Произход на прабългарите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за Произхода на прабългарите. За произхода на българите вижте Произход на българите.

Понятието прабългари е термин въведен през 19-ти век от историческата наука за отличаване на народа основал и управлявал Първата българска държава преди сливането му със славяните и с останките от антично и варварско население и образуването на българската народност. Днес често се замества с термина протобългари, стари българи и дори просто българи.

Същност[редактиране | edit source]

Произходът на прабългарите е проблем, все още предизвикващ дискусии. По своята езикова принадлежност прабългарите биват причислявани от преобладавaщия брой съвременни учени към тюрко-алтайските народи. Предполага се, че прабългарският етнос се е формирал в Централна Азия (Източен Казахстан) между Каспийско море и планината Имеон (Памир, Тяншан и Хиндукуш). Други възможни райони са Алтай, или Западен Сибир, Таримската котловина, Западна Монголия, Южен Сибир и горното течение на Иртиш. От края на 16 век насам са предлагани различни хипотези, някои от които удивляват с тяхната причудливост и упорството в отстояването им. Повечето авторитети отхвърлят схващанията за автохтонния (или тракийски), за славянския, за татарския и за угро-финския произход на прабългарите. По-популярни, но също оспорени, са хунските и огурските варианти на урало-алтайската хипотеза. Някои научни трудове и любителски изследвания в последните години възраждат друга хипотеза, според която прабългарите са смесено хунско-иранско население.

Разнообразните теории за произхода на прабългарите най-общо могат да бъдат определени към две направления - първо, за алтайския им и, второ, за арийския им етногенезис. Трета теза застъпва смесеното им формиране като народ. Всяко от първите две направления не изключва участието като влияния, асимилиране и т.н. на население определяно за доминиращо от другото направление. Всъщност разликата между тях не е само в спора дали прабългарите са арийци или тюрко-монголи, а кое е първичното. В този смисъл най-точно е да се говори за смесен произход, който от една страна е формулиран от някои сериозни учени като отделна трета теория, и от друга не отрича и не противоречи на другите две взаимно оспорващи се теории. Той се фокусира не върху това как е започнал процесът, а върху резултата от него - древнобългарският народ.

Досега най-разпространена e тюркската теория за произхода на прабългарите която се налага в 20 век и се споделя от редица международни и български автори и авторитетни издания като Енциклопедия Британика, Брокхауз, но се оспорва от средата на 20 век и особено силно днес от някои наши учени, които причисляват прабългарите най-общо казано към арийските ирански народи, което засега може да се приеме като една добре аргументирана, но небезспорна работна хипотеза.

Несигурността около произхода на прабългарите се дължи най-вече на оскъдните и противоречиви сведения за ранната история на прабългарите. Друга причина за нееднозначното представяне на историята на прабългарите в литературата е новата тенденция в България след 1989 г. за оспорване на съществуващите досега схващания и фактът, че "новите прабългаристи" са често неспециалисти, склонни към свободно тълкование на писмените извори, предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответната подготовка, както и произволна датировка и етническа атрибуция на археологическите паметници.[1]

Политизиране[редактиране | edit source]

Може би най-сериозният проблем, свързан с изучаването на произхода на прабългарите е политизирането му през годините.

  • В годините когато България се сближава с Нацистка Германия темата за прабългарите става актуална. Националсоциализмът определя като пълноценна единствено една раса - арийската. В този контекст славянската компонента особено в културно-антропологичен план тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, въпреки че съвременния български е славянски език. Много български историци започват да налагат идеята за "несъществената роля" на славянския елемент при формирането на българската народност и значението единствено на прабългарският компонент и изтъкването на близостта му с хуните и угро-фините.
  • След Втората световна война нещата се преобръщат. В съветската историческа наука се налага тотално тюркската теория за произхода на прабългарите. Това се случва впоследствие и в българската марксическа историография. Българите се приемат за славянски народ, а тюркският прабългарски примес се определя като нищожен, като ролята на славяните за формирането на българската държава е силно надценена с оглед на обстоятелството че до 7 век последните нямат значима култура.
  • С възприемане на евроцентричната доктрина в България, и особено след приемането на страната за член на ЕС, от началото на ХХІ век прабългарите в изследванията на редица учени биват изяснявани като ирано-арийци, които доминират във всяко едно отношение в ранносредновековна България.[2] [3]

