Поморавие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за областта в Сърбия. За областта в Чехия вижте Моравия.

Поморавието на картата на Сърбия

Поморавието, Моравско и по-рядко Моравия (на сръбски: Поморавље или Pomoravlje) е историко-географска област, съставляваща заедно с Тимошко - Източна Сърбия.

Обхват[редактиране | edit source]

Поморавието е областта по поречието с притоците на реките южна Морава и Велика Морава.

Съставна част на Поморавието е и Понишавието (областта по течението на Нишава), най-големия десен приток на Южна Морава, част от който регион е в границите на България. Поморавието включва и малка част от т.нар. Биначкото Поморавие (Бинче Морава е другото название на Южна Морава), която малка част след отделянето на Косово остава в границите на новата държава.

Знамето на въстаниците на Караджорде в музея в Лозница - вляво сръбски кръст, вдясно герб на Трибалия, т.е. на Поморавието.
България - административно деление с новоосвободените земи по време на Първата световна война
България - административно деление през Втората световна война

Етническа етимология[редактиране | edit source]

Името на областта идва от името на едноименната река Морава. Особеното е, че изключително често се допуска една грешка при наименованието на двата основни притока на река Велика Морава - Южна Морава и Западна Морава. Първият е наричан и Българска, а втория по аналогия - Сръбска. Това не е коректно и вярно исторически. Името Българска Морава носи цялата река която протича в посока юг - север, а с името Сръбска Морава, паралелно и успоредно на голямата река означавана още и като България [1], се нарича реката позната днес като Голийска Моравица [2], която също така протича в посока юг - север и заедно с Детиня образува Западна Морава (протичайки през изцяло сръбски етнически територии). Между двете народностни Морави се намира областта на Поибрието, известно днес още и като долината на люляците, а исторически като областта Дендра.

Граници[редактиране | edit source]

Областта обхваща територията по водосборния басейн на река Морава, т.е. Южна и Велика Морава, вкл. притоците им, без Западна Морава и Ибър с техните притоци. В историко-географски план Поморавието е долината по основната посока юг-север на протичане на реката, т.е. без Западна Морава, преди влизането ѝ в Крушевачката котловина. Терминът се използва предимно в българските културно-исторически среди, докато в Сърбия областта най-често е наричана Източна Сърбия, в която се включва и Тимошко. Основните градове в областта са Ниш, Лесковац, Пирот, Враня и Крушевац.

В едно по-разширено в исторически план разбиране Българското Поморавие включва и цялата територия на средновековната Белградска област със самия Белград, още повече, че до прогонването на Втората българска легия градът има чувствителен, дори някъде и преобладаващ, български народностен облик. Захари Стоянов пише в своите спомени за онази още васалната Сърбия от преди Освобождението:

Най-сетне коя беше по онова време Сърбия, кой я бръснеше нея за пет пари? Доволно бяха 2000 души зебеци да накарат всичките сръбски министри да се издавят в Дунава.

[3]

История[редактиране | edit source]

Поморавието е една от петте основни историко-географски области, в която редом с Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, се е формирала българската народност през средновековието. Почти през целия период на съществуване на Първата и Втората българска държава, Поморавието или по-значителна част от областта е в границите на българската държава. Поморавието е основата на т.нар. западни български земи, които не включват Тимошко, но които имат огромно значение и стойност в българската история. След поставянето на българските земи под византийска власт, точно оттук и тук се провеждат освободителните кампании, най-голямата заслуга за които има т.нар. зетски клон на Комитопулите.

Западно от Поморавието се намират две области със самостойно развитие и значение към българската история - Рашка и Зета. Още Константин Порфирогенет отбелязва, че Рас е български град, а малкото кралство Зета дало името си на областта по едноименната река, до окончателното ѝ поставяне под османска власт, е тясно свъзано не със сръбската, а с българската история. В този смисъл следва да се прави разграничение между сръбската Дукля като част от т.нар. средновековни сръбски земи и зетското владение изпърво упоменато като такова от Кекавмен. [4] Също в този контекст е важно отграничението между Кралство Рашка и Средновековно кралство Сърбия, които след т.нар. дежевско споразумение са две отделни държави, като в първата винаги държавотворен народ е българския.

