храни, на фабрика за цигли, което от своя страна води до интензивно развитие на търговията, строежа на обществени сгради и училища и др. След идване на словаците се забелязва прогрес в развитието на земеделското производство. Особено осезаемо се почувствал този видим растеж в началото на 1902 г., когато с княжески указ от 6 май, обнародван в ДВ от същата година, с. Мъртвица е “отцепено” от община Рибен и се обособява като самостоятелна община. През същата 1902 г. селото наброява 1326 жители с 214 домакинства (къщи), Рибен е със 156 къщи и 1 020 жители. През 1907 г. жителите на Мъртвица са 1437 с 262 къщи (Рибен – 197 къщи, 1185 жители). Не се забелязва съществена промяна в структурата на населението. През 1910 г. статистическите данни показват, че в селото живеят 629 българи, 649 румъни (власи), 221 славони, 24 сърби, 18 турци, 22 унгарци, 2 немци и 7 цигани, при общо 1552 жители. Само след 5 години, през 1925 г., при общо 2006 жители, българите са 792, румъните (власи) - 858, славоните - 319 и всички останали - 37. И така, с всяка измината година естественият прираст в селото бележи значителен напредък. Този положителен естествен прираст особено осезаемо се отбелязва между 20-те и началото на 30-те години на миналия век, когато годишно е имало около 100 и над 100 раждания. Броят на децата, подлежащи на задължително безплатно образование през 1921 г. достигнал 351, през 1922 г. – 368, 1923/24 г. – 378, 1925 г. – 351 деца. При 1912 жители през 1924 г. е имало 131 раждания, през 1925 г. – 2147 жители с 89 раждания. Лек спад на положителния естествен прираст е имало през периода 1932-1934 г., когато вследствие на разпространилата се епидемия от болестите дифтерит и скарлатина, годишно са умирали между 80 и 90 човека, предимно деца. Следната таблица дава точните статистически данни за демографското развитие на селището по години: 1880-1881 г.- 68 семейства 308 жители; 1884-1886 г.- 82 семейства 731 жители; 1887-1889 г.- 951 жители; 1900-1902 г.- 224 семейства 1249 жители; 1907 г. 1437 жители; 1910 г. 1552 жители; 1912 г. 236 семейства 1586 жители; 1921 г. 320 семейства 1860 жители; 1925 г. 415 семейства 1912 жители; 1932 г. 439 семейства 2064 жители; 1935 г. 475 семейства 2148 жители; 1943 г. 2572 жители; 1953 г. 3861 жители; 1963 г. 3130 жители; 1967 г. 601 семейства 2612 жители; 1973 г. 2500 жители; 1983 г. 2000 жители; 1998 г. 1376 жители; 1999 г. 1356 жители; 2000 г. 1340 жители; 2001 г. 1260 жители; 2002 г. 1199 жители. От посочените данни се вижда, че максимален е броят на жителите на селото е през 1953 г.. До тази година броят на жителите расте непрестанно, след което поради развилите се миграционни процеси започва да намалява. Понастоящем живеещите в Подем са под 1000. В началото на ХХ век една част от селските жители заминават в други държави, най-вече към Американския континент, основни по икономически причини - търсене на по-добри условия за работа и изкарвана на повече парични средства за издръжка на семействата си. През 1908 г. за Северна Америка, щата Орегон, град Портланд, заминават Стефан Якимов (Кинов), Владимир Михайлов (Горо) и Милан Марков. С тях заминава и току-що заселилия се австроунгарец, 23-годишния Аврам Барба. Той заминал с намерението да препечели пари и да се изучи за евангелистки пастор. Връща се през 1921 г. и открива евангелистка църква, която просъществува до неговата