Радко Димитриев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Радко Димитриев
24 септември 1859 — 18 октомври 1918
Radko Dimitriev 2.jpg
Място на раждане Национално знаме на Османската империя Градец, Османска империя
Място на смърт Национално знаме на България Владикавказ, РСФСР
Служил на Национално знаме на България България
Национално знаме на Русия Русия
Години на служба 1879 - 1917
Звание генерал-аншеф
Командвания Щаб на войската
Битки Руско-турска война (1877-1878)
Сръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
Първа световна война
Отличия Вижте по-долу

Радко Русков Димитриев е български офицер, русофил, участник в борбите с русофобите през 1886-1887 и във войните за обединение на България от 1885 до 1913 година. Командва българските войски в сраженията при Бунархисар и Чаталджа. По време на продължителната си кариера на два пъти преминава на руска служба – веднъж след неуспеха на Деветоавгустовския преврат и, за втори път, след избухването на Първата световна война. Продължава да воюва в руската армия на Източния фронт и след като България влиза във войната на страната на Централните сили. Убит е от комунистите в началото на Гражданската война в Русия.

Съдържание

[редактиране] Биография

[редактиране] Произход и ранни години

Радко Димитриев е роден на 24 септември 1859 в село с. Градец, Сливенско в семейството на учителя Димитър Русков (даскал Димитрий). Кръстен е Руско, но по-късно се преименува Радко - както са го наричали галено родителите му. През 1864 година, когато Радко е едва 5 годишен поради сериозно заболяване почива баща му. Майка му се жени повторно и Васил Абаджията от Жеравна става негов втори баща. Радко учи първоначално в Градец, а след това в Жеравна и Котел.[1]

След като завършва третокласното училище в Котел, се завръща при родителите си в Жеравна, за да се отдаде на занаята на втория си баща - абаджийството. Вместо това бащата решава да го направи търговец и го изпраща да чиракува в бакалския магазин на един свой роднина в Тулча (1872). Там той овладява руски и румънски език. Работата не му харесва и напуска Тулча, за да продължи да учи в Априловското петокласно училище в Габрово, което завършва през 1875 година. Завръща се в Котел, където е назначен в местната телеграфо-пощенска станция.[2]

[редактиране] Участие в освободителното движение

Скоро след завръщането си в Котел Радко Димитриев е приет за член на местния революционен комитет, чийто председател е учителят Иван Манев. Едва на 17 години той е избран за секретар на Котленския комитет, поддържа връзка с комитетите в околните села и следи турската правителствена кореспонденция в станцията. Взето е решение въстанието в Котел да се обяви на 8 май 1876 година, като местната чета се съедини с четата на Стоил войвода, с която да се установи българската власт в целия Сливенски революционен окръг.[3]

Четата в чийто състав е Радко Димитриев излиза навреме на определеното място, на което трябва да се срещнат със Стоил войвода, с който се е знаело, че ще бъде апостолът на Сливенски окръг Иларион Драгостинов и вторият му войвода Георги Обретенов. Скоро обаче, се получава съобщение, че в бой с низами, черкези и башибозук четата на Стоил войвода е претърпяла поражение при Нейково и Жеравна, като части от нея се насочват към Твърдишкия балкан, за да се укрият. Това осуетява обявяването на Априлското въстание в Котел.[3]

[редактиране] В Руско-турската война (1877-1878)

По време на Руско-турската война (1877–1878), когато руската армия достига с авангардните си части до районите на Търново, Габрово и Елена, Радко Димитриев заедно с приятеля си Петко Кавалджиев решават да се включат като доброволци. Отправят се направо към село Беброво, в които околности са арестувани от руски разезд. Отведени са при командира на кавалерийското поделение от където по етапен ред са откарани в Елена. След като прекарват няколко нощи в бившия турски конак са изпратени в Търново, където молбата им е удовлетворена. Петко Кавалджиев е изпратен в опълченска дружина, а Радко Димитриев - в школата за военни преводачи. След като завършва школата, Радко е назначен за преводач при щаба на уляновския конен полк от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на Руската армия. Към 20 ноември 1877 година настига полка си в района на село Правец. На 22 януари 1878 година дивизията в която служи Радко Димитриев навлиза в Одрин.[4]

