Радой Ралин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Радой Ралин
Псевдоним на Димитър Стоянов
Роден 22 април 1923 г.(1923-април-22)[1]
Сливен, България
Починал 21 юли 2004 г. (на 81 г.)
София, България
Националност българин
Жанр сатира, поезия
Деца Кин Стоянов и Стефан Стоянов


Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) е български писател, поет, сатирик и дисидент.

Биография[редактиране | edit source]

Радой Ралин е роден на 22 април 1923[2] г. в Сливен.[1] Той е правнук на Таньо войвода, който е сподвижник на Васил Левски и приятел на Стефан Караджа. Завършва гимназия в родния си град (1941) и право в Софийския университет (1945).

През юли—септември 1941 заедно с Дучо Мундров и Щ. Скубарев списва и редактира нелегалния антифашистки бюлетин „Истината по антисъветската война“. През 1942 е арестуван. През 1944 (3 месеца) завежда отдел „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен, но поради несъгласие с „революционните“ действия на ръководството му заминава доброволец на фронта. Участва във Втората световна война (1944–45).

Редактор (1945–46) в списание „Славяни“. Бригадир в Югославия (1947). През 50-те години, когато в България джазът се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от ревностните му поддръжници; заедно с Милчо Левиев създава (1965) формацията „Джаз Фокус“.

Един от създателите на Стършеловия сатиричен театър (1953) — първия български театър на сатиричната миниатюра, който става средище на антикултовската сатира. През 1946–49 е редактор във в. „Литературен фронт“, през 1952–61 — във в. „Стършел“, 1961–63 — във в. „Литературни новини“, 1961–63 — в Студията за игрални филми, 1964–66 — в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата документални киносатири „Фокус“. Редактор в изд. „Български писател“ (1967–68), в Българска кинематография (1976–87), във в. „Литературен фронт“ (1987–90).

От 1992 г. заедно с Борис Димовски и своя син Кин Стоянов издава в. „Щастливец“.

Радой Ралин почива на 21 юли 2004 г. На негово име е наречен площадът пред бившето кино „Изток“ срещу хотел „Плиска“ в София. През 2012 г. там е поставена и статуя на Радой, дело на скулптора Георги Чапкънов.

Творчество[редактиране | edit source]

За първи път печата стихотворение през 1931 г. в детския в. „Изгрев“ (Сливен), първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани през 1939–40 г. във в. „Бургаски фар“.

Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Неговите епиграми активизират и обновяват чисто фолклорни формотворчески традиции. Характерна за епиграмното му изкуство е книгата „Люти Чушки“, изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на български език. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата, пословицата, поговорката, баснята, народната приказка. От фейлетонно-злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе („Кадровикът Теофраст“).

Радой Ралин възражда нетрадиционните за българската сатира кратки жанрови форми — апострофа, афоризма, сатиричната парабола; разширява жанровата територия на съвременната сатира, вътрешновидовото ѝ богатство с уникалните си думи-хибриди. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство.

Превеждан е на 27 езика (включително и китайски)

Книги[редактиране | edit source]

Стихове и поезия

  • „Личен контакт“. Варна, 1965, 69 с.
  • „Есенни къпини“. С черно-бели илюстрации от Невена Коканова. София, 1972, 49 с.
  • „Обстоятелства — предишни и по-предишни стихове (1940-1968)“. София, 1973, 254 с.
  • „Войнишка тетрадка. Стихотворения“. София, 1984, 91 с.
  • „Последен понеделник. Стихотворения“. София, 1988, 112 с.
  • „Ехото на усмивката“. София: Иван Вазов, 1997 (ISBN 954-604-059-2)
  • „Правото да се разочароваш“. Велико Търново: Слово, 2003, 160 с. (поредица Нова българска библиотека) (ISBN 954-439-759-0)
  • „Недочакани възкресения“. Лирика. София: Народна култура, 2004, 168 с. (ISBN 954-04-0183-6)
  • „Сатира“. София: Народна култура (ISBN 954-04-0184-4)
  • „Кадровикът Теофраст“. София: Петриков (ISBN 954-441-013-9)
  • „Личен контакт“. София: Издателска къща „Сиела“, 2004, 80 с. (ISBN 954-649-740-1)
  • „Люти чушки — българският протест“. Издател Стефанка Банкова (ISBN 954-90465-5-9)