смърт през 1938 г. Владимир Михайлов се завръща през 1909 г. Участва при учредяване на БЗНС. Открива обущарска работилничка и дюкянче, в което продава боза, велосипеди и части за тях, доставяни от италианската фирма “Беянки”. Тук в работилничката си дядо Горо съхранява читалищната библиотека и архива през 1912-1927 г., когато читалището прекратява дейността си, тъй като бил първият неплатен читалищен библиотекар. Милан Марков след няколкократното си завръщане от Северна Америка, заминава за Аржентина, от където окончателно се завръща през 1936 г. Стефан Якимов въобще не се завръща. Умира в гр. Портланд през 1962 г. на 74-годишна възраст. През 1928-1929 г. 17 словашки семейства (56 човека) напускат селото и окончателно се заселват в Аржентина. Сред тях са Ондрей Бакула, Йозеф Цицка, Павел Чех, Юрай Холик, Ян Кизар, Мишо Коларик, Павел Коларик, Адам Мамайко, Йозеф Микулаш, Павел Митко, Ондрей Мреница, Яно Омаста, Йозеф Северин, Яно Тордай, Марци Тордай. По същото време за Аржентина заминава българска група, сред които Атанас и Никола Андрееви, Генчо Ст. Върсамов, Никола Петков (Кольо шивача), Димитър Стоянов, Ангел и Атанас Атанасови, Милан Марков (връща се през 1936 г.), Димитър Йосифов -Аржентинеца, (връща се през 1936 г.), Петър Янев Танев, Атанас Хр. Георгиев, Марин Миков и Ницо Илиев Добрев (завръща се през 1930 г.). През 1949-1950 г. след споразумение между правителствата на България и Чехословакия, всички 81 словашки семейства (341 човека), престояли 65 години на българска земя се изселват в Чехословакия, като се заселват в с. Йовишовка, в близост до австрийската граница. Остават само няколко семейства и отделни потомци на Стракушеви, Вагови, Маркушеви, Дудашеви, Омастови. Село Йевишовка (Словакия), където се изселват българските славони се намира на брега на едноименна малка рекичка в близост до австрийската граница, община Дрънхолец, окръг Микулово, не далеко от гр. Бърно. Селото води началото си от края на XVI и началото на XVII век, основано от хървати. След Втората световна война 1945 г. хърватите са изселват в Чехия и на тяхно място идват българските славони. Тук българите заварват 25 хърватски и 10 чешки семейства, като с пристигналите жителите на селото стават 750. След 1951 г. словаците от България започват да се разселват в различни селища на Словакия. В селото пристигат словаци от Румъния. В момента Йевишовка има 580 жители. През мандата 1956-1960 г. кмет на селото е подемският славонин Мишо М. Вагов, а от 1972 до 1984 г. за кмет е избран Ондрей Мреница. В момента кмет е отново подемски славонин – синът на Мишо Вагов – Мишо Вагов младши. От всички 70 семейства заминали за Словакия в момента в селото живеят 12 семейства. Останалите са разселени в Братислава, Търнава, Скалице и другаде. През 1950 г. в къщите освободени от славоните бяха настанени 51 семейства (186 души) от с. Горно Уйно, Кюстендилско. Осем години по-късно, през 1958 г., във влашката махала се заселил гръцкият турчин Бекир Исмаилов с двете си жени. За около 30 години тези новозаселници надхвърлиха стотина души. Някои от тях работеха в зеленчукопроизводството, животновъдството , строителството, имаше и трактористи, но повечето от тях се занимаваха с кражби, от които беше пропищяло цалото село. Но 1 май 1990 г. крадливите “съселяни” бяха принудени да напуснат селото веднъж завинаги. РОДОВЕ ОСНОВОПОЛОЖНИЦИ НА с. МЪРТВИЦА