Важна подробност е тази, че последният български цар Константин II Асен пребивава и умира в Белград на територията на Моравското княжество, прераснало след Ангорската битка в Моравско деспотство, където Константин Костенечки прави последната средновековна ортографска реформа посредством създадената Ресавска книжовна школа.

В Османската империя, граници и народностно разграничаване[редактиране | edit source]

Със завладяването на Балканите от османците самостойните държавни традиции на българи и сърби прекъсват, а националното възраждане на двата народа започва доста по-късно и по различно време.

Основна причина често да се бъркат и смесват етнически българо-сръбски граници и области е съществувалата Печка патриаршия. Целта на тази патриаршия винаги е била една и съща - християнизация на сръбските земи с изкореняване на богомилството, което трайно се настанило като конфесия в Босна. Основа за тази християнска мисия и цел били т.нар. западни български земи, които били отдавна и трайно християнизирани и приобщени към и в т.нар. византийски свят. Не по този начин стоели верските и държавотворни процеси по отношение на сърбите. Началото било поставено от Стефан Неманя, който на всеобщ църковно-народен събор на новопазарското поле пред Петрова църква пръв анатемосал богомилската ерес през 1180 г.

По причина, че териториалната и верска експанзия, след неуспешния опит на Стефан Неманя да отвоюва част от западните български земи от Византия (завършил с поражение в долината на Южна Морава от император Мануил I Комнин) се насочила на запад към сръбските земи, често се приема предимно сръбския характер на кралството, макар че той в действителност е смесен и това е една от причините да няма достигнали до наше време данни за народностната граница в областта между двата народа от това време.

Австро-османската война (1716-1718) завършила с т.нар. Пожаревски договор за първи път от присъединяването на Моравското деспотство към Османската империя, предоставя отвъддунавски земи под християнска власт - започва т.нар. Австрийско управление на Смедеревския санджак. Австрийците с цел привличане на лоялно гранично население в областта правят кампания и в Шумадия се заселват много ужичани и херцеговинци, както и сърби от Пещер и Бърдата, с което народностния характер в и без това слабо населената област се променя чувствително, като този заселнически процес засяга донякъде и Поморавието. Този процес е продължен и по-късно по времето на т.нар. Кочина крайна. [5]

В периода 1804-1868 г.[редактиране | edit source]

Всички автентични етнически и народностни данни от периода до прословутото "Начертание" говорят ясно, издавайки българския характер на населението на Източна Сърбия. След започналия процес на сърбизация, издигнат в ранг на държавна политика, а постфактум и в култ, съществуващото като васално на Високата порта - Княжество Сърбия постепенно асимилира българското си население, започвайки и да отрича неговия истински народностен характер. Този процес е най-вече улеснен от провежданата и завършена по първоначалния си замисъл и план т.нар. вукова реформа. По този повод за знаменателната за българо-сръбските отношения 1868 г., Христо Ботев пише във вестник "Знаме":

... Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие.

[1]

В периода 1868-1915 г.[редактиране | edit source]

Югозападно Моравско

След края на т.нар. Вукова реформа, вътрешната и външната политика на княжество и кралство Сърбия се изразява в отричане на българския характер на населението не само в Източна Сърбия, но и в т.нар. Стара Сърбия. [6]

Първото предизвикателство след неуспеха на последните опити за българо-сръбско разбирателство, инициирани от Добродетелната дружина и завършили с убийството на княз Михаил Обренович, е учредяването на Българска екзархия. Сръбското правителство реагира изключително остро и негативно, понеже на практика, екзархията de jure отрязва всякакви аспирации по пътя на "Начертанието". Погрома по време на т.нар. сръбско-турска война (1876) отрезвява сръбските аспирации, но само временно, понеже твърде скоро на Берлинския конгрес се отваря сгоден случай Сърбия да се разшири значително само и изключително с български земи. Възможността не е пропусната, а сръбският княз е пръв претендент за български княз, но тези му амбиции са посечени от великите сили - архитекти на новото статукво на Балканите. Милан Обренович не се отказва и възползвайки се от подарената независимост в Берлин, през 1882 г. се коронясва за крал на Сърбия в Жича. Още през следващата 1883 г. много поморавски и тимошки българи вдигат Тимошкото въстание срещу крал Милан. По време на Съединението, сръбската управляваща клика около прясно прогласилия се крал, използва сгодния случай поне ако не да осуети този общобългарски акт, то да иска подобаваща компенсация, примерно със Софийско и/или Видинско. Сръбската катастрофа в сръбско-българската война отново отрезвява великосръбските амбиции, но затова пък насочва трайно до края на века сръбските аспирации трайно към Македония (виж Сръбска пропаганда в Македония).

