Право на ползване

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Правото на ползване е ограничено вещно право върху чужда вещ, титулярът (наречен ползвател) на което може да ползва една вещ, съгласно нейното предназначение (usus) и да получава добивите от нея, без да я променя съществено (fructus)[1]. Поради тези два свои белега, то е познато като usus fructus в римското право, където то се разглежда като вид личен сервитут[2]. То е било считано за токова и по Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (ЗИСС) приет през 1903 г. и отменен с действащия в момента на територията на България Закон за собствеността (ЗС). По тези причини в по-старата вещноправна литература и законодателство е било обозначавано с термина „плодоползване“, което е буквален превод на римското usus fructus.

Правото на ползване не може да съществува върху потребими вещи, понеже те се употребяват чрез консумацията им[3]. Право на ползване не може да има и върху съвкупност от вещи (напр., библиотека, стадо животни), тогава се счита, че има учредено самостоятелно право на ползване над всяка отделна вещ от съвкупността (върху всяка книга, всяко животно)[4][5]. Така за всяка вещ ще важат уредените от закона регулации за правото на ползване (вж. по-долу).

Тъй като правото на ползване е ограничено вещно право (известни и като права върху чужда вещ), то не може да се учреди за собственика. Негови титуляри могат да бъдат лице-несобственик или съсобтвеник на вещта. Правото на ползване е неотчуждимо[6], ненаследимо[7] и учредено с оглед личността на титуляра му. То е от категорията на правата intuitu personae. По тази причина то се прекратява със смъртта на ползвателя[7] .

Правото на ползване е лично и не може да бъде предостъпвано от ползвателя на трето лице. Ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъци и други такси. Негово задължение е и да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване.

Правото на ползване може да бъде отстъпвано възмездно и безвъзмездно.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Определението е извлечено по анализ на чл. 56 от ЗС
  2. Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261
  3. Така Венедиков, П. - Ново вещно право, С., 1999, с. 133, Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261, Боянов Г. - Вещно право, С., 2009, с. 261
  4. Петров, Вл., М. Марков - Вещно право, С., 2011, с. 149
  5. Подробен пример за право на ползване върху стадо, вж. във Венедиков, П., цит. съч - с. 143. Мнението там е повлияно от уредбата в стария ЗИСС, но анализирайки го, авторът го поставя в действие при днешните разпоредби на ЗС.
  6. Чл. 56, ал. 2 ЗС
  7. а б Чл. 59, ал. 1 ЗС