Покръстване на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Покръстване на българите
57-manasses-chronicle.jpg
Покръстване на българите, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис, ХІV в.
Участници Борис I
Местоположение Знаме на България при Княз Борис I България
Датировка след 864
Жертви 52 боилски рода
Покръстване на България в Общомедия

Покръстването на България е процес на приемане и утвърждаване на християнството като официална държавна религия в България, който започва през 864 г.

Причини[редактиране | редактиране на кода]

Още със създаването на българската държава през 681 година[1] в нея живеят два отделни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – езикови, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия, която да наложи общи норми и ценностна система.[2] Освен това в страната живеят и заварени ромеи-християни. Техният брой непрекъснато се увеличава със завладяването на нови територии от Византия. Тази разнородна етно-религиозна маса създава проблеми в обществото.[3]

Друга причина е необходимостта от християнството за обяснение на задълбочилите се социални различия – „божественият произход на всяка земна власт” и „непротивенето на земните владетели”. Християнският монотеизъм, с идеята си за единен Бог, укрепва самодържавието и единовластието, заложени и в религията на българите.[източник? (Поискан преди 24 дни)]

Към средата на 9 век България е могъща държава, но ѝ липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Тя е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнството налагат приемането на новата вяра.[4]

Непосредствено преди покръстването княз Борис I има предложения да приеме юдаизма или исляма, но той предпочита християнството, тъй като той осъзнава неговите предимства. Преди да се покръсти обаче, той е имал и битки със съседите — франки, сърби и византийци, които не били с щастлив край за него.[5]

Това още повече убедило Борис да приеме християнството. Княз Борис се прекръстил на Михаил през 864 г.[6]

Друга важна причина е т.нар. "Дълбок мир", който бива сключен през 863 г. в град Константинопол между Византия и България. С този договор България приема християнството от православния Константинопол, а не от католическия Рим.[7]

Освен това част от присъединените вече към България славяни са отдавна християнизирани.[8]

Покръстване на българите[редактиране | редактиране на кода]

Кръщението на Борис I - миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица.
Надписът от Балши, свидетелствуващ за покръстването на българите

През 862 година Великоморавия се възползва от вътрешните междуособици в Немското кралство и постига значителни успехи във войната. Тя укрепва позициите си в земите по средното течение на Дунав, което застрашава позициите на България там. По тези причини през същата година се изгражда военен съюз между Людовик Немски и хан Борис I срещу великоморавския княз Ростислав. Освен това българският владетел се задължава да приеме християнството от Римската църква. През 863 година немският крал, подпомогнат от българите от изток, навлиза във Великоморавия. При това положение княз Ростислав е принуден да търси помощ от Византия. Тя решава да подпомогне съюзника си и се възползва от неблагоприятни за България обстоятелства. През август 863 година на Балканите и в българските земи започва силен земетръс, продължил 40 дни. Освен това годината е неплодородна и българското население страда от природни бедствия, болести и глад. В началото на септември Византия успява да отстрани временно арабската заплаха и цялата армия, по суша и море, се отправя на поход към България. Заети на северозапад, българските войски не могат да окажат отпор.[9]

Още през есента на същата година започват преговори и е сключен така наречения „дълбок” мир между България и Византия. Българският владетел е задължен да разтрогне съюза с немския крал срещу Великоморавия и да се покръсти с целия си народ. В замяна българите получават областта Загора без Месемврия, Анхиало и Девелт.[10]

Пратениците на княз Борис I, които отиват в Константинопол, за да сключат мирния договор, са покръстени непосредствено след полагането на клетвените обещания. Заедно с тях в България идва внушителна мисия от византийски духовници, начело с епископ, които масово започват да покръстват народа.[11]

Българският владетел по известни верски и вътрешнополитически съображения приема тайно християнството в началото на 864 година и преима името на кръстника си – византийският император Михаил III. Заедно с владетеля са покръстени и много знатни български родове.[12]

Покръстване на Преславския двор, картина от Николай Павлович, ХІХ в.

По време на покръстването в България се разпалват религиозни страсти. Улеснява се достъпът на други религии и ереси. Наред с византийските духовници идват и други лица, които безразборно покръстват населението. Поради настъпилия хаос по-късно княз Борис I известява папа Николай I, че в България има християни от разни места, които своеволно разправят много и различни неща. Дори се появяват и арабски проповедници, които предлагат на владетеля да разпространяват исляма. През този период прониква и павликянството.[13]

Покръстването е последвано от подпомагане на започналата християнизация от страна на Византия, като особено значение има „Посланието на патриарх Фотий до княз Борис от 864-865 година”. Удивителен е стремежът на патриарх Фотий да разкрие пред българския владетел идейните корени на християнството и неговата философска същност. Патриархът дава на българския княз уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си. Фотиевото послание е своеобразен наръчник, който трябвало да служи на княз Борис I в бъдещата му дейност.[14]

През 866 г. боилите недоволни от политиката на християнизация провеждана от княза се вдигат на бунт. Те обвиняват владетеля, че „отстъпва от бащината си вяра и чест” и им е „дал лош закон".[15] Бунтовниците се насочват към столицата Плиска, където са посрещнати и разбити от останалите верни на княза боили. При потушаването на бунта, със смърт са наказани петдесет и двама от най-видните бунтовници[16], заедно целия си род (семейство).[17] Според текст от "Бертинските летописи" със смърт са наказани само петдесет и двама от бунтовниците.[18]

Потушаването на бунта от княз Борис е отразено в няколко исторически извора.[19] Информация се черпи от „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите", „Бертинските летописи" и "Продължител на Теофан". При отговор на един от българските въпроси папата пише: „...и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло...".[20] В третата част от Бертинските летописи, архиепископ Хинкмар Реймски, съвременник на събитието пише: „...Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...".[21] В писания през X век „Продължител на Теофан" се открива текста: „...Когато станало известно, че се покръстил, той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание...".[22]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Златарски (1918)
  2. Божилов, Гюзелев (1999)
  3. Божилов, Гюзелев (1999)
  4. Божилов, Гюзелев (1999)
  5. Божилов, Гюзелев (1999); Златарски (1927), с. 34-35
  6. Златарски (1927), с. 47
  7. Божилов, Гюзелев (1999)
  8. Златарски (1927), с. 52
  9. Божилов, Гюзелев (1999)
  10. Божилов, Гюзелев (1999)
  11. Божилов, Гюзелев (1999)
  12. Божилов, Гюзелев (1999), с.172.
  13. Божилов, Гюзелев (1999)
  14. Дуйчев (1990); Златарски (1917), с. 1-64
  15. Parry (2010); Божилов, Гюзелев (1999), с.175
  16. Острогорски (1996), с.314.
  17. Влахов (1995), с.246; Георгиев (2002), стр. 89; Parry (2010); Fine, с.199; Божилов, Гюзелев (1999), с.175; Бакалов (1992), с.155; Оболенски (2001), с.116.
  18. ЛИБИ II (1960), с.288
  19. Божилов, Гюзелев (1999), с.194.
  20. ЛИБИ II (1960), с.288.
  21. ЛИБИ II (1960), с.81.
  22. ГИБИ V (1964), с.116.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]