След сръбско-българската война, отношенията между България и Сърбия се изключително хладни. България не може да получи компенсации за победата си, понеже Австро-Унгария като сръбска покровителка я заплашва с война. До т.нар. майски преврат, отношенията между двете съседни страни не търпят промяна, като от това време излизат само две специализирани изследвания на населението и по-специално на езика на моравското население озаглавени "Западни български говори" и "Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров".

След осъществения държавен преврат в Сърбия, династията Обреновичи престава да съществува като управленска такава. При така стеклите се обстоятелства, отношенията между Сърбия и България се затоплят и постепенно започват да се подобряват, като даже двете страни влизат съюзнически в т.нар. свинска война. След Балканските войни, отношенията между страните стават сложни, най-вече заради новите български територии влезли в състава на Сърбия.

Етнографски изследвания на Моравско в началото на XX век[редактиране | edit source]

Първото специализирано изследване на езика на т.нар. моравци излиза през 1903 г. на шведския учен Олаф Брох (нем. Olaf Broch), озаглавено на немски "Die Dialekte des Süblichsten Serbiens", което е издание на Балканската комисия към Виенската академия на науките. Това изследване е последвано от изключително същественото лингвистично проучване на Александър Белич - "Дијалекти источне и јужне Србије", Београд, 1905, издание на САНУ), последвано от студия на Стефан Младенов и "Бележки по южнославянската филология и история" на Кръстьо Мисирков.

От тези изследвания става ясно за:

... една граница между българския и сърбо-хърватския езици и народи, която била установена между тях от заселването на полуострова със славяни, ос­танала като етническо-политическа граница между българи и сърбохървати през всички средни векове и останала като етническа и езикова граница до наши дни. Това е линията, която захваща от десния бряг на река Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Скадар и Адриатическо море.

[7]

Поморавието по време на Първата световна война[редактиране | edit source]

Карта на етносите по река Велика Морава

По време на Първата световна война Поморавието с изключение на левия бряг на река Велика Морава, заедно с югоизточно Косово, е в рамките на Царство България, като Тайната българо-германска спогодба предполага нейното бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. На територията на областта с център Ниш е формирана Моравската военно-инспекционна област начело с Александър Протогеров и Петър Дървингов. Всичко това позволява на българската наука свободно, самостоятелно и независимо да извърши проучвания на Поморавието с цел защита на националния интерес в и при бъдещите следвоенни мирни преговори. Провежда се и Научна експедиция в Македония и Поморавието, като същевременно излизат многобройни етнографски и други проучвания, които продължават и след края на Първата световна война, завършила катастрофално за България, от която освен Поморавието са отделени и т.нар. Западните покрайнини.

Поморавието между двете световни войни[редактиране | edit source]

След суспендирането на т.нар. Видовденска конституция се създава т.нар. Интегрална Югославия, като по-голяма част от Поморавието е включено в състава на Моравска бановина с център Ниш. След марсилския атентат, постепенно етническите взаимоотношения в рамките на Югославия се нормализират, но междувременно избухва Втората световна война.

Поморавието по време на Втората световна война[редактиране | edit source]

В 1941 г. български войски и администрация заемат отново и първоначално най-източните части на областта - Пиротско и Вранско, които са директно включени в състава на Царство България. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.

По силата на сключеното на Коледата през същата година Тайно българо-германско споразумение Българската армия на практика заема цялата територия на остатъчна Сърбия, формирайки Първи окупационен корпус с щаб в Нишка баня. Следва да се отбележи обстоятелството, че с изключение на територията на т.нар. Ужичка република, на останалата по време на войната т.нар. Съпротива е в интензитета на тази от останалата българска територия.

