Под игото

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

„Под игото“ е роман, обикновено определян като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Написан е от Иван Вазов по време на изгнание в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е за първи път през 1894 година от издателство „Т. Ф. Чипев“. През 2009 година романът печели първо място в „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина. Подзаглавието му е „Из живота на българина в навечерието на Освобождението“.

Творческа история[редактиране | edit source]

Създаден е през периода 1887-1888 в Одеса (тогава Руската империя, сега Украйна). Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина". През 1890 г, в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. излиза като самостоятелна книга.

Литературната критика го приема нееднозначно.

Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението. „Под игото“ е първият роман в младата българска литература, силно повлиян от френския романтизъм.

Заглавието „Под игото“ насочва към историческото време (към османското робство), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

Главни действащи лица[редактиране | edit source]

Иван Краличът (Бойчо Огнянов): Син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.

Соколов: Доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.

Рада Госпожина: Сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов.

Кириак Стефчов: Син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. Поради това се превръща в пръв враг на Огнянов и Соколов. Предава Огнянов на турците.

Чорбаджи Марко Иванов: Заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.”

Чорбаджи Юрдан Диамандиев: Привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото”. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.

Госпожа Хаджи Ровоама: Калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и пословична клюкарка. Рада Госпожина е била нейна храненица.

Игумен Натанаил: Игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.

Мунчо: Бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е "обесен на кланицата", както се изразява Вазов.

Колчо Слепецът: Предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент.

Кандов: Студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата.

Поп Ставри: Поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците

Чорбаджи Мичо Бейзадето: Заможен чорбаджия, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.

Христаки Заманов: Българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото.

Муратлийски: Другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност.

Фратю: Заклет републиканец и член на комитета. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.

Иван Боримечката: Революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.

Марийка: Момиче, което Бойчо спасява от двама турци заедно с баща ѝ Стоян.

Шериф ага: Онбашият на Бяла Черква.

Тосун бей: Кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Като герой се явява също и Тодор Каблешков.

Тодор Каблешков: Представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.

Лалка: Дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка и влюбена в Соколов.

Клеопатра: Мечeто на Доктор Соколов

Кака Гинка: Смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образ за жена, радетелка за народните интереси и идеали. Тя открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието, пренебрегвайки личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин.

Дякон Викентий: Плах и нерешителен свещеник от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. Но той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.

Отец Йеротей: Монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Сюжет[редактиране | edit source]

Действието започва една вечер в двора на чорбаджи Марко, който вечеря с многолюдното си семейство. След вечерята той изпраща жена си при болния си син Асен, който е трескав, защото видял трупа на едно обезглавено от страшния бандит Емексиз Пехливан дете. В този момент се чува тропот при дувара, а слугинята се разкрещява. Марко отива да види какво е станало и там се натъква на Иван Краличът, който му се представя. Като най-близък приятел на баща му той решава да го скрие у дома си, но виковете на слугинята вече са предизвикали хората да повикат онбашия и турците вече тропат на вратата. В това време беглецът прескача зида и се измъква от заптиетата, но при сборичкването си с един от тях връхната му дреха остава в ръцете му.

След дивия си бяг, подпомогнат от тъмнината и настъпващата буря, той се измъква от турците и се скрива в една воденица на Манастирската река. Той смята, че тя е пуста, но скоро се прибира стопанинът дядо Стоян с дъщеря си Марийка и беглецът се укрива. Скоро дохождат двама турци на връщане от лов. Това са страшният Емексиз Пехливан и другарят му. Те принуждават стопанина да ги прислони във воденицата, а след като виждат младата му дъщеря, решават да го завържат и да се гаврят с момичето. В този момент Иван излиза от скривалището си, напада ги и ги убива — Емексиз Пехливан с една брадва, а на другаря му забива нож в гърлото. С това той печели вечната признателност и преданост на бащата и дъщерята. С общи усилия Иван и стопанинът заличават следите и погребват турците зад воденицата, а убитото куче пускат във водата. Решават да се приютят в манастира за през нощта и тръгват натам, но никой не подозира, че освен тях има още един свидетел на случката — идиотът Мунчо.

В манастира беглецът е добре приет от дякон Викентий, който се отнася гостоприемно с бунтовниците. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша в къщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителте. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си вярна, ти, любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Киноадаптация[редактиране | edit source]

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор - Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.