Извори[редактиране | edit source]

Основни сведения за прабългарите дават текстовете на Йорданес (Йордан), Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала, Феликс Енодий, Михаил Сирийски, Захарий Изповедник, Константин Манасий, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Менандър Протектор, Анастасий Библиотекар, Никифор Грегора, Ананий Ширакаци, Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски), император Константин Порфирогенет, Комес Марцелин, Йоан Антиохийски, Зонара, Димитър Хоматиян, Равенския козмограф, Ахмад ибн Фадлан, Именникът на българските ханове, Кавказката хроника Дербент-наме, Анонимният римски (латински) хронограф за 354 г.(Хронограф на Момзен). Относно обичаите им някои данни се съдържат в летописа Джагфар тарихъ, Законника Торе записан по поръка на волжкия български хан Урус Айдар /805-855 г./ и др. Допълнителен материал на изследователите дават археологията (с находките от Вознесенка, Глодоси, Малая Перешчепина, Наги Сент Миклош и на Балканите), етнографията, антропологията, културологията и лингвистиката.

Теории за произход[редактиране | edit source]

Туранска (тюркска) теория[редактиране | edit source]

и
Образ на победоносен прабългарски конник от кана № 2 от съкровището Наги сент Миклош от 9 век

Теорията за туранския произход на прабългарите като самостоятелен древно тюркски Огурско-езичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, формирал се около средата на ІІ век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от източния хунски етнос и сарматски племена е поддържана от Геза Фехер, Веселин Бешевлиев, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Л. Н. Гумилев, А. Куник, М. Микола, В. Томашек, В. Ф. Генинг, А. Халиков, и др. при същественото допълнение на унгарския тюрколог Омелян Прицак, че прабългарите се откъсват от туранската етническа общност, далеч преди тя да се обособи в VІІІ – ІХ век като тюркско-алтайска, аналогично на прибалтийските народи - пруси, латвийци и литовци, които са се обособили в много ранен етап от славянската група. Теорията се подкрепя най-вече от следното:

  • Достигналите до нас образи на прабългарски войни и особено този, запечатан на златното съкровище от Наги сент Миклош[4], в музея във Виена. Произходът на тези артефакти безспорно е определен като прабългарски.[5] Макар някои декорации да са с иранско влияние, съществено е, че образът на воина определено е на тураноид със смесени европеидно - монголодни черти. Ненаучно е да се твърди че виртуозните прабългарски майстори не знаят как изглеждат едноплеменниците им и ще си позволят да накарат хана си, защото очевидно златните предмети са изработени за тържествен хански сервиз, да сипва вино на своите гости от златна кана, на който е за прослава е изобразен победоносен воин не със свои, а с чужди антропологически черти т. е. на враг! Същото е положението с намерения скелетен материал, еднозначно определен като прабългарски, а не славянски, византийски или на някъкъв друг етнос, с който е живяно съвместно: в него европеидните черти са примесени с монголоидни белези. Пример е черепът на ичургубоила Мостич.[6]; Опитите на образите на прабългари в миниатюри в по-късни византийските и др. ръкописи да бъде приписана документална стойност са дълбоко некоректни, защото те са създадени векове след изчезването на прабългарите като обособен антропологичен тип в България, не представят реалистично реални лица, а са стилово подчинени на каноничната образност и стереотип на този жанр целящ религиозно-политическо внушение.
  • стопанските, военните и битови особености на народа са практически идентични с тези на повечето конни номадски народи от хунско-тюркската група, за което има достатъчно сигурни доказателства. Включително размера на лагера-крепост Плиска, предвиден да побере и защити практически цялото племе заедно с конете им. Това от друга страна може да ни даде указания за числеността на прабългарите, прекосили Дунав и да обясни смисъла на думите „...постави войски срещу славяните...“ с това как са се чуствали тези конни войни сред славянското население. Показателен е и фактът, че както Крум прави победна чаша от черепа на победения силен враг - император Никифор I Геник, така и печенегите правят същото с черепа на завоевателя на Преслав княз Святослав Игоревич и в двата случая се изпълнява стар военен обичай разпространен сред хунско-тюркските народи;
  • части от езика, държавната и военна организация. Лингвистичните данни в съвременния български език и във всички останали оцелели до днес населения, произхождащи пряко от прабългарите и определящи се като такива: и в Поволжието, и в Кавказ, и в Добруджа еднозначно определят основата на езика към хуно-тюркските. Това важи и за някои известни ни прабългарски имена. Държавната и военната организация, терминология и практики се признава от всички авторитетни учени, че са с хуно-тюркски произход;