В настоящата част от книгата поместваме сведения за първозаселниците на селото, както и имената на тези, които имат принос за развитието на младото село Мъртвица. Материалите отразяват първата родова среща, на Сарафовския род, състояла се на 29 и 30 август 1970 г., родовата среща на Киновския род, състояла се на 2 юни 1985 г. и на Стоиловия род, състояла се на 13 септември 2003 г. Благодарен съм на тези, които ми предоставиха сведения за своите родове, както и за това, че поддържат пламъка на родолюбието и почитат паметта на дедите. Искрено ще се радваме, ако младото поколение, следвайки примера на нашите предци-първоучредители, запази всичко ценно, създадено и умножено от тях.


1. ТОДОР ПЕТРОВ ГЕОРГИЕВ САРАФОВ - С жена си Стоя се преселват тук от с. Гьокче бунар (Сив кладанец), Ивайловградско. Имали три дъщери Султана, Митра и Василка и един син Никола. Първите две дъщери са омъжени в Поповско, а Василка е омъжена за Темелко Михайлов. Никола е женен за Елена Танева. Имат три момченца - Петър, Димитър и Георги. Остава жив само Петър. Димитър и Георги умират по пътя към България.

2. АТАНАС СТОЯНОВ РАДЕВ - Преселил се е от с. Докузюк,жена си Ромaна. Имал е двама сина Павел(роден 1870) и Георги и една дъщеря Софка.Павел, също като баща си е бил кмет нa селото. Oженил ce e за Мария (роденa 1872 г., починалa 1900) и имат двe деца Романа и Атанас.След смъртта на съпругата cи Мария, се жeни повторно за Стана и имат един син, Борис. Георги e женен за Елена и имат 8 деца. Софка се омъжва за търговец от Плевен, Генчо, и имат син Иван.



3. ГЕОРГИ ХРИСТОВ ЩЕРЕВ - Преселил се от с. Докузюк. Имал четирима сина - Димитър, Стерю, Христо, Иван и две дъщери - Тодора и Милка.

4. БОГДАН ИВАНОВ СТОЯНОВ - Преселил се от с. Енеджие. Имал шест сина - Костадин (дядо Дине), Иван, Атанас, Христо, Стайко, Стоян и три дъщери - Ирина, Руска и Гергана.

5. ГЕОРГИ ХРИСТОВ ИВАНОВ (ЧОБАНОВИ - МЕЧКАТА) - Преселил се от с. Одринци, Ивайловградско. Имал е двама сина - Христо и Иван.

6. ГЕОРГИ НИКОЛОВ АТАНАСОВ - Преселил се от с. Енеджия, Лозенградско. Имал двама сина - Никола и Атанас и една дъщеря - Петра.

7. ГЕОРГИ СТОЯНОВ НИКОЛОВ - Преселил се от Люлебургаско. Имал двама сина - Никола и Стоян и една дъщеря Стойна.

8. ДИМИТЪР СТОЯНОВ - Има двама сина: Тане и Васил. Тане Димитров е преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Имал трима сина и три дъщери - Илия, Стоян, Яни, Злата, Стана и Елена. Васил Димитров е преселник от с. Енеджие, Лозенградско. С жена си Митра имат двама сина: Атанас и Димитър и три дъщери: Елена, Злата и Зюмбила. Атанас е женен за Неда, с която имат две деца - Цветко и Васил. Димитър е женен за Софка, с която имат две дъщери - Ценка и Марийка. Елена е омъжена за Георги Атанасов и имат три деца- Тона, Яни, Васил. Злата е омъжена за Георги Керезията, а Зюмбила за Коста от Божурица.

9. НИКОЛА КОСТАДИНОВ ЯНЕВ - Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Имал е един син Костадин, женен за Стана Танева, с която имат девет деца: Йордан, Илия, Елена, Дафина, Гена, Никола, Митра, Христо (Христаки), Яни.

10. СТОЯН РУСАНОВ (ВЪРСАМОВ) СТОЯНОВ - Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Първата му жена се казвала Бона, а втората - Стефана. Имал е осем деца: Яни, Генчо, Иван, Недялка, Тона, Борис, Димитър.

11. СТОИЛ КОСТАДИНОВ БОЯДЖИЕВ - Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Има син Атанас, женен за Злата Танева, с която имат девет деца: Яни, Христо (Христаки), Трифон, Стоил, Стоянка, Елена, Цветан, Стана, Димитър, Мария.