[редактиране] Начало на военната кариера

През май 1878 година командирът на уланския гвардейски кавалерийски полк, полковник Демидов, получава заповед да изпрати в Пловдив намиращите се в полка младежи българи, които имат най-малко четвъртокласно образование, за да следват в Командата на волноопределяющите се. Единственият българин в полка е Радко Димитриев. През август същата година е зачислен в командата.[5]

Съгласно Берлинския договор Русия има 9-месечен срок да изтегли армията си от България, считано от 9 юли 1878 година. Това налага ускорената подготовка на българските командни кадри, поради което княз Дондуков-Корсаков решава в София да бъде създадено училище за подготовка на офицери. В първия випуск на военното училище след изпит са приети 162 младежи, 51 от които от „Командата на волноопределяющите се“, между които и Радко Димитриев[6]

Първоначалният план предвижда юнкерите от първия випуск да бъдат произведени в офицерско звание на 30 август 1879, но вътрешни и международни събития налагат по-ранна дата. Така на 10 май 1879 година Радко Димитриев е произведен в чин прапоршчик – звание, заменено само след месец с подпоручик. След завършването на училището прапоршчик Димитриев и другите млади офицери от Южна България се отправят към Пловдив. Димитриев е назначен за взводен командир в школата за подготовка на подофицери за Източнорумелийската милиция, създадена към 4-та пещерска дружина. По-късно е назначен и за началник на тази школа. Взема активно участие в занятията на гимнастическите дружества, създадени от генерал Скобелев в края на предходната година като средство за военната подготовка на населението.[7]

През пролетта на 1880 година по заповед на руския военен министър генерал Милютин е обявен конкурсен изпит между офицерите от Източнорумелийската милиция за следване в руските военни академии. Подпоручик Димитриев се справя добре и със заповед на генерал-губернатора на Източна Румелия на 29 октомври 1880 година е изпратен за подготвителен курс в Константиновското военно училище в Санкт Петербург. На 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик, а през октомври е приет в младшия клас на Николаевската академия на генералния щаб. Завършва през април 1884 година с отличен успех. В атестация от началника на академията пише, че „поради основното познаване на материала по тактика, военна история, топография и администрация на поручик Димитриев може да се повери преподаване на тези дисциплини във военноучебни заведения“. Подобна, собственоръчно вписана в дипломата атестация получават само още няколко офицери.[8]

През юни 1884 година поручик Радко Димитриев се завръща в България и е назначен в 1-ва пловдивска дружина. На 18 октомври с.г. е произведен в чин капитан.[9] Няколко месеца по-късно е назначен в щаба на милицията като началник на отделение „Личен състав“ и адютант на командващия милицията и жандармерията генерал Август фон Дригалски.[10][11]

[редактиране] Съединението и предвоенна дейност

На 6 септември 1885 година е обявено Съединението, съставено е ново правителство, което се събира на заседание, на което освен министрите, участват и старшите офицери от гарнизона, както и някои от по-младите офицери, между които и капитан Радко Димитриев. Според спомените на генерал Никола Иванов[12] именно Радко Димитриев предлага, вместо „спокойния по темперамент“ майор Филов, който е предложен по старшинство, за главнокомандващ на Източнорумелийските войски да се избере майор Николаев. На същия ден капитан Димитриев е назначен за началник-щаб на южнобългарската армия (Източния корпус).[13]

На 8 септември капитан Димитриев заминава с „Щаба на народната войска в Южна България“ за Търново-Сеймен, откъдето съгласно плана за евентуална война с Османската империя ще се ръководят военните действия на войските, съсредоточени на българо-турската граница. Участва в разузнаването на отбранителните райони на отрядите, след което се връща в Пловдив за да съдейства за провеждането на мобилизацията и за изпращането на войските на фронта, след което отново заминава за Търново-Сеймен. На 16 септември издава заповед с указания за провеждане на укрепването на границата с помощта на цивилното население, в следствие на което са създадени отбранителни съоръжения по цялата българо-турска граница, в това число и по черноморското крайбрежие.[14]