Хунска (алтайска) теория[редактиране | edit source]

Според наложилата се в края на 19 и началото на 20 век в българската историография хипотеза, подкрепяна от авторитети като Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Стивън Рънсиман и Кристиан Жерар българите са от групата на хунските племена, появили се на река Урал през първата половина на 2 век, които от времето на Гостун/Органа до хан Кубрат обособяват свой племенен съюз и така българите се еманципират от хуно-аварите и другите племена наследили бившия полиетнически хунски съюз. Всъщност тезата е стеснен по-конкретен вариант на общата туранско-огурската теория за най-източната част на Европа в по-късна епоха.

Раните византийски текстове използват като заменяеми наименованията хуни, българи, кутригури и утигури. В тях българите са идентични, част са от хуните или поне са сродини на тях. Посочените в Именник на българските канове - Авитохол и Ирник днес се отъждествяват с Атила и Ернах. Въпросът с произхода и расата на самите хуни също не е напълно изяснен. Днес преобладава мнението, че те са свързани с народа хунну, създал през 2 век пр.н.е. свое държавно обединение северно от Китай. Те са добре известни на китайските летописци като част от северните "варварски" нашественици срещу които е била издигната Великата китайска стена. Връзка на старобългарите с далечния изток някои изследователи намират и в "прабългарския календар". Хуните вероятно произлизат от северния клон на хунну, изтласкан около 93 г. от сянби в днешен Северен Казахстан. През следващите два века те живеят в този район и вероятно са повлияни от местното арийско население на Тохарите. Според тази хипотеза хуно-българите произлизат от същата група народи, от която са аварите и няколко века по-късно се появяват угрите, тюрките и татаро-монголите. Не трябва да се забравя и съществуването на един чисто арийски-европоиден клон на хунските племена - белите хуни или ефталитите, чиято държава от 440 г. господства над Бактрия/Балхара (където е роден арийският Зороастризъм) и цяла Средна Азия, над Персия и дори над Индия до 600-та година, когато е погубена от ислямските походи на арабите. Тя е мощен фактор в региона с който се съобразява даже Китайската империя. В държавата на белите хуни град Балх е един от най-значимите градове.
Всичко изложено прави въпроса за расовата принадлежност и произхода на хуно-прабългарите още по-нееднозначен.

Оспорващите хипотезата изтъкват факта, че нито един хроникьор, живял в тази епоха на територията на и около Китай, не е известно да споменава обособеното народностно самоназвание "българи", а хунският съюз в Европа е конгломерат от най-различни раси и племена добил авторитета на мощна протодържава всяваща ужас в Империята. Според някои изложените твърдения имат своето логично обяснение в етнокултурния синкретизъм и влияния, което не противоречи, както на хипотезата за "хунския" така и на другите такива за произхода на прабългарите и идентифицирането като български ханове на упоменатите в Именника хунски вождове.

Иранска (индоевропейска) теория[редактиране | edit source]

Планината Имеон съгласно реконструкцията на акад. Сурен Еремян на оригиналната карта от „Ашхарацуйц“ на Централна Азия.