12. ЯНИ ХРИСТОВ ПЕЕВ - Преселник от Люлебургаско. Имал двама сина и две дъщери: Христо, Васил, Ирина и Мария.

13. ИЛИЯ СТОЯНОВ ИВАНОВ (ГОЛЕМИЯ ИЛИЯ-ЧОКАТА) - Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Имал е двама син: Иван и Генчо.

14. НАНО ХРИСТОВ АТАНАСОВ - Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Имал един син Христо.

15. ЖЕЛЯЗКО ИВАНОВ ГЕОРГИЕВ - Преселник от Люлебургаско. Имал е двама сина и две дъщери: Иван, Георги, Мария и Рисона.

16. АТАНАС ИВАНОВ (ЧОЛАЦИТЕ) - Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Жена му се казвала Ангелина. Имали един син Иван (Чолака),женен за Дафина, с която имат осем деца: Атанас (1895-1915), учител, първи вносител на социалистическите идеи в Мъртвица, Марийка, Милка, Евдокия, Злата, Елена, Димитър.

17. КОСТАДИН ТОДОРОВ СТОЯНОВ (ГЕВРЕКОВ) - Преселник от с. Енеджия, Лозенградско. Имал трима сина и една дъщеря: Тодор, Димитър, Георги, Калица.

18. ВЪЛЧО НЕДЯЛКОВ ИВАНОВ (КАЗАКА) - Преселник от с. Одринци, Ивайловградско. С жена си Яна имат двама сина и една дъщеря: Петър, Иван, Фота.

19. ИВАН ЯНЕВ СТОЯНОВ (ГУГУЛЯ) - Преселник от с. Енеджия, Лозенградско. Имал е един син Димитър.

20. ТОДОР МИТРОВ ВЪЛЧЕВ (ЧЕТЕЛЯЗА) - Преселник от с. Одринци, Ивайловградско. Имал е шест сина: Димитър (Джуров), Стоян, (Кмета), Вълчо, Георги, (Белия), Иван (Търно), Петър (Диневия).

21. ТОДОР ГЕОРГИЕВ АНГЕЛОВ (РЕТИН) - Преселник от с. Одринци, Ивайловградско. Той е бил един от първите учители, непосредствено след основаване на селото, както и писар в общината. Освен Ретина, хората му викали и Писара. Имал е четирима сина: Ангел, Димитър, Петър, Костадин (учител).

22. КИРО СТАНКОВ ТОДОРОВ (КИРО КИРЕЗИЯТА). Преселник от с. Енеджие, Лозенградско. С жена си Карамфила имат трима сина и пет дъщери: Никола, Георги (Туджара), Иван, Милка, Рисона, Васила, Гица.

23. ТОДОР КИРОВ ТОДОРОВ. Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Тръгва към България с останалите преселници и 4-годишния си син Киро (Големия Киро), кола, овце, 5-6 крави. След 8-годишно пътуване достига до нашите места. Отначало живее в Плевен, но по-късно се преселва в Мъртвица, когато Киро вече е 17-18 годишен. Тук той се жени за Калица, дъщеря на дядо Стоян Гугуля. Създава се родът Каличини. Раждат им се трима сина и две дъщери: Христаки, Георги, Никола, Тодорица, Елена.

24. СТОЙКО ДИМИТРОВ СТОЯНОВ. Преселник от с. Докузюк, Лозенградско. Има четирима сина и две дъщери: Юрдан (убит на 31.XII.1916 г. в Тулчанско), Тодор, Дмитър, Георги, Елена, Ангелина. Братя на Стойко са Тане Димитров и Васил Димитров.

25. ХРИСТО ИВАНОВ СИМОВ (ТЪРШОГАТА). Преселник от с. Гьокче, Ивайловградско. С жена си Роса имали трима сина и една дъщеря: Никола, Иван, Георги, Надежда.