В началото на октомври Радко Димитриев предлага план за организиране на тил на Източния корпус, който на 4 октомври е утвърден от командира на корпуса подполковник Николаев. Съгласно плана се разкриват „разходни магазини“, складове с неприкосновен запас, командирите на отрядите организират интендантски транспорти и се организира медицинската служба в корпуса, отрядите и войсковите части. След това майор Димитриев обръща внимание на ускоряването на военната подготовка на корпуса (5 октомври) и на охраната на железопътния транспорт срещу евентуални действия от страна на турското население (9 октомври).[15]

Интересен момент от кариерата на Радко Димитриев представлява заповедта издадена на 10 октомври и подписана от него и майор Николаев. Заповедта касае обръщението „ваше благородие“ към младшите офицери и „ваше високо благородие“ към старшите, което се заменя с „господин“ и чина на офицера. По-късно примерът от Източа Румелия е последван и от войската на княжеството.[16]

[редактиране] Участие в Сръбско-българска война (1885)

Бюст на Радко Димитриев, част от композицията "Паметник на капитаните", гр . Сливница

На 2 ноември 1885, когато сърбите нападат България, Източният корпус е разположен срещу турците на югоизточните граници. Още същият ден капитан Димитриев започва подготовката за прехвърляне на 16 дружини от корпуса на западната граница. На 3 ноември се получава заповед „Не шестнадесет, а тридесет дружини да се отделят от Източния корпус и да се насочат към София“.[17] По това време от тези войски се формира т.н. „Задбалкански корпус“, за чийто командир е назначен майор Николаев, а за началник-щаб капитан Димитриев.[18] Към 5 ноември по-голяма част от войските от Източния корпус усилено напредват към София. На 8 ноември капитан Димитриев пристига в щаба на Западния корпус в Сливница, където на 9 ноември е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус[19][20] – войските, които действат срещу главните сръбски сили.

На 10 ноември е назначен за командир на авангарда на лявата колона, която в боя при Цариброд на 11 и 12 ноември изгонва сърбите от Лукавишкия проход и превзема връх Бабина глава.[21][22] На 13 ноември назначен за началник-щаб[23] колоната на майор Петко Стоянов и го подпомага през целия ден при настъплението към Пирот. В хода на сражението за Пирот (14-15 ноември) колоната е спряна от сърбите при Държина, но по-късно помага за овладяване на височините южно от града[24]. На 15 ноември Радко Димитриев придружава командира на корпуса на бойното поле и го подпомага при управлението на войските до цялостното прочистване на града.[25]

В края на войната капитан Радко Димитриев е награден с Военен орден „За храброст“, а след демобилизацията е назначен за началник на строево-инспекторското отделение в Министерството на войната.[26]

[редактиране] Съзаклятия, бунтове и емиграция (1886-1898)

В началото на август 1886 година той става един от инициаторите и „главен организатор“ (по израза на Симеон Радев) на държавния преврат, довел до свалянето на княз Александър Батенберг. Като мотиви за тези му действия се сочат личното неудовлетворение от княза и стремежът към славянска федерация начело с руския цар.[27] В подготовката за преврата Димитриев агитира първо колегите си офицери от министерството, а по-късно и командването на Струмския полк. През нощта на 8 срещу 9 август заедно с майор Груев оглавява дружина от този полк и юнкери от Военното училище, които овладяват княжеския дворец в София и принуждават Батенберг да подпише документ за абдикацията си.[28]

След безуспешни опити да привлече министър-председателя Петко Каравелов, на 9 август Димитриев обявява състава на ново, русофилско правителство начело с митрополит Климент.[29] Три дни по-късно, под въздействието на контрапревратите в Пловдив и Търново, Димитриев бяга предрешен от София. Първоначално намира убежище в руското консулство в Пловдив. По-късно е прехвърлен с негово съдействие в Цариград и Москва. През есента на 1886 г. заедно с други емигрирали офицери основава революционен комитет в Букурещ със задачата да свали от власт регентството начело със Стефан Стамболов.[30] Кулминация на тази дейност е офицерският бунт в Силистра през февруари 1887, в който Димитриев взема лично участие.[31] След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия.

[редактиране] Завръщане в България и издигане в армейското командване (1898-1912)

Димитриев се завръща в България през 1898 г. след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите. През следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до януари 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до март 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекциионна област в Русе.

