Право на Европейския съюз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Правото на ЕС не бива да се бърка или смесва с Европейското право
Знаме на ЕС

Правото на Европейския съюз е уникална автономна система, имаща наддържавен характер за страните-членки. Системата на правото на ЕС се състои от йерархично организирани правни норми, непосредствено приложими във всяка държава-членка.

Източници на правото на ЕС[редактиране | edit source]

Източниците на правото в ЕС се разделят най-общо на две групи според начина на създаването им :

  • първично (оригинерно) право и
  • вторично (производно) право.

Първично право на ЕС[редактиране | edit source]

Първичното право на ЕО и ЕС обхваща Учредителните договори на трите общности, както и договорите и актовете за изменение и допълнение на учредителните договори (тук се включват и договорите за присъединяване на нови държави-членки). Първичните източници на правото на ЕС са с основополагащо значение – според Съда на ЕС учредителните договори са “конституционна харта” на Общностите. Към тях се отнасят:

  • Парижкият договор за създаване на Европейската общност за въглища и стомана от 18 април 1951 г., влязъл в сила на 25 юли 1952 г. със срок на действие 50 години, които изтичат през 2002 г.;
  • Договорът за създаване на Европейската икономическа общност и Договорът за създаване на Европейската общност за атомна енергияЕвратом, (наричани Римски договори), подписани на 25 март 1957 г. и влезли в сила на 1 януари 1958 г. И двата договора са безсрочни;
  • Договорът за създаване на ЕС (наричан Договорът от Маастрихт), подписан на 7 февруари 1992 г., в сила от 1 ноември 1993 г.;
  • Лисабонският договор, подписан на 13 декември 2007 г. и в сила от 1 декември 2009 г., който изменя Римските и Маастрихтския договори, без да ги заменя, след провала на опита за приемане на Европейска конституция.

Вторично право на ЕС[редактиране | edit source]

Вторичното право на ЕО и ЕС обхваща приетите:

  • Регламенти съдържащи норми с общ характер. Те са с задължителен характер в своята цялост. Регламентите се прилагат пряко, т.е. не е необходимо да се транспонират в националното законодателство. С влизането си в сила, те стават действащо право върху цялата територия на ЕС;
  • Директивите обвързват всяка държава-членка само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, т.е. те са целеви актове. Националният законодател избира с какви средства и под каква форма да постигне искания от директивата резултат. Директивата не е акт с пряко приложение и за да породи действие във вътрешния правов ред на държава-членка е необходимо директивата да бъде транспонирана в националното законодателство;
  • Решенията са актове който имат конкретен адресат - юридическо лице, държава-членка или неин орган. Решението обвързва само адресата си и е задължително в своята цялост. Решението има директен и непосредствен ефект, пораждащ права и задължения направо за всички субекти в държавата-членка;
  • Препоръки и становища, които са формално без правна сила, те нямат обвързващ адресатите си ефект. Те се приемат от Общностните институции по въпроси, по които последните не са овластени да приемат обвързващ акт, или когато същите преценят, че такъв не е нужен. Според Съда на ЕС препоръките не са напълно лишени от правно действие. Съдът изрично установява задължение за националния съд да се съобразява с препоръките на Общностните институции при тълкуването и прилагането на националното право (виж и тълкуване на правото).

Други актове на ЕС[редактиране | edit source]

Приема се, че т.нар. първични и вторични актове не изчерпват всички видове правни актове, приемани от органите на ЕС. Съществуват и т.нар. „атипични актове“ – вътрешни регламенти (вътрешни директиви, вътрешни препоръки и вътрешни становища) с действие само в отношенията между институциите на ЕС, както и непредвидени в договорите видове актове – резолюции, позиции, заключения, декларации, съобщения и други, които нерядко се използват от Съвета на ЕС или Европейската комисия.

Общата политика по външните работи и сигурността на ЕС се осъществява чрез общи стратегии, действия и позиции, както и чрез решения в изпълнение на определени от ЕС общи насоки. Тези актове се приемат съответно от Съвета (общите стратегии) или от Съвета на министрите (общите действия и позиции). Полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси се осъществява чрез общи позиции, рамкови и други решения и конвенции. Тези актове се приемат от Съвета на министрите с единодушие, по предложение на ЕК или по инициатива на държавите-членки.

Законодателен процес[редактиране | edit source]

Основни действащи лица в законодателния процес са Европейският парламент и Съветът на ЕС. Обикновено техните компетенции и правомощия за създаване и коригиране на законодателството са разделени по равно, докато правомощието да иницира закони е дадено на Европейската комисия. Националните парламенти също имат известни правомощия.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]