Ренесанс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за културното движение. За рок групата вижте Ренесанс (група).

Ренесанс
Теми

Архитектура
Танц
Литература
Музика
Живопис
Философия
Наука
Технология

Страни

Англия
Франция
Германия
Италия
Холандия
Северна Европа
Испания

Ренесансът (от френски: Renaissance, „прераждане“), наричан също Възраждане, е културно движение, продължило приблизително от 14 век до 17 век. То възниква във Флоренция в края на Средновековието през следващите столетия се разпростира в Западна, Централна и Северна Европа. В по-общ смисъл понятието Ренесанс се използва и за историческия период.

Основните характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането към ценности и форми на гръцката и римската Античност в литературата, философията, науката и най-вече изкуството и архитектурата, развитието на линейната перспектива в живописта и постепенното реформиране на образователната система. Традиционно се смята, че тези промени в интелектуалния живот превръщат Ренесанса в рязък преход от Средновековието към Новото време.

Според преобладаващото мнение сред изследователите, Ренесансът започва във Флоренция през 14 век.[1] Съществуват различни хипотези за предпоставките, довели до това събитие, като повечето от тях го свързват с обществените и граждански условия в града, с политическото му устройство, с меценатската дейност на влиятелната фамилия Медичи,[2] или с имиграцията на византийски учени след Падането на Константинопол.[3][4][5]

Историографията, свързана с Ренесанса, е обширна и сложна, като сред историците се води и спор за целесъобразността на използването на самото понятие Ренесанс.[6] Някои изследователи поставят под въпрос възгледа за Ренесанса, като за период на културен напредък, разглеждайки го като време на песимизъм и носталгия по класическата Античност,[7] докато други акцентират върху приемствеността между Средновековие и Ренесанс.[8] Някои направо призовават за спиране на използването на понятието, като проява на презентизъм, използване на историята за възхваляване на съвременните ценности.[9]

Обща характеристика[редактиране | edit source]

Ренесансът е нова за времето си културна парадигма, възникнала вследствие на кардиналните изменения на обществените отношения в Европа.

Нарастването на значението на градовете-републики води до нарастването на влиянието на съсловията, които не участват дотогава във феодалните отношения: майстори и занаятчии, търговци и банкери. Всички те са чужди на йерархичната ценностна система, създадена през Средновековието, до голяма степен — на църковната култура и нейния аскетичен дух на смиреност. Това води до появата на хуманизма - обществено-философско движение, което разглежда човека, личността му, свободата му, неговата активна и съзидателна дейност като най-висшата ценност и критерий за оценка от обществените институции.

В градовете започват да се появяват светски центрове за изкуство и наука, чиято дейност е извън контрола на църквата. Новият светоглед перспективи се обръща към Античността, виждайки в нея пример за хуманистични и неаскетични отношения. Изобретяването в средата на 15 век на книгопечатането играе огромна роля в разпространението на античното наследство и новите възгледи по цяла Европа.

Ренесансът възниква в Италия, където първите му признаци са отбелязани още през 13 и 14 век (в дейността на семействата Пизано, Джото, Орканя и др.), но той твърдо се установява едва през 20-те години на 15 век. Във Франция, Германия и други страни, това движение започва значително по-късно. Към края на 15 век, Ренесансът достига най-големия си разцвет. През 16 век назрява криза в идеите на Ренесанса, следствие на което се явява възникването на стиловете маниеризъм и барок.

Етапи[редактиране | edit source]

Предренесанс[редактиране | edit source]

Беноцо Гоцоли изобразява поклонението на влъхвите като тържествена процесия на придворни на Медичите.

13-началото на 14 век - Николо Пизано, Арнолфо ди Камбио, Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини, Чимабуе, Джото, Данте Алигиери.

Прeдренесансът е тясно свързан със Средновековието, с романските и готическите традиции, този период се явява подготовка на Ренесанса. Дели се на два подпериода: до смъртта на Джото ди Бондоне и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на 13. век, във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение — съборът Санта Мария дел Фиоре, автор на който е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата продължава Джото, проектирал кампанилата на Флорентинския събор.

