Пуританство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Пуританството (англ.: Puritanism) е религиозна и обществена доктрина от 16 и 17 век, възникнала и прилагана в Англия. Целта на движението е да „изчисти“ англиканството от остатъците на католицизма, както по отношение на теологичната страна, така и в религиозната практика.

Пуританството е опит за задълбочаване на Реформацията по подобие на калвинизма в Западна Европа, но и в специфична за Англия посока. То възниква още по време на управлението на Елизабет I (през 1559 г.) и по отношение на кралската власт е насочено към премахването на абсолютизма в управлението на църквата, по подобие на Ватикана.

Пуританството става идеологическа основа на Английската революция и води до разцепление между Парламента и краля и гражданска война.

История[редактиране | edit source]

Реформацията в Англия е дело на краля и поради това Църквата на Англия съхранява аристократичния си характер и близостта си с държавата. Скъсването с Рим обаче дава импулс на „революция на умовете“ – противопоставяне на едни религиозни идеи на други, на една форма на църковно богослужение на друга[1].

Движението на пуританите обединява недоволните от незавършената Реформация в Англия. Терминът е производен от латинското „purus“ - чист, което изразява основната цел на движението: „чиста“ църква, освободена от помпозните атрибути. Пуританите настояват за премахване на идолите, цветните стъкла и хоровото пеене в църквите, препоръчват свободната устна проповед и за независимост на отделните църковни общини. Те осъждат веселбите, песните и танците, изобщо всичко, което е проява на лукс и жизнерадост. Те водят целомъдрен живот, обличат се скромно в дрехи от тъмно сукно и се отнасят негативно към разкоша и нравите в кралския двор, аристокрацията и висшето духовенство.

Най-напред пуританите се надяват на кралската институция и затова подкрепят Елизабет I в нейните църковни реформи. Разочаровани от нейната непоследователност обаче, започват все по-остро да критикуват англиканската църква и епископата. Тази критика обективно рефлектира в монарха, като глава на църквата в Англия. Кралица Елизабет не одобрява пуританите, нарича ги „потенциални бунтовници“ и дори предприема репресии спрямо тях. Само след две-три десетилетия се обособява като самостоятелно пуританско религиозно движение, което става все по-популярно и обхваща различни слоеве на обществото, дори се появяват две течения - презвитериани и индепенденти. През 70-те години на 16 век пуританите насочват дейността си към реформация в духа на презвитерианството, възприето в Шотландия, като отхвърлят формата на провеждане на литургията и организацията на презвитерианската църква. Презвитерианите са по-умерени пуритани, които се обявяват за по-непосредствена връзка на вярващите с бога и срещу духовенството. Те настояват във всяка община да има духовен водач (презвитер) и проповедник, които да бъдат избирани от самите вярващи и те да отговарят за църковните дела в кралството.

Индепендентите са по-крайното течение в пуританството. Те отдават по-голямо значение на проповедта, а не на тайнствата като причастие и кръщение. Те също са против съществуването на църковна организация и за пълна независимост на отделните църковни общини, като презвитерите трябва да се избират само за година. Всеки вярващ според тях има право на проповед, ако има вдъхновение и подходящ повод[1].

Към края на 16 век пуританството започва да играе все по-важна роля и се превръща в изразител на недоволството от политиката на кралицата. След смъртта на Елизабет през 1603 г., крал и на Англия става шотландският крал Джеймс I, който слага начало на династията на Стюартите. Той прави опит да наложи в англиканската църква презвитерианския модел, като налага така наречената Библия на крал Джеймс. По това време пуританите обаче почитат най-вече Женевската библия, която е антимонархическа. Докато при Джеймс към пуританите се проявява известна толерантност, последвалият го на престола Чарлс I започва преследвания срещу тях. В крайна сметка пуританството става идеологическа основа на Английската революция и играе основна роля за разцеплението между Парламента и краля. Следват години на гражданска война, през които пуританите са на страната на военния режим, оглавяван от Оливър Кромуел, самият той индепендент. След реставрацията на монархията през 1660 г. повечето от свещениците-пуритани са изгонени от Църквата на Англия и за няколко десетилетия пуританството се разцепва на различни течения, които вече се наричат дисентери на английски: Dissenters или нон-конформисти.

Вследствие на гоненията в Англия много пуритани са принудени да емигрират и да се преселят в континентална Европа, а също и в Северна Америка. Така пуританите са в основата на създаването на САЩ, тъй като именно със заселването на около 2000 английски пуритани през 16291630 г. фактически започва английската колонизация на Северна Америка. До 1640 г. в Америка се установяват още 16 000 пуритани бежанци и преселници от Англия.

Пуританска доктрина[редактиране | edit source]

Английското пуританство е разновидност на калвинизма, който завладява Западна Европа през късното Средновековие. Пуританите възприемат калвинистките идеи и най-вече предопределението на всеки човек за спасение или гибел. Според пуританската доктрина съдбата на всеки е предопределена, но тъй като никой не знае за какво точно, всеки който се надява на спасение би трябвало с целия си живот и всичките си действия да направи така, че да заслужи спасение. Успехът на избраното жизнено поприще според тях е свидетелство за предопределено спасение. Така пуританската доктрина насърчава трудолюбието, спестовността и строгия морал.[1]

Главни постулати на пуританите[редактиране | edit source]

  • Абсолютно върховенство на божиите дела над светските. В това отношение пуританството изисква пълна морална чистота в поведението, в съответствие със Светото писание. Пуританството препоръчва суров начин на живот, без развлечения (в т.ч. алкохол, посещение на театър и др.) и охолство.
  • Индивидуален прочит и изследване на Светото писание.
  • Образоване на масите (за да са в състояние да четат и разбират Светото писание).
  • Всеки вярващ да може да стане и свещеник.
  • Простота на литургията.
  • Връщане на светия ден от неделя на събота (така, както е в Светото писание).
  • Отричане на разгърнатата и тежка йерархия в църквата и на едноличната власт в нея.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в Пантев, А., Глушков Х., Мишев, Р. История на модерния свят. Абагар, 2010. ISBN 978-954-427-901-1. с. 210.