На 5 септември 1944 г. във връзка с обявената от СССР на Царство България война, положението в Поморавието става изключително сложно, особено предвид изпълнението на т. 2 от програмата на Отечествения фронт. Новата отечественофронтовска власт в България, начело с Кимон Георгиев обявява война на Третия Райх и през октомври 1944 г. отпочва бойни действия "за освобождението на Югославия", предавайки цялата област отново на възстановена Югославия след края на Втората световна война, което е и юридически скрепено с т.нар. Парижки мирен договор (1947). Отново и повторно цялото Поморавие със Западните покрайнини (с изключение на една съвсем незначителна част от Понишавието) влизат в състава на Социалистическа република Сърбия.

Език[редактиране | edit source]

Езикова диглосия[редактиране | edit source]

Диалектите, говорени на територията на цялото Поморавие са западни български говори, които притежават с незначителни особености всички останали характеристики както на български език, но при продължителна и надвековна сърбизация на населението. По тази причина за областта е характерна диглосията. За по-голяма част от областта е характерен т.нар. моравски говор, който посредством смедеревско-вършецкия говор образува с езика на банатските българи единен диалектен континуум.

Особености[редактиране | edit source]

Моравския говор е наричан от Вук Караджич „ресавско наречие“. Наименованието произлиза от названието на река Ресава, най-големия десен приток на Велика Морава. Кръсте Мисирков намира, че големия реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, с неувереност причислява ресавското наречие към сръбския език. Според сръбската научна терминология от началото на 19 век, не само езикът на македонците не се причислява към сръбския, а и езикът на населението от така наречената Стара Сърбия, понятие включващо по-голямата част от Поморавието. Преди 1878 г., сръбските изследователи Милан Миличевич и Владимир Карич, определят че, ресавското наречие заема по-големия дял от тогавашното Княжество Сърбия (и близо 2/3 от територията на Кралство Сърбия след 1878 г.).

Основните различия на моравския говор от сръбския книжовен език са:

  • наречието не различава дълги и кратки гласни звукове;
  • подвижно (старо) ударение;
  • старобългарското тъмно ъ е заменено от е,еа,я, за разлика от сръбския където е йе и и;
  • загубени форми на спрежение и склонение (в сръбския съществуват), вследствие на което са се появили нови синтактични явления.

Въз основа на тези лингвистични особености, и редица други предимно историко-филологически аргументи, Кръсте Мисирков причислява моравските говори към крайните западнобългарски говори, т.е. определя ги за крайно западнобългарски.

Беньо Цонев и Стефан Младенов след Научната експедиция в Македония и Поморавието (1916), вече категорично застъпват тезата, че моравския говор е част от българската езикова територия. На същата позиция е и Стоян Романски. Особено полезна е информацията която дава Гаврил Занетов, който в 1917 г. обикаля цялата долина на река Велика Морава и описва почти всички селища по произход на населението. Резултатите са публикувани в книгата му „Населението по долината на река Велика Морава“, излязла в София през 1918 г.[8] Български диалектоложки атласи, изготвени след научната експедиция, включват моравските говори като западнобългарски диалекти. По време на експедицията от всички краища на Поморавието е събран непосредствено значителен по обем езиков материал за изследване. Резултатите дават основание на всички изявени български учени по това време, да причислят моравския говор към българския език. [9]

Другото наименование на моравските говори - левачки говор, идва от името на Левачкия регион, намиращ се зад планината Ухор - вляво от река Велика Морава. Левач се определя от сръбските езиковеди, за регион представящ типичния моравски говор.

Етнография[редактиране | edit source]

Редом с най-важната особонност - езика, районът на Поморавието се отличава от останалите части на Сърбия, а именно - от Западна Сърбия и отвъддунавска или т.нар. Войводина.

