Поморавие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за областта в Сърбия. За областта в Чехия вижте Моравия.

Сръбска гледна точка за населението в Поморавската област на Кралство Сърбия (Северна Сърбия)
  1. розово и светло червено - динарски тип   2. светло зелено - преселници от Косово, Метохия и Призренско   3. светло жълто - преселници от поречието на Българска Морава и Повардарието   4. синьо - томошко-браничевско население   5. тъмно червено - шопско или торлашко население   6. черни точки - сръбски преселници оттатък Сава и Дунав - от Войводина основно   7. сиво - власи - виж и власи в Сърбия

Поморавието, Моравско и по-рядко Моравия (на сръбски: Поморавље или Pomoravlje) е историко-географска област в днешна Източна Сърбия, като част от Биначкото Поморавие (Бинче Морава е другото название на Южна Морава) след отделянето на Косово остава в границите на новата държава. Малка част от Понишавието (областта по течението на Нишава, най-големия десен приток на Българска Морава) е в България.

Сръбското княжество и анексираните от него в 1833г. български нахии в Поморавието и други територии
България - административно деление с новоосвободените земи през І-вата Световна война
България - административно деление през Втората световна война

Граници[редактиране | edit source]

Областта няма ясно определени граници. В зависимост от влаганите критерии при определянето на границите ѝ, то тя заема различна по територия обхват. В тесен географски смисъл Поморавието обхваща средното течение на река Велика Морава (Обща Морава) и по-специално територията на Поморавския окръг. В една по-широка дефиниция на географската област Поморавието включва и двата ѝ основни притока - Западна Морава (Сръбска Морава) и Южна Морава (Българска Морава).

В историко-географски план Поморавието е долината по основната посока юг-север на протичане на реката, т.е. без Сръбска Морава (Западна Морава), преди влизането ѝ в Крушевачката котловина. Терминът се използва предимно в българските културно-исторически среди, докато в Сърбия областта най-често е наричана Източна Сърбия, в която се включва и Тимошко. Основните градове в областта са Ниш, Лесковац, Пирот, Враня и Крушевац.

В едно по-разширено в исторически план разбиране Българското Поморавие включва и цялата територия на средновековната Белградска област със самия Белград и градовете Пожаревац и Смедерево.

История[редактиране | edit source]

Поморавието е една от петте историко-географски области, в която редом с Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, се е формирала българската народност през средновековието. Почти през целия период на съществуване на Първата и Втората българска държава, Поморавието или по-значителна част от областта е в границите на българската държава.

Няма ясноопределена граница между сръбската и българската народност в Поморавието. Проблемът идва от това, че през Средновековието идеята за нацията не съществува. Владеенето на дадена област от българската или сръбската държава или владетели не прави населението ѝ съответно българско или сръбско.

В Османската империя, граници и народностно разграничаване[редактиране | edit source]

Със завладяването на Балканите от османци държавните традиции на българи и сърби прекъсват, а националното възраждане на двата народа започва доста по-късно и по различно време. Това е една от причините да няма достигнали до наше време данни за народностната граница в областта между двата народа. Едно нещо обаче е факт, а именно че западната граница на българската народност в края на 18 и до средата на 19 век е по линията Зайчар - Ниш - Враня. Това е засвидетелствано от западноевропейските пътешественици, посещавали Европейска Турция. Има данни и за наличието на български общности и оттатък тази линия. За поречието на Велика Морава, Серезневски[1] пише че „Българи има най-много в Северно Браничево, където са около 10 000 души, или 1/20 от населението”. По Средна Морава е имало много преселници от Скопско, Пиротско, Ниш, Свърлижко, включително и северно от планината Ястребац е имало преселници от Македония. По поречието на река Лепеница до Крагуевац е имало няколко села Църни кал, Церовци, Сопич, образувани от преселници от Знеполе, Трън, Лесковец и Зайчар. Съседите им сърби ги наричат с общото име „бугари, шопи или торлаци”.[2] Предполага се, че населението от Лепеница е ново, преселено почти изцяло от района на Тимок, но има и родове дошли от Тракия, Македония, Нишко и Пиротско. Има и родове от същинските сръбски земи. Според преданията на местните жители, когато предците им дошли, местността е била съвсем пуста, обрасла с гости гори, т.е. старо население не е останало. Основното преселение е станало през 18 век, а последните пришълци са от времето на Първото сръбско въстание. Отвъд Морава, във всяко село имало по една „бугарска махала”. Около Крагуевац е имало също няколко български села Баточина, Бъдневци, Горня, Ботуне, Бързан, Доброводица, Малко и Голяма Кръчмаре, Киево, Мечковци, Лапово, Мариевци, Ракинци, Теверич, Марковци, Бучин. [3].

