Покръстване на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Покръстване на българите, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис, ХІV в.

Покръстването на България (на старобългарски: кръщєниє блъгаромъ) е процес на въвеждане на християнската вяра в България, който започва през 864 г.

Причини[редактиране | edit source]

Още със създаването на българската държава през 681 година[1] се оформят два основни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия и за двете етнически общности, която да наложи общи норми и ценностна система.

Друга причина е необходимостта от християнството за обяснение на задълбочилите се социални различия – „божественият произход на всяка земна власт” и „непротивенето на земните владетели”. Християнският монотеизъм, с идеята си за единен Бог, укрепва самодържавието и единовластието, заложени и в религията на българите.

Покръстване на Преславския двор, картина от Николай Павлович, ХІХ в.

Към средата на 9 век България е могъща държава, но ѝ липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Тя е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнството налагат приемането на новата вяра.

Непосредствено преди покръстването княз Борис I има предложения да приеме юдаизма или исляма, но той предпочита християнството, тъй като той осъзнава неговите предимства.Преди да се покръсти обаче той е имал и битки със съседите - франки, сърби и византийци,които не били с щастлив край за него. Това още повече убедило Борис да приеме християнството. Княз Борис се прекръстил на Михаил през 864 г.

Друга важна причина е т.нар. "Дълбок мир", който бива сключен през 863 г. в град Константинопол между славяни и прабългари. С този договор България приема православното християнство от Византия, а не от католическия Рим.

Освен това присъединените вече към България славяни са християни и така се увеличава драстично броя на хората почитащи Исус Христос в държавата.

Предпоставки[редактиране | edit source]

Не само външнополитическата ситуация предопределя решението на българския владетел. Както сочат изворите и съвременните изследвания, християнството е отдавна разпространено из българските земи. Тук проповядват Светите апостоли Павел и Андрей Първозвани (52 и 65 година). След налагането на християнството като господстваща религия през 4 век, то прониква и сред траките. Не без значение е и проведеният през 343 година голям събор в Сердика. Важна роля за християнизацията на тракийските племена играе проповедническата дейност на Свети Никита Ремесиански (363-414). Постепенно се изгражда стройна църковна организация като по-голямата част от Балканите е под духовната юрисдикция на константинополския патриарх. До 8 век западните земи (диоцеза Илирик) са под управлението на римските папи. По време на иконоборческия период тези земи са предадени на константинополските патриарси, което става причина за противоборство между Рим и Константинопол.

Кръщението на Борис I - миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица.

Процесът на християнизация на местното население в империята е временно спрян от славянските набези и заселвания. С времето новата вяра започва да прониква и сред славяните. Знае се, че през период 766-780 година управлява патриарх Никита I, който има славянски произход.

Християнството не е непознато и на българите. През 528 година българският вожд Грод става християнин в Константинопол, а негов кръстник е император Юстиниан I. В началото на 7 век се покръства и хан Кубрат. Някои историци предполагат, че преди да бъде удостоен с титлата кесар през 705 година е покръстен и хан Тервел. Проникването на християнството сред българите през първата половина на 9 век е засвидетелствано сред византийски и западноевропейски източници и както става ясно не отминава и владетелския род. Енравота – първият син на хан Омуртаг, става първият български мъченик за Христовата вяра. Сестрата на княз Борис I Ана, която е пленена от ромеите, също се покръства. Появяват се и първите монашески обители в пограничните области.

Разширението на България включва и присъединяване на християнизирано население в Македония и Тракия, което увеличава християните в България.

Така към средата на 9 век в България са налице всички предпоставки тя да бъде приобщена към семейството на християнските държави в Европа. Конкретните политически обстоятелства преди покръстването определят начина, по който става то – от страна на Византия, макар първоначално българският владетел да изявил желание да приеме християнството от Рим.

Покръстване на българите[редактиране | edit source]

Надписът от Балши, свидетелствуващ за покръстването на българите

През 862 година Великоморавия се възползва от вътрешните междуособици в Немското кралство и постига значителни успехи във войната. Тя укрепва позициите си в земите по средното течение на Дунав, което застрашава позициите на България там. По тези причини през същата година се изгражда военен съюз между Людовик Немски и хан Борис I срещу великоморавския княз Ростислав. Освен това българският владетел се задължава да приеме християнството от Римската църква. През 863 година немският крал, подпомогнат от българите от изток, навлиза във Великоморавия. При това положение княз Ростислав е принуден да търси помощ от Византия. Тя решава да подпомогне съюзника си и се възползва от неблагоприятни за България обстоятелства. През август 863 година на Балканите и в българските земи започва силен земетръс, продължил 40 дни. Освен това годината е неплодородна и българското население страда от природни бедствия, болести и глад. В началото на септември Византия успява да отстрани временно арабската заплаха и цялата армия, по суша и море, се отправя на поход към България. Заети на северозапад, българските войски не могат да окажат отпор.