Преди всичко, изкуството на Предренесанса се появява в скулптурите на Николо и Джовани Пизано, Арнолфо ди Камбио, Андреа Пизано). Живописта е представена от две художествени школи: Флоренция (Чимабуе, Джото) и Сиена (Дучо, Симоне Мартини). Централна фигура става Джото. Художниците на Ренесанса го считат за реформатор на живописта. Джото открива пътя, по който тръгва развитието на движението: изпълване на религиозните форми със светско съдържание, постепенен преход от равнинни изображения към обем и релеф, увеличаване на реализма, изобразяване в картината на интериора.

Ранен Ренесанс[редактиране | edit source]

1420 - 1500 г. - Флоренция, Тоскана с представители Филипо Брунелески, Лоренцо Гиберти, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо и др.

Периодът на така наречения Ранен Ренесанс обхваща в Италия времето от 1420 до 1500 г. В течение на тези осемдесет години, изкуството все още не е напълно отделено от това на миналото, но опитва да примеси към него елементи, заимствани от класическата древност. Едва в последствие, и то малко по-малко, под влиянието на все по-силно изменящите се условия на живот и култура, художниците изцяло скъсват със средновековната основа и смело използват образите от античното изкуство, както в общите концепции на произведенията си, така и в детайлите им.

Тогава, когато изкуството в Италия решително поема по пътя на подражание на класическата древност, в другите страни то дълго запазва традициите на готическия стил. На север от Алпите, а също и в Испания, Ренесансът настъпва едва в края на 15 век, и неговия ранен период продължава приблизително до средата на следващия век.

Зрял Ренесанс[редактиране | edit source]

Основна статия "Зрял ренесанс"

Ватиканската пиета“, Микеланджело, 1499 г.: в традиционно религиозния сюжет, на първи план са изнесени прости човешки чувства — майчина любов и скръб.

1500 - 1540 г.- Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело.

Третият период на Ренесанса — времето на най-пищното развитие на стиловете му — е прието да се нарича Развит, Зрял Ренесанс. Той продължава в Италия приблизително от 1500 до 1527 г. В това време, центърът на влияние на италианското изкуство се премества от Флоренция в Рим, благодарение на качването на папския престол на Юлий II — човек честолюбив, смел и предприемчив, който привлича към двора си най-добрите художници на Италия, които се заемат с многобройни и важни проекти и дава пример за любов към художественото изкуство. При този папа и при неговите близки приемници, Рим става като новата Атина от времето на Перикъл: в нея се строят множество монументални здания, създават се великолепни скулптурни произведения, изписват се фрески и се рисуват картини, и до днес считани за шедьоври в живописта; при това и трите сфери на изкуството хармонично вървят ръка за ръка, помагайки си една на друга и взаимно въздействайки си. Сега античното изкуство се изучава с много по-голямо основание, възпроизвежда се с по-голяма строгост и последователност; спокойствието и достойнството заменят игривата красота, която представлява стремежа на предшестващия период; напомнянето за средновековното напълно изчезва, и класическия отпечатък бележи всички произведения на изкуството. Но подражанието на древността не пречи на стремежите на художниците за самостоятелност, и те, с голяма находчивост и жива фантазия, свободно преработват и променят на дела това, което считат за уместно да заимстват от античното гръко-римско изкуство.

Късен Ренесанс[редактиране | edit source]

16 век - Андреа Паладио, Джорджоне, Тициан, Паоло Калиари Веронезе.

Късният Ренесанс в Италия обхваща периода от 1530-те до 1590—1620-те години. Някои изследователи причисляват към Късния Ренесанс и 1630-те години, но тази позиция предизвиква спорове сред изкуствоведите и историците. Изкуството и културата от това време са толкова разнообразни по своите прояви, че свеждането им под един знаменател може да стане само с голяма условност. Например, Британската енциклопедия [10] пише, че „Ренесансът като цялостен исторически период завършва с падането на Рим през 1527 г.“. В Южна Европа възтържествува Контрареформацията, която гледа с подозрение на всяко свободомислие, включително изобразяването на човешкото тяло и възкресяването на идеалите на Античността като крайъгълни камъни на ренесансовата идеология. Идеологическите противоречия и общото чувство на криза във Флоренция довеждат до „нервно изкуство“ на скалъпени цветове и начупени линии - маниеризма. В Парма, където работи Кореджо, маниеризмът достига едва след смъртта му през 1534 г. В художествените традиции, Венеция има своя собствен път на развитие, до края на 1570-те години там работят Тициан и Паладио, чието творчество няма почти нищо общо с кризата в изкуството на Флоренция и Рим.