Византийско-романски културен пояс[редактиране | edit source]

Районът на Поморавието се различава в антропологически, етнически и културен план от Западна Сърбия и Войводина не само по езика. Тук са протичали до началото на 19 век всички останали обществени процеси, характерни и за останалите български земи и в отличие със сръбските такива. За разлика от типично сръбските земи, където Ужице е бил най-големия град докато не е заместен от Белград, в Поморавието през средновековието е протичал значим градски живот. Това обстоятелство е оказало съществено влияние формирайки особена и различна среда спрямо сръбските земи на запад (архитектура, занаяти и еснафи и въобще материална култура т.н.). В този смисъл е важно отбелязването на Милан Миличевич, че:

Първата керемида в Шумадия са донесли керемидарите и тухларите от Нишкия и Пиротски окръг.

Същото важи и за направата на кладенците в Шумадия. [10]

Изключителна етнографска отлика на Поморавието от останалата Сърбия е хоризонталното клатене на глава за утвърдителен знак и обратното, понеже навсякъде другаде с изключение на Тимошко е обратното - утвърдителния знак е вертикалното поклащане с глава. [11]

Унгарският професор Йосиф Сабо отбелязва при пътуването си през княжество Сърбия в годините 1872-1874, т.е. преди присъединяването на Ниш, че в тогавашна Сърбия имало на изток от Морава до 100 хил. българи, които по всичко се различавали от сърбите. Те не били със сърбите един народ с две наречия, а представлявали два народа, два типа - българинът с нисък ръст, с некрасиво лице, трудолюбив и скромен, като се стреми към увеличаване на богатството си. Сърбинът - висок с правилни черти, гостолюбив, не обича да работи, затова е беден и не напредва. В Белградско се различавали хората по произход от коя част (западна или източна) на страната били - по носия, говор, обичаи, физиономия и т.н. Селищата в Поморавието били от т.нар. и от Йован Цвиич - сгрупиран тип, в разлика от останалите части на Сърбия (от разпръснат тип) с изключение на Тимошко. Тази типизация е валидна и по отношение на гробищата. В този смисъл, долината на Сръбска Морава, макар и предразполагаща към селища от сгрупиран тип се отличава от Поморавието. [12]

Архитектура[редактиране | edit source]

Запазилите се до днес исторически постройки, а това са храмове, притежават екстериорно чертите на третия от три последователни стила:

  1. Рашки стил
  2. Вардарски стил
  3. Моравски стил

Тези архитектурни стилове отразяват хронологически историческия развой на кралство Рашка. Първоначалният стил е характерен и е свързан с долината на Поибрието, втория - с Повардарието, а третия - с Поморавието. Това обстоятелство разкрива и етническата детирминираност, свързаност и цялост на Поморавието с Македония и Поибрието. Тези стилове показват също така и историческия развой, тежнения и копнежи на населението от тези три област на основата на православната вяра. Алтернативно, на територията Западна Сърбия се образувала след т.нар. дежевско споразумение друго кралство - средновековно кралство Сърбия.

Етноложки обобщения[редактиране | edit source]

Сръбска гледна точка за населението в Поморавската област на Кралство Сърбия (Северна Сърбия)
  1. розово и светло червено - динарски тип и стари жители   2. светло зелено - преселници от Косово, Метохия и Призренско   3. светло жълто - преселници от поречието на Българска Морава и Повардарието   4. синьо - томошко-браничевско население   5. тъмно червено - шопско или торлашко население   6. черни точки - сръбски преселници оттатък Сава и Дунав - от Войводина основно   7. сиво - власи - виж и власи в Сърбия

1. Населението в Поморавието се състои главно от преселници от южните и източните български земи в периода от началото на 18 век и насетне.

2. Старото средновековно моравско население (староседелци или на ср. старинци) също е било от български произход.

3. Сръбските колонизатори в областа от западните предели и Войводина се различават във всяко отношение от местното население.