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса.[32]

[редактиране] Участие в Балканските войни (1912-1913)

Генерал Радко Димитриев с щаба си на бойното поле

По време на Балканската война Радко Димитриев командва Трета българска армия, която завзема Лозенград. В Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция е начело на съединените Първа и Трета армии. Решението му да прекрати атаките на Чаталджанската позиция на 5 ноември 1912 г., продиктувано от неочаквано силния отпор на турците и тежките загуби на атакуващите части, се оценява като прибързано предвид неизползваните значителни резерви. Като грешка, довела до неуспеха на операцията, се отчита и слабата координация между подчинените на Димитриев войски.[33]

В началото на Междусъюзническата война (16 юни 1913 г.) генерал Димитриев командва Трета армия, предназначена за защита на София от сръбско нападение и действия по направление към Пирот. Преди още войските му да се включат в бойните действия, на 20 юни той е назначен за помощник-главнокомандващ (фактически главнокомандващ) на Действащата армия на мястото на уволнения от цар Фердинанд генерал Михаил Савов.[34] Скоро след като заема новата длъжност Димитриев трябва да се справя със сериозната криза, породена от пораженията в боевете при Кукуш и Дойран. С прибързана заповед за отстъпление от Беласица на 24 юни поставя под заплаха тила на войските, сражаващи се срещу сърбите на река Брегалница.[35] За да се противопостави на гръцкото настъпление, на 25 юни спира операцията на Първа армия срещу Пирот и нарежда прехвърлянето ѝ в Македония. Това решение се тълкува като пропуск за решителен успех срещу сърбите.[36]

[редактиране] На руска служба в Първата световна война (1914-1918)

След Междусъюзническата война Димитриев е изпратен като български пълномощен министър в Санкт Петербург. В началото на Първата световна война се връща на служба в руската армия като генерал-лейтенант начело на 8-и армейски корпус в състава на 8-а армия, действаща в Галиция. След успешни боеве срещу австро-унгарците през септември 1914 е повишен в чин генерал от пехотата и му е поверено командването на 3-а армия. С нея Димитриев обсажда безуспешно Пшемишъл, а до края на годината воюва на река Сан и по направлението към Краков.[37] В резултат на Горлицкия пробив през май 1915 войските му са разгромени и отстъпват от северните Карпати. Броени дни след поражението Димитриев е снет от командването на 3-а армия, но през март 1916 му е поверена 12-а армия в Прибалтика. С нея през лятото на 1916 и последвалата зима той провежда кръвопролитни, но безрезултатни офанзиви срещу германците на запад от Рига. През юли 1917 е снет от армейското командване и зачислен в резерва. По-късно заминава на лечение в Южна Русия.[38]

[редактиране] Гибел

На 11 септември 1918 г. Радко Димитриев и синът му са арестувани в Есентуки от комунистите, които държат група заложници с цел да бъдат убити в случай на убийство на местни комунистически лидери. На 4 октомври заложниците са прехвърлени от Кисловодск в Пятигорск. По онова време командващият севернокавказките части на Червената армия Иван Сорокин влиза в конфликт, донякъде подтикван от антисемитските си възгледи, с гражданското правителство на Севернокавказката съветска социалистическа република и на 13 октомври избива няколко негови членове, включително председателя Абрам Рубин. За отмъщение на тези убийства на 18 октомври 1918 г. над 100 от заложниците, сред които и генерал Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК Георгий Атабеков.[39]

Днес името му носи шуменското село Радко Димитриево.