Проза

  • „Строго поверително“. Рисунки Марко Бехар. София: ЦС на профсъюзите, 1956, 135 с.
  • „Второ раждане“. Илюстрации Борис Димовски, София, 1959, 63 с.
  • „Моля, заповядайте!“. С илюстрации от Борис Димовски. София: Български писател, 1966, 146 с.
  • „Люти чушки“. Илюстрации Борис Димовски, София, 1968.
  • „Хляб и портокали“. София, 1975, 114 с.
  • „Характери хорски“. С черно-бели илюстрации от Борис Димовски. София, 1980, 63 с.
  • „Ще дойде детето“. София, 1985, 135 с.
  • „Дяволска територия“. София, 1986, 62 с.
  • „Саморасляци“. С черно-бели илюстрации от Борис Димовски. София, 1989, 124 с.
  • „Утешенията на Васил Чертовенски“. Роман в анекдоти. София: Факел (ISBN 954-411-034-8)
  • „Не от боята, а от маята“. София: Книгоиздателска къща „Труд“ (Колекция хумор) (ISBN 954-528-356-4)
  • „Наивни новели“. Книгоиздателска къща "Труд" (ISBN 954-528-066-2)
  • „Ако изкукуригам, кого ще събудя? Саморасляци 1988-1998“. София: Издателство "Балкани" (Кн. с автограф), 1999 (ISBN 954-8353-16-4)
  • „Апострофи“. София: Огледало (поредица Непоправими автори) (ISBN 954-8041-05-7)
  • „Вървя си по пътя. Интервюта“. София: Издателство "Балкани", 2012, 320 с. (ISBN 978-954-9446-96-8)

Избрано

  • „Избрани творби в два тома“. София, 1984, т.1 - 651 с., т.2 - 499 с.
  • „Матерните. Избрано. Лирика, сатира, афоризми, басни“. София: Петриков, 1993, 266 с. (ISBN 954-441-017-1)

Преводи

  • „Пектусан“ (1950) от Те Ги Чен,
  • „Съмнителната истина“ (1972) от Аларкон,
  • „Сганарел“ (1974) от Молиер;
  • стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Бертолт Брехт.
  • „Смей се, палачо! Жанрова антология на световната сатирична поезия“. Съставител Радой Ралин. София: Фльорир. (ISBN 954-8226-17-0)

Преводи на Радой Ралин на други езици

  • Стихове, епиграми и др. произведения на Радой Ралин са преведени на 37 езика.

Пиеси[редактиране | edit source]

Сатирични спектакли

  • „Дяволското огледало“ (съвместно с Борис Априлов, 1957),
  • „Импровизация“ (съвместно с Валери Петров, 1962), преведена същата година на словашки език,
  • „Няма виновни“ (1956),
  • „Конферанс“, пиеса (1973), сатиричната „опера за певци без глас“
  • „Златното руно“ (1980),

Филмография[редактиране | edit source]

Кинокомедии

Киносатири

  • „Лакпром“ (1965),
  • „Борба за икономии“ (1965),
  • „Вездесъщия“ (1965),
  • „Инцидент“ (1966),
  • „Новогодишен подарък“ (1966).

Сценарии за документални филми

  • „Никола Вапцаров“ (1953),
  • „Атанас Далчев“ (1967),
  • „Редник Пеньо Пенев“ (1970),
  • „Корените на дърветата“ (1970),
  • „Червените календари“ (1971),
  • „Устойчивост“ (1972),
  • „Кървавата картотека“ (1973),
  • „Само смъртта ще ме спре“ (1973).

Сценарии за игрални филми

  • „Лаура“ (1957),
  • „Ще дойде детето“ (1966),
  • „Аз съм Левски“ (1974);

Сценарии за мултфилми

  • „Човек и шише“ (1966),
  • „Голям епос“ (1973).

Псевдоними[редактиране | edit source]

  • Раликор
  • Младен Волен
  • Рали Г. Далилин
  • Рали К., Раликор
  • Димитър Ралин
  • Ралко
  • Радойа

За него[редактиране | edit source]

  • Божидар Кунчев, „Насаме с Голиат“.
  • Непознатият Радой. (съставители Йордан Попов, Атанас Цонков) „Сиела“, 2012, 167 с. (ISBN 9789542811077)

Награди[редактиране | edit source]

  • През 2003 г. е удостоен с Национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, връчвана от Община Пазарджик за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата.[3]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б Голяма енциклопедия България, том 9, Българска академия на науките, ИК "Труд", София, 2012, стр. 3689
  2. 1922 г. - според сина му Кин Стоянов и редакторите на в. „Стършел“, Йордан Попов: В „Стършел“ до Христо Ботев, Алеко Константинов седи и ликът на Радой Ралин, ЛиРа, 16.05.2012
  3. Национални литературни награди на Община Пазарджик. // Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за