Северен Ренесанс[редактиране | edit source]

Италианският Ренесанс практически няма влияние върху другите страни до 1450 г. След 1500 г. стиловете се разпространяват по континента, но много късноготически влияния се запазват чак до настъпването на епохата на барока.

Периодът на Ренесанса на територията на Нидерландия, Германия и Франция е прието да се отделя в отделно стилово направление, имащо някои различия с Ренесанса в Италия, и което се нарича Северен Ренесанс.

„Любовна агония в съня“ (1499 г.) — едно от най-висшите достижения на ренесансовото книгопечатане.

Най-значимите стилови различия в живописта са: за разлика от Италия, тук дълго се съхраняват традициите и обичаите на готическото изкуство, по-малко внимание се отделя на античното наследство и познанието на анатомията на човека.

Водещите представители са Албрехт Дюрер, Ханс Холбайн Младши, Лукас Кранах Старши и Питер Брьогел Стария. От предренесансовия дух са проникнати и някои произведения на майстори на късната готика като Ян ван Ейк и Ханс Мемлинг.

В исторически план[редактиране | edit source]

Нарича се преломна епоха, защото в периода 14 - 17 век общественото и културното развитие на европейските страни излиза от средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс - възраждане е възприет за означаване на засиления интерес към античността, но с нагласата за новаторство. Обновителните процеси започват около 13 век в Италия. В този изключително динамичен период се зараждат специфични обществено-стопански отношения, оформят се буржоазията и интелигенцията.Това е периодът на революционни постижения. Приносите на Леонардо да Винчи, Николай Коперник, Галилео Галилей, Парацелз, Микеланджело Буонароти и други бележити творци и учени оставят ясна следа и предопределят множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са книгопечатането, новите източници на енергия, Великите географски открития, изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа става водеща сила в икономическо, политическо и културно отношение.

Наука[редактиране | edit source]

Портрет на Томас Мор от Холбайн, 1527

Развитието на знанията през 14-16 век съществено повлиява на представата на хората за света и мястото на човека в него. Великите географски открития, хелиоцентричната система на Николай Коперник променят представата за размерите на Земята и нейното място във Вселената, а работите на Парацелз и Андреас Везалий, в които за първи път след античността за направени опити за изучаване на строежа на човешкото тяло и процесите, протичащи в него, полагат началото на научната медицина и анатомията.

Големи промени настъпват и в обществените науки. В творбите на Жан Боден и Николо Макиавели историческите и политически процеси за първи път се разглеждат като резултат от взаимодействието на различни групи от хора и техните интереси. Предприети са опити за откриване на „идеалното“ обществено устройство, като „Утопия“ на Томас Мор и „Градът на Слънцето“ на Томазо Кампанела. Благодарение на интереса към Античността са възстановени,[11] проверени и отпечатани много антични текстове. Почти всички хуманисти, така или иначе, се занимават с изучаването на класически латински и древногръцки език.

Като цяло, преобладаващата пантеистична мистика в тази епоха на Ренесанса създава неблагоприятен идеологически фон за развитието на научното познание.

Окончателното оформяне на научния метод и последвалата научна революция през 17 век, са свързани с движението на Реформацията.[12]

Философия[редактиране | edit source]

През 15 век (от 1459 г.) във Флоренция се възражда Платоновата академия в Кареджи.

Атинската школа“ — най-известната фреска на Рафаело (1509-10 г.)

Философи от епохата на Ренесанса

Изкуства[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

Раждането на Венера“ — едно от първите след Античността изображения на голо женско тяло.

Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество.

Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.