26. ХРИСТО АТАНАСОВ ХРИСТОВ (РИСТАКИ МОЛДОВАНА). Първи кмет на Мъртвица. Женен е за Карамфира от с. Коприва (дн. Ленково). Имали са трима сина и една дъщеря: Вълчо (убит на фронта през 1918 г.), Атанас, Петър, Димитра.

27. ВАСИЛ КОСТАДИНОВ. Той умира в с. Докузюк няколко години преди преселването в България. През 1881 г. в Мъртвица пристига жена му София с двама си сина Костадин и Иван. КОСТАДИН ВАСИЛЕВ и жена му Пауна имат четири деца: Елена, Ангелина, Рада, Яни. ИВАН ВАСИЛЕВ с жена си Динка имат пет деца: Илия, Димитър, Елена, София, Ангелина. През 1936 г.Иван Василев посещава “Божи гроб” в Йерусалим и получава прозвището “хаджия”.

28. РОД ФОТОВИ. ФОТО САЛИЕВ. На родоначалниците на този род умирали децата още невръстни. По старо поверие, за да премахне това нещастие се сменя кръстникът. Така, че когато се родило последното момченце, го оставили на един кръстопът и първият минал бил един турчин Сали, който дал и името си на детето. Това станало в с. Доанко, Румъния. Синът Фото Салиев се преселва в България през 1880 г. Има четирима сина: Иван, Стефан, Петър, Флори.

29. РОД БАЧОВИ. Бачо и жена му Тинка произхождат от с. Брест, избягали преди години в Румъния, с. Избичени. Имат един син АЛЕКСАНДЪР БАЧОВ, който се преселва в Мъртвица през 1885 г. С жена си Станка имат трима сина: Марин (убит на фронта през 1913 г.), Симеон, Янаки и две дъщери - Тинка и Пауна.

30. РОД ВЪЛЧО ДИМОВИ. Родоначалникът Вълчо Димов идва в Мъртвица през 1881 г.от с. Текешелар, Лозенградско с жена си Магдалина. Имат двама сина и три дъщери: Вълчо (роден през 1876 г.), Стоян (Кирчо пъдаря), Магдалина, Мария и Елена. Баба Магдалина е сестра на Димитър Карайота. Те имали друга сестра женена за Никола Георгиев. Дядо Георги пък бил циганин и дошъл в селото с мечка.

31. РОД КИНОВИ. Родоначалникът Яким Симеонов се е преселил през 1885 г. от с. Градина, близо до Корабия, Румъния. Имал четирима сина и една дъщеря: Стефан, Георги, Димитър, Иван, Нета.

32. РОД ВАШКОВИ. Дядо Вашо Кунев идва в Мъртвица от Корабия, Румъния през 1885 г. Имал е четири сина: Иван, Николай, Петър, Стоян и една дъщеря Спаса.

33. РОД ИВАНИЦОВИ. Родоначалникът Андрея Иваницов и жена му Пауна са преселници от с. Избичени, Румъния през 1885 г. Имали са пет сина и две дъщери: Димитър, Опре, Атанас, Иван, Драгуц, Илияна и Добра.

34. РОД ТЕМЕЛКОВИ (ГОЛЕМИЯ И МАЛКИЯ ТЕМЕЛКО). Родоначалникът Стоян Стойков е преселник от с. Докузюк през 1881 г. Имал е двама сина и пет дъщери: Илия (Големия Илия), Стойна (омъжена за Михал Петков, с когото имат две деца - Илия и Темелко (Малкия Темелко), Евдокия (омъжена за Стоян Гугуля - първият шивач), Тона (омъжена за Ангел Панов), Рисона (омъжена за Киро Димитров - Малкия Киро), Ивана (омъжена за Димитър Касапа) и Темелко (Учомеле, Големия Темелко).

35. РОД КУТЕЛОВИ. Родоначалникът Георги Димитров и жена му Ирина се преселница от с. Докузюк. Имали са трима сина и една дъщеря: Христо (водач на Пангевия род), Димитър (първият кмет след 1902 г.), Иван (Маминото Ванче), Анастасия (баба Таса баячката).

