Полифония (литература)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

В литературата полифония (на руски: полифония) е особеност на повествованието, което включва различни гледни точки и повествователни гласове в себе си. Понятието е въведено от Михаил Бахтин в книгата му Проблеми на поетиката на Достоевски (1929), където той използва произхождащото от музикологията понятие полифония, за да обозначи с него една авторска стратегия в художествената проза, при която гласът на автора няма никакво предимство пред гласовете на персонажите, а е равнопоставен с тях.

Примерът за полифония, който дава Бахтин, е с романите на Достоевски. Според Бахтин Достоевски не се стреми да представи на читателя една-единствена перспектива, а описва случващото се в романа чрез различни, конфликтни и несъвместими гласове едновременно. Достоевски създава изцяло драматургичен роман на идеите, в който конфликтните едни на други гледни точки и герои са оставени да се разгърнат без задръжки в непоносимо кресчендо – като напр. в Братя Карамазови. За този роман Бахтин казва също, че е „множественост от самостоятелни и неслети гласове и съзнания, истинска полифония на пълноценни гласове“.[1]

Бахтин противопоставя полифоничния роман на Достоевски на монологичния роман на Лев Толстой, където авторът е пълновластен господар на своите персонажи, които са като марионетки в ръцете му.

Развивайки понятието, Бахтин въвежда „редуцираната полифония“, когато анализира романа на Уилям Фокнър Врява и безумство.

Руските изследователи на Бахтин твърдят, че при изковаването на това литературоведско понятие за основа е послужило не само музиколожкото понятие, но и идеи, произхождащи от Раждането на трагедията от духа на музиката на Фридрих Ницше.[2] А също и че това понятие е свързано с понятията „глас“, „друг“ и „хор“.[3]

Полифонията в класическите текстове[редактиране | edit source]

Днес понятието полифония е толкова привлекателно, че с него си служат и изследователи на предмодерни литературни текстове - такива, кото романа на Самюел Ричардсън Памела[4].

Модернизмът и съвременните примери[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Михаил Бахтин, Проблеми на поетиката на Достоевски.
  2. ((ru)) Магомедова Д. М. Полифония // Бахтинский тезаурус. Материалы и исследования. М.: РГГУ, 1997. Ср.: Поэтика: Словарь актуальных терминов и понятий. М.: Intrada, 2008. С. 174-176.
  3. ((ru)) Андрей Фаустов, Евгений Козюра, „Воплощение голоса: вокруг одного бахтинского термина“. – В: Порядок хаоса - хаос порядка: сборник статей в честь Леонида Геллера. Peter Lang, 2010, с.173.
  4. ((en)) Alex Townsend. Autonomous Voices: An Exploration of Polyphony in the Novels of Samuel Richardson. Oxford, 2003.
  5. ((en)) „Performing Texts: Woman and Polyphony in Mrs. Dalloway“. – В: Joan Douglas Peters, Feminist Metafiction and the Evolution of the British Novel. University Press of Florida, 2002, p.127 etc.
  6. ((en)) Shockley, Alan. Playing the Square Circle: Musical Form and Polyphony in the Wake. // De-Familiarizing Readings: Essays from the Austin Joyce Conference. Amsterdam, Editions Rodopi, 2009. ISBN 978-90-420-2570-7. с. 104.
  7. ((en)) Michael David Lukas, „A Multiplicity of Voices: On the Polyphonic Novel“, The Millions, 15 февруари 2013.
  8. ((en)) Vladislav Krasnov, Solzhenitsyn and Dostoevsky: A Study in the Polyphonic Novel, University of Georgia Press, 1980, 226 р.
  9. ((en)) Aaron Kelly, Irvine Welsh, Manchester University Press, 2005, р.57.

Външни препратки[редактиране | edit source]