Иранската хипотеза за произхода на прабългарите е формулирана за пръв път в средата на 20 век от съветските историци Николай Державин, Николай Марр, Алексей Смирнов и Василий Сиротенко, които свързват прабългарите със сармато-аланското население на Източна Европа, евентуално претърпяло известно тюркско влияние. Привърженик на този възглед, макар впоследствие да е склонен да приеме и туранският модел, е и българският историк Александър Бурмов.[7]

От 90-те години насам в България придобива състоятелност хипотезата за произход на прабългарите от ираноезично население, мигрирало от Централна Азия. Привърженици на тази теория са и някои професионални историци като Георги Бакалов, Божидар Димитров, Петър Добрев и Тодор Чобанов, както и пишещи по проблема изследователи като Петър Голийски, д-р Живко Войников, доц.Иван Т. Иванов, Илко Стоев, Боно Шкодров и др., които определят прабългарите като индоевропейски тохарски,или арийски народ от северно иранската група на скити, сармати, алани, масагети, бактрийци и т.н. Имайки предвид, че част от сарматските народи са населявали Средна Азия, където се предполага, че е станал етногенезисът на прабългарите, то нейните сподвижници изтъкват, оповавайки се на определени факти, следните заключения:

  • името „скити“, използвано от византийските автори по аналогия на земите, от които идват българите;
  • установена връзка между някои прабългарските омоними с ираноезичните имена от надписите от Боспорското царство, от 1-2 в. (сармато-алански по произход);

Теория за смесен произход[редактиране | edit source]

Според тази балансирана хипотеза в подкрепа на която се изказва Рашо Рашев прабългарският етнос се формира на два етапа. Първоначално през 2-4 век на територията между Урал и Алтай се смесват хунски, угърски и ирански общности образувайки обособена група в рамките на хунския съюз. През 5-6 век към тях са присъединени нови ирански групи в степната зона на Източна Европа, както и угърски преселници от Урал. Народният език на големи групи от завареното население е ирански с тюркско влияние, но елитът е силно тюрцизиран[8] или направо тюркски, както и част от населението. Това обяснява тюркските елементи в прабългарските надписи и култура.

Други теории[редактиране | edit source]

Съществуват и някои други непопулярни хипотези за произхода на прабългарите. Те са предимно остарели схващания, често незапознати с разликите и смесващи в едно траки, славяни и прабългари или приписващи на последните единство с отдавна изчезнали, като траките и шумерите, или други народи като фино-угрите и дори татарите, както и екзотични мистификации свързващи ги с праконтинента "Му".

  • Угро-финска (угорска) теория - поддържа се в трудовете на Марин Дринов, Каспар Цойс, Павел Шафарик, Константин Иречек, Дюла Моравчик и Жан Клапрот. Тя всъщност предхожда избистрилата се по-късно турано-алтайска теория изложена по-горе и е доста близка до нея.
  • Автохонна теория - счита, че българите нямат нищо общо с алтайско-туранските народи, а са стар местен народ практически идентичен или тясно свързан по произход с античното балканско тракийско, прототракйско и близкоизточно население, поддържа се в текстовете на йеромонах Спиридон, Георги Раковски, Ганчо Ценов, Крум Балтаджиев и Григор Симов, някои тези на Паисий Хилендарски, Петър Берон, Ст. Захариев и Боно Шкодров.
  • Славянска теза - базирана на славянският език на днешните българи, пръв я изказва Паисий Хилендарски, поддържат я Юрий Венелин, П. Бутков, С. Уваров, Д. И. Иловайски, А. Д. Чертков, Лелевел, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет, в това русло са и йеромонах Спиридон, Георги Раковски, Петър Берон, Ст. Захариев и др. които считат траки и славяни за едно.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Рашо Рашев: Прабългарите през V-VII век, София, 2005, стр. 3-4
  2. Димитров Б. (2006) 12 мита в българската история.- ИК "Фондация Ком"
  3. Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г.
  4. Съкровище от Наги сент Миклош
  5. Златното съкровище на Българските канове - анотация на проф. Иван Добрев. Военна Академия "Г. С. Раковски", София.
  6. Йордан Йорданов, "Възстановяване на черепа по главата", Академично издателство "Марин Дринов", София, 2000, стр. 193-201
  7. Йорданов, Стефан. Славяни, тюрки и индо-иранци в Ранното Средновековие (езикови проблеми на българския етногенезис – към постановката на въпроса). // Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22-23 август 2001 г.. Велико Търново, 2002. с. 275-295.
  8. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 27.

Литература[редактиране | edit source]