36. РОД ГЕОРГИ ПАРАШКЕВОВИ. Георги с жена си Рада са преселници от с. Докузюк. Имали двама сина и две дъщери: Стерю, Христо, Тодора, Милка.

37. РОД НИЦОВИ. Родоначалникът Ницо Сърбов и жена му Мария Марачеану се преселват в Мъртвица през 1880-1881 г. Идват от с. Доанка, Румъния. Имали се четирима сина и две дъщери: Иваника, Флоро, Паско, Тодор, Мария, Иванка.

38. РОД ИЛИЯ КРЪСТЕВИ. Родоначалникът Кръстю Вълков е от Етрополе. Занимавал се с търговия на добитък още преди Освобождението. Заселва се в Никополския край и се жени за девойката Тина от Муселиево. Заселват се в с. Рибен, а през 1882-1883 г. се преселват в Мъртвица. Тук откриват кръчма. Имат един син Илия и две дъщери Мария и Неца. Братът Иван Вълков има една дъщеря Райна, която се омъжила за Васил Христов Стаменов, един от първите кантонери-надзиратели на спирка Мъртвица.

39. РОД АЛЕКОВИ. Родоначалникът Алеко Кънчев и жена му Вема се преселват от с. Доанка, Румъния след Освобождението. Живеят първо в с. Гиген, а след 1885 г. се преселват в Мъртвица. Имали двама сина: Марин и Николай.

40. РОД МАДОВИ. Родоначалникът Смаранди Лупу (Първу) се преселва от с. Избичени, Румъния. Той имал един син Маде Смарандов Лупу, женен за Йоана, с която имат четирима сина: Иван, Марин, Николай, Георги и три дъщери: Флорика, Кива, Митра.

41. РОД ПАЦАКИЕВИ. Родоначалничката Мария Савова Пацакиева се преселва от с. Избичени, Румъния през 1885 г., като довежда със себе си и тримата си сина Иван и Илия (близнаци) и Флори.

42. ДИМИТЪР ОПРОВ ТОМОВ. Той е роден в с. Избичени, Румъния. По време на освободителната война 1887 г е мобилизиран в румънската армия и участва в боевете при Плевен и Гривица. След Освобожданието остава в България. С жена си Мария имат трима сина: Николай, Томо, Симеон.

43. РОД “БАБА ИЛИНА”. Родоначалник на рода е Крачун Маринов и жена му Илина. Те са преселват от с. Избичени, Румъния през 1885 г. През Балканската война 1912 г. Крачун е убит и родът се поема от баба Илина. Имали са трима сина: Стефан, Стан и Флори.

44. ТОДОР ЯНЕВ. Преселник от с.Докузюк, Лозенградско. С жена си Стана имат четири деца: Темелко, Никола (умира по пътя с жена си Рада и двете им деца от холера в Малко Търново), Кера и Стоил. Стоил Тодоров има от първата си жена Мария един син Иван и от втората Милана седем деца: Руска, Стана, Христо и Димитър (близнаци), Атанас, Марийка, Яна. Преселват се в Мъртвица през 1913 г. с още 35 семейства от селата Докузюк и Енеджие.

45. РОД АНГЕЛ ПАНОВ ИВАНОВ. Идва в България от с. Воден, Вардарска Македония през 1894-1895 г. Учи занаят в работилница за юргани и дюшеци в гр. Плевен. В Мъртвица идва през 1898 г. и се жени за Тона - дъщеря на Стоян Гугуля. Отначало започва замеделие, по-късно отваря кръчма и бакалница. Участва в Балканската война. В средата на 20-те години открива курс по шивачество. С жена си Тона отглеждат шест деца: Елена, Христо, Марийка, Хараламби, Надежда и Цветко.

46. РОД САВО ЦОНЕВИ. Родоначалникът Цоне Милев и жена му Петра са от с. Брест. Турчин искал да насили жена му и Цоне го убива. Осъден е на 5 години затвор, които излежава. След завръщането си от затвора веднага заминава за Румъния. След Освобождението идва в Мъртвица от с. Избичени. Има пет деца: Саво, Илия, Тодор, Къна и Мария.