За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита италианския поет Данте Алигиери (1265—-1321), разкриващ същността на хората от това време в произведението си „Комедия“, което впоследствие е наречено „Божествена комедия“. Любовните сонети на Франческо Петрарка (1304—1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на емоционалния му живот. През 14—16 век италианската литература преживява разцвет — лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313—1375), политическите трактати на Николо Макиавели (1469—1527), поемите на Лудовико Ариосто (1474—1533) и Торквато Тасо(1544—1595) я издигат в числото на „класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите страни.

Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и „книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле.

С епохата на Ренесанса е свързана появата на национални литератури — за разлика от литературата през средните векове, създавана предимно на латински. Широко разпространение получават театъра и драмата. Най-известните драматурзи на това време са Уилям Шекспир (1564—1616, Англия) и Лопе де Вега (1562—1635, Испания).

Сценография[редактиране | edit source]

Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и сродните изкуства.

Архитектура[редактиране | edit source]

Замъкът Готезау в Карлсруе, сграда от периода на Ренесанса

Ренесансът в архитектурата започва от 1420 г. и продължава до средата на 16 век, преминавайки през проторенесанса (началото на Ренесанса в архитектурата през 13-14 век) с обособяването на Сиенска школа, Джото и др. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и др. от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите, куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника, основани на законите на перспективата и пропорциите. Това е период за силно развитие на градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл.

Известни архитекти[редактиране | edit source]

Зад пределите на Италия, италианското влияние се наслоява върху местните средновековни традиции, пораждайки национални ренесансови стилове. За иберийския Ренесанс е характерно съхранението на готическото и мавританското наследство (виж платереско и мануелино). Във Франция, епохата на Ренесанса оставя паметници във вид на причудливо декорираните луарски замъци с готически наклонени покриви; за еталон на френския ренесанс се счита Шамборския замък на Франциск I. В елизабетинска Англия архитектът Робърт Смитсън проектира рационално-праволинейни жилищни сгради с огромни прозорци, заливащи интериора със светлина (Лонглит, Хардуик хол).

Музика[редактиране | edit source]

В епохата на Ренесанса професионалната музика губи характера си на чисто църковно изкуство и изпитва влиянието на народната музика, прониква ново, хуманистично отношение към света. Високо ниво достига изкуството на вокалната и вокално-инструменталната полифония в творчеството на представителите на Ars nova („Ново изкуство“), в Италия и Франция — през 14 в., в по-новите полифонични школи: английската — 15 в., нидерландската — 15—16 в., римската, венецианската, немската, полската, чешката и др. — 16 в..

Файл:ReinassanceLute.jpg
Лютнята — един от най-популярните музикални инструменти от епохата на Ренесанса

Появяват се различни жанрове на светското музикално изкуство — фротола и виланела в Италия, вилянсико в Испания, балада в Англия, мадригалът, възникнал в Италия (Лука Маренцио, Якоб Аркаделт, Джезуалдо да Веноза) и получил повсеместно разпространение, френската многогласна песен (Клеман Жанекен, Клод Лежьон). Светските хуманистични стремежи проникват и в култовата музика — при франко-фламандските майстори (Жоскен де Пре, Орландо ди Ласо), в изкуството на композиторите от венецианската школа (Андреа Габриели и Дж. Габриели).

В периода на Контрареформацията се разглежда въпроса за избягването на многогласието в религиозния култ, и само реформата на главата на римската школа Джовани Пиерлуиджи Палестринa съхранява полифонията за католическата църква — в „очистен“, „прояснен“ вид. Заедно с това, в изкуството на Палестринa намират отражение и някои ценни завоевания на светската музика от епохата на Ренесанса.

В Италия разцъфтява изкуството на изготвяне на лъкови инструменти, притежаващи богати изразителни възможности. Сблъсъкът на различни естетични възгледи се проявява в „борбата“ между два типа лъкови инструменти — виолата в аристократичните среди, и цигулката — инструмент с народен произход. Епохата на Ренесанса завършва с появата на нови музикални жанрове — соловите песни, кантата, оратория и опера, способстващи за постепенното утвърждаване на хомофонния стил.

Създава се първата опера („Дафне“) - по текст на Отавио Ринучини и композитори - Качини и Пери - 1598 г.

