Ранно християнство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
  Разпространение на християнството към 325 г.  Разпространение на християнството към 600 г.

Ранното християнство е условен период в историята на християнството датиран от възнесение Христово (30-те години на I век) до Първия Вселенски Събор в Никея (състоял се в 325 г.).[1]

Понякога като заместващ и стеснителен на термина «ранно християнство» се употребява израза «апостолски век» за означение на този най-съществен период от историята на новото учение през който възниква най-разпространената през 19 и 20 век - световна религия. В този смисъл, историческия и друг контекст в който се пръква християнството като учение е определящ за обяснение на феномена.

Най-сложен в историята на християнството е въпроса за неговия произход. За обяснение на въпроса се се оформили условно две донякъде противоречащи се като становища тези - богословската (официалната църковна) и тази на митологичната школа.

При изучаването на ранното християнство най-голямо значение има раннохристиянската литература, като източник на доктриналните постановки на новото учение.

Исторически контекст[редактиране | edit source]

Почвата върху която възникнало ранното християнство била юдейското сектанство на фарисеите които били единствено оцелели сред останалите от първата юдейско-римска война завършила с разрушаването на Йерусалимския храм през 70 г. В този смисъл при разглеждане на въпроса от особено значение е предходния такъв за произхода, възникването и учението на юдаизма в периода още от Голямата асамблея и зугота до Миланския едикт. В периода около Христа в Палестина и сред еврейската диаспора съществували многобройни юдействащи секти описани от Йосиф Флавий. В действителност, ранното християнство възниква не в Светите земи, а сред еврейската диаспора и в този смисъл като географска локализация за люлка на ранното християнство се определят:

  1. земите на Древна Сирия с Киликия (родината на апостол Павел) с център Антиохия;
  2. западноанатолийското малоазийско крайбрежие известно със своите седем писма и изместен постфактум център на север към Витиния - в Константинопол;
  3. Римски Египет с център Александрия и първи апологет Филон Александрийски;
  4. римската провинция Африка с център римски Картаген.

От обширната и почти унищожена след 4 век раннохристиянска литература се установява безспорно, че нейните автори са били като цяло слабо запознати с положението в Юдея по тяхно време и в този смисъл правят много, понякога груби и лесно установими със съвременните информационни способи историко-географски и други грешки в опитите си за интерпретация, пресъздаване и обяснение на предходните обществени събития в тази римска провинция от 63 г. пр.н.е. Според видния представител на германската историческа школа Бруно Бауер, "баща на християнството" бил Филон Александрийски като типичен късен и класически представител на елинистичния юдаизъм в и от гнездото на античната образованост - Александрия. Класическо доказателство за юдейската сектанска основа върху която възниква ранното християнство е Апокалипсиса, който макар и в новозаветната подредба да е последен е реално създаден първи сред каноническите произведения. Духа му е пронизан от "здравата и честна мъст", отразяваща ненависта на еврейския народ към римските му потисници. В откровението господства бойния дух и увереността в победата, като текста е земен и в него изцяло липсват по-късните литературни черти на космополитизма в раннохристиянската литература, от което може да се направи извода, че текста му е съставен преди решителния сблъсък в юдейско-римските войни.

История[редактиране | edit source]

В края на 1 век във връзка с решенията на Йерусалимския събор, в раннохристиянските общини се вливат и люде от нееврейски произход, чужди на призванието на юдейската секта. Като цяло това били представители на градската римска беднота. По този начин къмто юдейската раннохристиянска идеология се влели елементи с предимно източен езически произход, придавайки на последвалата раннохристиянска догматика и обредност синкретичен характер. Постепенно, особено през 2 век, в ранното християнство започнала вътрешноутробна своеобразна борба за надмощие между условно казано юдейските и неюдейските групи. Тази всеобща обществена тенденция е най-ярко изразена при Маркион, който от елинистични позиции отхвърлял изцяло не само юдействащите, но и идеологията на източните основоположници на юдеисткото учение възникнало по времето на Ахеменидите.

В хода на тази вътрешна борба и на локална основа възникнали редица вече раннохристиянски секти и ереси, сред които изпъкват гностицизма, монтанизма, манихейството, донатизма, арианството, и постфактум монофизитизма с несторианството. Раннохристиянският период условно отминал окончателно в историята по време на управлението на Теодосий Велики, след което на запад в Западната Римска империя варварите-вестготи превзели Рим в 410 г., а на изток в Александрия през 415 г. местните християни подстрекавани вероятно от патриарха Кирил Александрийски запалили хранителницата на знанието през античността - Александрийска библиотека, убивайки Ипатия.

Доктринално периода на ранното християнство завършил с приемането на символа на вярата, предшестван от откриването от Света Елена на основните оръдия на страстта с които бил измъчван Христос.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Токарев, Сергей. Религията в историята на народите, Християнство, Въпросът за произхода на християнството, Източници, Исторически условия за възникване на християнството, Юдейското християнство, Неюдейски елементи в християнството, Борба между юдейските и неюдейските групи, стр. 308-319. Народна младеж, 1983, София.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]