Около Сталак на Велика Морава от български произход е било населението на селата Бугарска Бралина, Трубаре, Дедина, Биволе, Текия, Капиджия, Перуновец, Гола вода, Модруковци, Корман. Населението се е преселили предимно от Пирот и Враня.[4].

Български селища имало и около Белград. Тези села Йован Цвиич нарича „Торлашка зона”. Повечето са преселници от Ниш и Прокоп (Прокупле) в резултат на предходните турски истъпления в района на тези два града. Но също има преселници от други български райони: Призрен, Велес, Тиквеш, Кочани, Солунско, Градец, Охрид, Битоля, Буф, Кичево, Тетово, Враня, Елешница (Нишко), Крушевец, Трън, Пирот, Свърлиг, Соколец (Сокол баня). Тази „Торлашка зона” обхваща белградските села Яйнци, Баница, Раковица, Мали и Велики Мокри Луг, Вишница, Пали Лула, Рушня, Мириево, Велико село, Сланци, Калугерица, Винча, Болеч, Лещани, Ритопек. В Гроцка е имало българска махала на изселници от Видин и Лом паланка (Лом), в Ресник (западно от Белград) имало преселници от Враня, Косово, Лесковец, откъдето бил рода на Джуро Бугарин.[5]. Всички тези българи не са потомци на старото средновековно население, а нови заселници, от 17-18 век, потомци на бежанци от Македония, Призренско, Видинско, Софийско и Нишко, които търсят по-спокойни места за заселване, бягайки от турската анархия, настанала след австро-турските войни. Голяма част от тези българи се заселват по долината на Велика Морава по време на Голямото сръбско преселение" на сръбския печки патриарх Арсений III Черноевич.

Поморавието след 1878 година[редактиране | edit source]

След включването на Поморавието в сегашната сръбска държава през 19 век компактното българско население, преобладаващо в югоизточната част на областта е подложено на системна сърбизация. С обявяването на Българската екзархия, Нишкият санджак влиза в нейните граници, което показва че болшинствата от населението е българско. През 1883 г. много поморавски и тимошки българи участват в Тимошкото въстание срещу крал Милан. То е жестоко разгромено от властта и няма български национален характер. Сърбизацията на тимошките българи тогава доста е напреднала. Съдени са 819 души, издадени са 21 смъртни и много доживотни присъди. Водачът на бунта, зайчарският "българин" със сръбско самосъзнание Никола Пашич, роден в село Велики Извор, образувано от тетевенски изселници от началото на 19 век, се спасява в България. Неговият партиен съратник Таушанович е потомък на българи от Алексинци (Алексинац).

По време на Освободителната война (1877-1878), Сърбия окупира Куршумлия, Прокупле, Ниш, Пирот, Лесковец, Враня, Сурдулица, Трън, както и части от Косово. Според Сан Стефанският договор, градовете Прокупле и Ниш, който е предимно български град тогава са дадени на Сърбия. През 1878 г. има особено силни протести на българите от Пиротско, в отговор на което 48 градски първенци са арестувани и затворени от сръбската власт, а екзархийският митрополит Евстатий Пелогонийски е интерниран в Крушевац. На Берлинския конгрес, най-вече с помощта на Австро-Унгария, Сърбия придобива още Пирот, Враня, но е принудена да се изтегли от окупирания Трън. Включването на областта на Българска Морава в политико-административните граници на Кралство Сърбия след Берлинския конгрес е последвано от масови репресии над местното българско население при които в Пиротско са убити няколко души, а 45 са хвърлени в затвора. Терорът се увеличава още повече с въведените извънредни мерки. Много участници в събитията и обикновено население търсейки защита и сигурност бягат в България.