Още през есента на същата година започват преговори и е сключен така наречения „дълбок” мир между България и Византия. Българският владетел е задължен да разтрогне съюза с немския крал срещу Великоморавия и да се покръсти с целия си народ. В замяна българите получават областта Загора без Месемврия, Анхиало и Девелт.

Пратениците на княз Борис I, които отиват в Константинопол, за да сключат мирния договор, са покръстени непосредствено след полагането на клетвените обещания. Заедно с тях в България идва внушителна мисия от византийски духовници, начело с епископ, които масово започват да покръстват народа.

Българският владетел по известни верски и вътрешнополитически съображения приема тайно християнството в началото на 864 година (най-вероятно). Той се опасява от бунтове. Той изоставя стария си езически титул (вероятно каназувиги) и приема титлата "велик княз на българите", а заедно с това получава името на кръстника си – византийският император Михаил III. Заедно с владетеля са покръстени и много знатни български родове.

По време на покръстването в България се разпалват религиозни страсти. Улеснява се достъпът на други религии и ереси. Наред с византийските духовници идват и други лица, които безразборно покръстват населението. Поради настъпилия хаос по-късно княз Борис I известява папа Николай I, че в България има християни от разни места, които своеволно разправят много и различни неща. Дори се появяват и арабски проповедници, които предлагат на владетеля да разпространяват исляма. През този период прониква и павликянството.

Покръстването е последвано от подпомагане на започналата християнизация от страна на Византия, като особено значение има „Посланието на патриарх Фотий до княз Борис от 864-865 година”. Удивителен е стремежът на патриарх Фотий да разкрие пред българския владетел идейните корени на християнството и неговата философска същност. Патриархът дава на българския княз уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си. Фотиевото послание е своеобразен наръчник, който трябвало да служи на княз Борис I в бъдещата му дейност.

Скоро обаче се надигат и недоволните боили срещу княза. Те искат да се върнат старите богове и обвиняват владетеля, че „отстъпва от бащината си вяра и чест”. Нарича се антихристиянски бунт. Той започва през 865 година, но е потушен от княз Борис.

Спорове[редактиране | edit source]

Дълго време за безспорно се счита становището на Васил Златарски относно 865 година като година на покръстването. Той се аргументира с Балшенския надпис – „покръсти се от Бога владетелят на българите Борис, преименуван Михаил, с дадения му от Бога народ в годината 6374 (866)”. Но тъй като горният край на каменната плоча, върху която се намира посоченият надпис, е отчупен, текстът „покръсти се от Бога владетелят на българите” всъщност е въведено от големия български медиевист. Впоследствие някои автори (Г. Цанкова-Петкова) изказват предположение, че може би липсващата част е указвала граничен надпис от типа на Наръшкия надпис на цар Симеон I.

Други изследователи приемат 866 година. Повечето автори считат, че логиката на събитията и сравнителният анализ на различните източници сочат покръстването на българите през 864 година.

Значение[редактиране | edit source]

Благодарение на покръстването България се утвърждава като високоразвита средновековна държава.

Същевременно обаче в страната прониква византийското влияние, което заплашва устоите на българската държава. България става член на „византийското семейство на народите”, в което българският владетел е считан за духовен син на византийския василевс. Чрез византийски мисионери прониква чуждото влияние. Но благодарение на създаването на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянска писменост, държавата запазва самостоятелността си и в немалка степен подготвя Златният век на българската държава.

Вижте още[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Кр. Мутафова, А. Андреев, Ек.Тодорова. История на България, 2005

Източници[редактиране | edit source]

  1. Васил Златарски: Geschichte der Bulgaren I: Von der Gründung des bulgarischen Reiches bis zur Türkenzeit (679-1396) / Bulgarische Bibliothek 5, Leipzig 1918; Васил Златарски: История на българската държава през Средните векове. Т.1 Първо българско царство. Ч.1 Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С. 1918