[редактиране] Военно-теоретични трудове

[редактиране] Награди

[редактиране] Бележки

  1. ↑ Дренски, И. Генерал Радко Димитриев - биографичен очерк. София, Държавно военно издателство, 1962. с. 7-8.
  2. ↑ Дренски 1962, стр. 8-9
  3. ↑ а б Дренски 1962, стр. 9-10
  4. ↑ Дренски 1962, стр. 12
  5. ↑ Дренски 1962, стр. 16
  6. ↑ Дренски 1962, стр. 17,18
  7. ↑ Дренски 1962, стр. 19-20
  8. ↑ Дренски 1962, стр. 20-23
  9. ↑ Дренски 1962, стр. 24
  10. ↑ Дренски 1962, стр. 28
  11. ↑ „Сръбско-българската война 1885. Сборник документи“, София, 1985, Военно издателство, стр. 469
  12. ↑ цит: Ген. Н. Иванов, Спомени, ръкопис, Архивен институт при БАН, стр. 49
  13. ↑ Дренски 1962, стр. 29
  14. ↑ Дренски 1962, стр. 31
  15. ↑ Дренски 1962, стр. 32
  16. ↑ Дренски 1962, стр. 33,34
  17. ↑ Дренски 1962, стр. 35-36
  18. ↑ Христов, Х. и др. „Сръбско-българската война 1885. Сборник документи“, София, 1985, Военно издателство, стр. 133
  19. ↑ Христов, Х. и др. „Сръбско-българската война 1885. Сборник документи“, София, 1985, Военно издателство, стр. 149
  20. ↑ Военно-историческа комисия. История на сръбско-българската война 1885 год. София, Държавна печатница, 1925. с. 530.
  21. ↑ Дренски 1962, стр. 37
  22. ↑ Военно-историческа комисия 1925, стр. 561-565, 571-572, 584-585
  23. ↑ Военно-историческа комисия 1925, стр. 666
  24. ↑ Кратка история на сръбско-българската война през 1885 година. Военноисторически сборник, 2006, кн. 1-2, стр. 117-124
  25. ↑ Дренски 1962, стр. 37
  26. ↑ Дренски 1962, стр. 37
  27. ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, Български писател, 1990. с. 737-738 (том 1).
  28. ↑ Радев 1990, стр. 737-739, 764-767, 770 (том 1)
  29. ↑ Радев 1990, стр. 19-21 (том 2)
  30. ↑ Радев 1990, стр. 403-404, 553-556 (том 2)
  31. ↑ Радев 1990, стр. 567-568 (том 2)
  32. ↑ Славова, С., Дойнова, Ц., Балканската война през погледа на един французин - сборник от документи, София, 1977, Военно Издателство, стр. 57-58
  33. ↑ Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г. София, Наука и изкуство, 1989. с. 146-150.
  34. ↑ Марков, Г. Българското крушение 1913. София, Издателство на БАН, 1991. с. 90-91.
  35. ↑ Марков 1991, стр. 105-106
  36. ↑ Марков 1991, стр. 110
  37. ↑ Залесский, К. Первая мировая война. Биографический энциклопедический словарь. Москва, „Вече“, 2000. с. 186-187.
  38. ↑ Залесский 2000, стр. 188-189
  39. ↑ ((ru)) Фельтишинский, Ю.Г. и др. Красный террор в годы гражданской войны. По материалам Особой следственной комиссии по расследованию злодеяний большевиков. Москва, 2004.
  40. ↑ Указ № 448 за награждаване посмъртно с орден „Стара планина“ първа степен с мечове на генерал-лейтенант Радко Русков Димитриев (Държавен вестник, брой 2, 8.1.2013, стр. 5)

[редактиране] Използвана литература

  • Дренски, И. Генерал Радко Димитриев - биографичен очерк. София, 1962, Държавно военно издателство
  • Военно-историческа комисия. История на сръбско-българската война 1885 год. София, 1925, Държавна печатница
  • Христов, Х. и др. „Сръбско-българската война 1885. Сборник документи“, София, 1985, Военно издателство

[редактиране] Вижте също

Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Радко Димитриев
Стефан Ильев → началник на Щаба на армията (1 януари 1904 – 28 март 1907) → Вичо Диков
War flag of Bulgaria.svg Генерали от Третото българско царство Orden za hradrost.png
Българи - генерали в чужди армии
Руска и Съветска армия
генерал-лейтенант Анастас Бендерев • генерал-майор Симеон Ванков • генерал-лейтенант Петър Груев • генерал-аншеф Радко Димитриев • генерал-лейтенант Марин Енчевич • генерал-майор Стефан Златарски • генерал-майор Константин Кесяков • генерал-майор Иван Кишелски • генерал-майор Христо Койчев • генерал-майор Петър Панчевски • генерал-лейтенант Иван Сарафов • генерал-майор Георги Силяновски
Взето от „http://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Радко_Димитриев&oldid=5612944“.