Югозападно Моравско

В 1885 г. по време на Сръбско-българската война населението от областта е мобилизирано в сръбската армия и българите отказват да се бият срещу своите съотечественици, като масово минават с оръжието си на тяхна страна. Пиротчани подпомагат българската армия и я посрещат като освободителка, което впоследствие води до нови репресии от страна на сърбите. Въпреки победоносната война България не си връща тези земи и те остават под сръбска власт. Границата за моравските българи за дълго фактически е затворена, като те са изолирани и подложени на още по-усилена асимилация. От своя страна и българските правителства се интересуват повече от Македония и Тракия.

По време на Първата световна война цялата област, заедно с югоизточно Косово е отвоювана от България, като Тайната българо-германска спогодба предполага нейното бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. През февруари 1917 година в населения със сърби и предимно българи-сърбомани западен дял на областта, в района на река Топлица избухва брожение, известно като Топличкото въстание. То е организирано от Антантата, която изпраща там, стария сръбски четнически деец Коста Пекянец. Въстанието не обхваща населените с българи източни райони на Моравско, а е съсредоточено, там където сърбите и сърбоманите са мнозинство от населението (Куршумлия, Прокупле). Действията на сръбските чети в посока организиране на населението на бунт срещу българската власт, са осуетени още в зародиш от войската с помощта на чети на бившата ВМОРО. Командващи по това време Моравската военно-инспекционна област са Александър Протогеров и Петър Дървингов. След загубата на войната от България, Поморавието е върнато на Сърбия, която присъединява и Западните покрайнини.

В 1941 г. български войски и администрация заемат отново най-източните части на областта - Пиротско и Вранско. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.

През септември 1944 година България се оттегля от Пиротско и Вранско, както и от Западните покрайнини.

Език[редактиране | edit source]

Карта на етносите по река Велика Морава

Диалектите, говорени на територията на цялото Поморавие, са от така наречените преходни говори, които притежават характеристики както на българския, така и на сръбския стандартен език. Част от моравските говори се нарича от сръбските езиковеди косовско-ресавски или левачки.

Моравския говор е наричан от Вук Караджич „ресавско наречие“. Наименованието произлиза от названието на река Ресава, най-големия десен приток на Велика Морава. Кръсте Мисирков смята, че големия реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, с неувереност причислява ресавското наречие към сръбския език. Според сръбската научна терминология от началото на 19 век, не само езикът на македонците не се причислява към сръбския, а и езикът на населението от така наречената Стара Сърбия, понятие включващо по-голямата част от Поморавието. Преди 1878 г., сръбските изследователи Милан Миличевич и Владимир Карич, определят че, ресавското наречие заема по-големия дял от тогавашна Сърбия, като граничи на запад с южното (йекавско) и източно (екавско) сръбско наречие. Заключението е, че на юг (в Косово и Македония), и на изток (в Поморавието), сръбските наречия преминават в чужда езикова област.

Основните различия на моравския говор от сръбския книжовен език са:

  • наречието не различава дълги и кратки гласни звукове;
  • подвижно (старо) ударение;
  • старобългарското тъмно ъ е заменено от е,еа,я, за разлика от сръбския където е йе и и;
  • загубени форми на спрежение и склонение (в сръбския съществуват), вследствие на което са се появили нови синтактични явления.

Въз основа на тези лингвистични особености, и редица други предимно историко-филологически аргументи, Кръсте Мисирков причислява моравските говори към крайните западнобългарски говори, т.е. определя ги за крайно западнобългарски.

Беньо Цонев и Стефан Младенов след Научната експедиция в Македония и Поморавието (1916), вече категорично застъпват тезата, че моравския говор е част от българската езикова територия. На същата позиция е и Стоян Романски. Особено полезна е информацията която дава Гаврил Занетов, който в 1917 г. обикаля цялата долина на р.Велика Морава и описва почти всички селища по произход на населението. Резултатите са публикувани в книгата му „Населението по долината на р.Велика Морава“ С.1918 г. Картата от тази книга е приложена (вж.по-горе). Български диалектоложки атласи, изготвени след научната експедиция, включват моравските говори като западнобългарски диалекти. По време на експедицията от всички краища на Поморавието е събран непосредствено значителен по обем езиков материал за изследване. Резултатите дават основание на всички изявени български учени по това време, да причислят моравския говор към българския език.