Представители[редактиране | edit source]

Сред ярките представители на Ренесанса са:

Ренесансови школи[редактиране | edit source]


Историография на Ренесанса[редактиране | edit source]

Терминът е за първи път използван ретроспективно от италианският художник и критик Джорджо Вазари (1511-1574) в неговата книга Жизнеописания на най-известните живописци, ваятели и архитекти (публикувана 1550). В нея Вазари прави опит да дефинира, това което той нарича прекратяване на варварството и недодялаността на готическото изкуство: изкуствата били в упадък след рухването на Римската империя и едва с тосканските художници, като Чимабуе и особено Джото (1267-1337) започва отново ход напред и възраждане на италианското изкуство, основно дължащ се на преоткриването на изкуството на античността.

Все пак думата Ренесанс придобива популярност едва през 19 век, когато френската дума Renaissance бива разпространена, като описание на културното движение, започнало в късния 13 век. Специфично Ренесансът е за първи път дефиниран от френския историк Жул Мишле (1798-1874), в неговата История на Франция, публикувана 1855 г. За Мишле Ренесансът е по-скоро развитие в науката, отколкото в изкуството и културата и това е период, който се простира от Колумб до Коперник и Галилео Галилей, т.е. от края на 15 век до средата на 17 век. Мишле прави разлика между това, което той нарича "странните и плашещи" Средни векове и демократичните ценности, които той като републиканец, провижда като характерни за Ренесанса. Като френски националист Мишле разбира Ренесанса предимно като френско движение.

Швейцарският историк Якоб Буркхард (1818-1897) в своята книга Културата на италианския Ренесанс, обратното, дефинира Ренесанса като периодът между Джото и Микеланджело в Италия, т.е. между 14 век и средата на 16 век. Той вижда в Ренесанса проявата на модерния дух на индивидуализма, който е бил задушен през средните векове. Неговата книга е била доста популярна и е влиятелна и за днешното разбиране на Италианския Ренесанс. При все това Буркхард е бил обвиняван, за това че е създал една виггеанска линеарна перспектива по отношение на Ренесанса, виждайки в него основите на модерния свят.

В последно време историците изпитват все по-малко желание да дефинират Ренесанса като историческа епоха и дори като кохерентно културно движение. Например Рандолф Старн казва:

“Повече от период с определено начало и край, и консистентно съдържание помежду двете, Ренесансът може (и обикновено е виждан) като движение от практики и идеи, към които специфични групи и отъждествявани личности откликват по различен начин в различни времена и на различни места. В този смисъл, това е мрежа от разнообразни , понякога срещащи се в определени точки, понякога конфликтуващи култури, но не и единна, времево-ограничена култура.“

Библиография[редактиране | edit source]

  • История на изкуството — том 3. Ренесанс, У. Джансън; Антъни Джансън, изд.Елементи
  • Ренесансът, Джери Бротън, изд.Захарий Стоянов
  • Западноевропейска литература — ч.1 (бел.ред. Средновековие и Ренесанс в литературата), Симеон Хаджикосев, изд.Сиела, 2000

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Burke, P., The European Renaissance: Centre and Peripheries (Blackwell, Oxford 1998)
  2. Strathern, Paul The Medici: Godfathers of the Renaissance (2003)
  3. Encyclopedia Britannica, Renaissance, 2008, O.Ed.
  4. Har, Michael H. History of Libraries in the Western World, Scarecrow Press Incorporate, 1999, ISBN0810837242
  5. Norwich, John Julius, A Short History of Byzantium, 1997, Knopf, ISBN0679450882
  6. Brotton, J., The Renaissance: A Very Short Introduction, OUP, 2006.
  7. Huizanga, Johan, The Waning of the Middle Ages (1919)
  8. Starn, Randolph. "Renaissance Redux" The American Historical Review Vol.103 No.1 p.124 (Subscription required for JSTOR link)
  9. The Idea of the Renaissance, Richard Hooker, Washington State University Website (Retrieved on May 2)
  10. Competition-from-Mannerism
  11. [1]
  12. Лекция 7. Научное знание в эпоху Возрождения. Часть 1

Виж още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]