4. Косовско-моравския говор на населението е донякъде посърбен, като за областта е типична диглосията. [13]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Река с името България.
  2. Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София.. документ № 104 - на картата на Димитрие Давидович река Голийска Моравица е отбелязана като Сръбска Морава - История на сръбския народ, издавана през 1821; 1846 и 1848 г., 1915, 1917.
  3. "МЕКЕРЕ НА СЪРБИЯ".
  4. Древнобългарски паметник в Черна гора
  5. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  6. Сведения о Современной Сербии. Сборник Государственные знании, т-4, стр.96-97, 1877 г.
  7. ЗНАЧЕНИЕТО НА МОРАВСКОТО ИЛИ РЕСАВСКОТО НАРЕЧИЕ ЗА СЪВРЕМЕННАТА И ИСТОРИЧЕСКА ЕТНОГРАФИЯ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ.
  8. Гаврил Занетов: „Населението по долината на река Велика Морава“
  9. Гаврил Занетов: „Българи на Морава“
  10. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия, стр. 148-160. История и етнография, 1917.
  11. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия, стр. 152. История и етнография, 1917.
  12. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия, стр. 155-159. История и етнография, 1917.
  13. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Тихомир Павлов. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин. (С 2 факсимилета, 18 клишета и 1 карта)“. София, Издание на Комитет на Западните покрайни, 1931 година.
  • Тихомир Павлов. „От Тимок до Морава, Битови и езикови изследвания на моравските българи. С приложение "Типът и езика на моравския българин в новата сръбска литература"“. София, печатница "Балкан", 155 стр., 1918 година.
  • Тихомир Павлов. „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско“. 28 стр., 1931 година.
  • Стилиян Чилингиров. „Поморавия по сръбски свидетелства“. Исторически издирвания с една карта. Второ допълнено издание. Скопие, Печатница, цинкография и книговезница "Българско дело", 286 стр., 1942 година [[2]].
  • Анастас Иширков. „Западните краища на българската земя. Бележки и материали“. 1915 година, преиздадена, София, издателство "Сибия", библиотека "Вечните книги на България", 94 стр., 1996 година [[3]].
  • Анастас Иширков. „Къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско“. писана за нашите делегати на бъдещата мирна конференция, 21 стр., 1917 година.
  • Анастас Иширков. „Град Враня и Вранско“. 26 стр., 1918 година.
  • Анастас Иширков. „Моравската военно-инспекционна област“. 18 стр., 1918 година.
  • Гаврил Занетов. „В Сръбско и Хърватско“. 1898 година.
  • Гаврил Занетов. „Българското население в средните векове“. 1902 година [[4]].
  • Гаврил Занетов. „Българи на Морава“. 1914 година [[5]].
  • Гаврил Занетов. „Западните предели на българската народност“. 1916 година.
  • Гаврил Занетов. „Западни български земи и Сърбия“. 1917 година [[6]].
  • Гаврил Занетов. „Населението по долината на Велика Морава“. 1918 година [[7]].
  • Беньо Цонев. „Произход, име и език на Моравците“. София, 84 стр., 1918 година.
  • Христо Герчев. „Сръбски свидетелства върху българите в Моравско“. София, 1921 година [[8]].
  • Александър Теодоров-Балан. „Българи в югозападно Моравско по фон Хан в 1858 година“. 64 стр., 1917 година [[9]], [[10]].
  • Цено Лазаров. „Културно-политическа съдба на Македония и Моравско“. Скопие, 38 стр., 1942 година.
  • Ганчо Ценов. "Русия и Завоевателните стремежи на сърбите". Историко-политическо издирване, 133 стр. София. 1915 г.,фототипно издание - 2004 г.
  • Научната експедиция в Македония и Поморавието - 1916 г. София - 1993 г.[[11]]
  • Жером-Адолф Бланки. „Пътуване из България през 1841 година“. издателство "Колибри", ISBN 978-954-529-367-2, 2005 година.
  • Игор Дамянов. „Нишкото възстание през 1841 година и европейската дипломация“. Военно издателство. София. 1992.[[12]]
  • Игор Дамянов. „Нишкото възстание през 1841 година и европейската дипломация“. издателство "Труд", 2005 година.
  • Стоян Райчевски. „Нишавските българи“. ИК „Балкани“, София, ISBN 954-8353-79-2, 2007.
  • БАН. „История на България“ том 7 стр.421-424. Издателство на БАН, София, 1991.
  • Д-р Живко Войников. Българският Северозапад, Моравско, Косово и Тимошко. КНИГА. НОВО (19.01.2010)[[13]].