Наименованието левачки говор идва от името на Левочкия регион, намиращ се зад планината Ухор - вляво от река Велика Морава. Левоч се определя от сръбските езиковеди, за регион представящ типичния моравски говор.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Сведения о Современной Сербии. Сборник Государственные знании, т-4, стр.96-97, 1877 г.
  2. Г. Занетов „Българи на Морава“, стр. 26-27
  3. Г. Занетов. „Населението по долината на река Велика Морава“, стр. 11-12
  4. Г. Занетов. „Населението по долината на река Велика Морава“, стр. 11-12
  5. Г. Занетов. "Населението по долината на река Велика Морава", стр. 11-12

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Тихомир Павлов. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин. (С 2 факсимилета, 18 клишета и 1 карта)“. София, Издание на Комитет на Западните покрайни, 1931 година.
  • Тихомир Павлов. „От Тимок до Морава, Битови и езикови изследвания на моравските българи. С приложение "Типът и езика на моравския българин в новата сръбска литература"“. София, печатница "Балкан", 155 стр., 1918 година.
  • Тихомир Павлов. „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско“. 28 стр., 1931 година.
  • Стилиян Чилингиров. „Поморавия по сръбски свидетелства“. Исторически издирвания с една карта. Второ допълнено издание. Скопие, Печатница, цинкография и книговезница "Българско дело", 286 стр., 1942 година [[1]].
  • Анастас Иширков. „Западните краища на българската земя. Бележки и материали“. 1915 година, преиздадена, София, издателство "Сибия", библиотека "Вечните книги на България", 94 стр., 1996 година [[2]].
  • Анастас Иширков. „Къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско“. писана за нашите делегати на бъдещата мирна конференция, 21 стр., 1917 година.
  • Анастас Иширков. „Град Враня и Вранско“. 26 стр., 1918 година.
  • Анастас Иширков. „Моравската военно-инспекционна област“. 18 стр., 1918 година.
  • Гаврил Занетов. „В Сръбско и Хърватско“. 1898 година.
  • Гаврил Занетов. „Българското население в средните векове“. 1902 година [[3]].
  • Гаврил Занетов. „Българи на Морава“. 1914 година [[4]].
  • Гаврил Занетов. „Западните предели на българската народност“. 1916 година.
  • Гаврил Занетов. „Западни български земи и Сърбия“. 1917 година [[5]].
  • Гаврил Занетов. „Населението по долината на Велика Морава“. 1918 година [[6]].
  • Беньо Цонев. „Произход, име и език на Моравците“. София, 84 стр., 1918 година.
  • Христо Герчев. „Сръбски свидетелства върху българите в Моравско“. София, 1921 година [[7]].
  • Александър Теодоров-Балан. „Българи в югозападно Моравско по фон Хан в 1858 година“. 64 стр., 1917 година [[8]], [[9]].
  • Цено Лазаров. „Културно-политическа съдба на Македония и Моравско“. Скопие, 38 стр., 1942 година.
  • Ганчо Ценов. "Русия и Завоевателните стремежи на сърбите". Историко-политическо издирване, 133 стр. София. 1915 г.,фототипно издание - 2004 г.
  • Научната експедиция в Македония и Поморавието - 1916 г. София - 1993 г.[[10]]
  • Жером-Адолф Бланки. „Пътуване из България през 1841 година“. издателство "Колибри", ISBN 978-954-529-367-2, 2005 година.
  • Игор Дамянов. „Нишкото възстание през 1841 година и европейската дипломация“. Военно издателство. София. 1992.[[11]]
  • Игор Дамянов. „Нишкото възстание през 1841 година и европейската дипломация“. издателство "Труд", 2005 година.
  • Стоян Райчевски. „Нишавските българи“. ИК „Балкани“, София, ISBN 954-8353-79-2, 2007.
  • БАН. „История на България“ том 7 стр.421-424. Издателство на БАН, София, 1991.
  • Д-р Живко Войников. Българският Северозапад, Моравско, Косово и Тимошко. КНИГА. НОВО (19.01.2010)[[12]].