47. РОД КАЛОЯНОВИ. Родоначалникът Калоян Благоев Ценоолу с жена си Карамфила са преселници от с.Енеджие, Лозенградско през 1913 г. За кратко време Калоян заедно с единствения си син Благой се настаняват в Поморие, Плевен, Коприва, Крета и накрая в Мъртвица. Калоян Ценоолу е убит при завоя на р. Черна - Македония през Първата световна война 1918 г. Благой се жени за Елена Ангелова, с която имат три деца: Кирил, Карамфила, Иван.

48. РОД БАЙДАКОВИ. Родоначалникът Димитър Иваницов и жена му Гергива са преселници от с. Избичени, Румъния. Имат две дъщери и един син: Парашкева, Йоана и Димитър. Парашкева има първи брак с Марин Бачов, убит в Балканската война и втори с Иван Флоров Линков (Байдака) от с. Коприва (Ленково).

49. РОД БАЛАГОНОВИ. Родоначалникът Георги Атанасов Георгиев (Балагона) и жена му Стефана са преселници от с. Енеджие, Лозенградско през 1913 г. Имат двама сина: Атанас и Яни и една дъщеря Елена. Иван Атанасов Георгиев (Балагона) и жена му Елисавета имат шест деца: Мария, Злата, Стефка, Любен, Стойко и Пейо.

50. РОД ЖИВОТИЧ. Родоначалникът Тодор Животич и жена му Елена се преселват в Мъртвица от с Добановци, Сремскса област, Сърбия през 1890 г. Имат четирима сина: Мичо (жена Катица, син Лазар), Негован (жена Стана), Радован (жена Романа), Павел (жена Петкана). Радован ce жени за Романа Атанасова и имат седем деца, от които 4 умират като малки: Славко (роден 1919 г., кавалерист), Борис (починал като дете), Илийчо (починал като дете), Живко (роден 1927 г., починал като дете), Ванчо (роден 1929 г., починал като дете), Живка (1931) и Мария (1934).

51. СТОИЛ ТОДОРОВ. Той с жена си Милана се преселват в Мъртвица през 1913 г. Имали са четирима сина и три дъщери: Иван, Христо, Атанас, Яни, Стана, Руска, Мария.

52. МИЛУШ ЙОРДАНОВ ДИМИТРОВ. Той и жена му Милка идват в Мъртвицаот с. Карадар, Лозенградско. Имали едни син Георги - градинар.

53. РОД ДРЕНЕВИ. Родоначалникът Андрея Иванов Пеев се заселва в Мъртвица през 1881 г., като идва от Люлебургаско. Има два брака. Първа жена Лунка и втора - Мария. Имал шест сина и две дъщери: Иван, Атанас, Стойко, Яни, Кунчо, Никола, Стана, Величка.

54. РОД ФЛОРИ ОПРОВИ (СПИРОВИ) Родоначалник на рода е Спиро, избягал от Македания след Илинденско-Преображенското въстание. Отначало са заселва в с. Коприва, където преобладавали власите, като приема името Опре. Синът му Цветан, приел името Флори, женен за Карамфила, има 6 деца: Тодора, Марийка, Христо, Ангел, Еленка и Иван. Тодора Флорова се омъжва за Марин с когото имат 4 деца – Емил, Минка, Трифон и Николица. Марийка Флорова с мъжа си Димитър Зарков имат три деца – Виолета, Величко и Георги. Христо Флоров женен за Тодора има две деца – Любчо и Димитринка. Еленка Флорова с мъжа си Трифот живеят в Етрополе и имат три деца – Христо, Димитринка и Борко. Иван Флоров и жена му Атанаска имат един син – Трендафил.


Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Редовни събития[редактиране | edit source]

Други[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. http://www.focus-news.net/?id=n1153074&chain=1