Римски обсадни машини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Метателните съоръжения (tormenta) при римляните били заимствани от гърците и са разнообразни по своята същност. Делят се на съоръжения, стрелящи по права линия, и на такива, стрелящи по парабола. От друга страна последните могат да се класифицират на такива, изстрелващи стрели (еутитони) или камъни (палинтони). С развитието на обсадното изкуство обсадните машини били пригодени да изстрелват както стрели, така и камъни.

Артилерия[редактиране | edit source]

Всеки легион разполагал със собствена артилерия, обслужвана от специализиран персонал (т. нар. ballistarii). На всяка кохорта се падала по една балиста (ballistae), а на всяка центурия - по един скорпион (scorpio).

Балиста[редактиране | edit source]

Хиробалиста

Балистата представлявала двураменна торсионна машина. Гарантирала изключителна точност и можела да се ползва не само при обсада. Способна била да изстрелва 40 kg камъни и стрели на голямо разстояние (до 250 m) Римляните я заимствали от гърците и я доразвили. [1]

Скорпион[редактиране | edit source]

Скорпионът бил неголям двураменен стреломет, заимстван също от гърците не по-късно от 3 в. пр.н.е. [2]

В края на 1 в. била изобретена хиробалистата (Cheiroballista), за направата на която освен дърво били използвани и бронзови части: [3]

Онагра

Онагра[редактиране | edit source]

Онагра представлявала еднорамененна торсионна камъкохвъргачка, изобретена от римляните към 3 в. пр.н.е. Тя била с по-опростена конструкция от балистата (която е била съставена от много части и изисквала сложна поддръжка). Неин недостатък била ефективността ѝ само при стрелба по неподвижни цели (използвала се само при обсада, за разлика от балистите и скорпионите). Онаграта можела да изхвърля по-голяма тежест - от порядъка на 100 kg. Всеки легион имал около 10 леки онагри. Поради по-лесната си направа те били най-често използваните към края на Римската империя.

Стенобойни машини[редактиране | edit source]

Римляните развили до съвършенство превземането на противникови крепости. Първоначално римляните са се опитвали да превземат укрепения град с внезапен щурм. Засипвайки рововете, войниците правели костенурка (testudo). Слагайки щитовете си един над друг, те се опитвали да разбият портите или с помощта на стълби (scalae) да се покачат на крепостните стени.

"Костенурка"

Ако първоначалният щурм бил неуспешен, започвала планомерната обсада. Първо римляните намирали най-слабо защитения участък от крепостната стена. На това място под прикритието на щитове, беседки и др. започвали изравняването на неравностите на почвата, за да стане мястото проходимо за обсадните машини. В същото време започвал и строежът на насипа (agger): [4]

На него се установявали кулите, като височината им трябвало да бъде по-висока от тази на стените. От кулите се водел непрекъснат обстрел по врага. В това време започвало изграждането на покрити коридори - porticus (коридорите могли да се изграждат при свързването на беседките (vinea) в една дълга редица), по които войниците стигали безпрепятствено до основата на крепостните стени. Тук в действие били пускани тараните, разрушаващи основите. Понякога римляните копаели тунели под основите на крепостта. При достигане на необходимата височина, на насипа се установявали обсадните съоръжения.

Обсадените често предприемали атаки с цел да разрушат съоръженията на римляните. Затова при продължителни обсади (например Цезар при Алезия, Тит при Йерусалим) градът бил обграждан с контравалационна линия (земен вал с кули и ровове). Това позволявало войската да се съсредоточи на най-важните за обсада места. Ако към обсадения град се насочвали подкрепления, се изграждала външна линия - циркумвалационна, която препятствала опитите за деблокада, предприети от неприятеля.

При работата по обсадните съоръжения, за прикритие от вражеските стрели и камъни, се изграждали прикрития и навеси. Най-известното се наричало беседка (vinea), изграждано от дъски. [5] С помощта му войниците могли да се приближат до стената за подкоп или за разчистване на пътя за тараните. Съществували и обсадни щитове (pluteus) за прикритие на работещите по строежите. [6]

Таран[редактиране | edit source]

Репродукция на таран от Шато де Бо, Франция.

Таран (aries): [7]

Стенобойната част била най-често с формата на глава на овен, но имало и островръхи тарани (terebra). Състояла се от масивна дървена греда с прикрепена към нея желязна част. Тя била закачена на рама вътре в костенурката. Работата при пробиването на стена по такъв начин била тежка и трудоемка. Витрувий споменава за един такъв таран, дълъг 30 метра и обслужван от 30 човека.

Френска рисунка от 19 век на средновековна обсадна кула.
rmn-military-header.png

Тази статия е част от серията за:

Войската на древен Рим (Портал)
800 пр.н.е.–AD 476

Структурна история
Римска армия (военни части и чинове,
легиони, помощни войски, военачалници)
Древноримски флот (флоти, адмирали)
История на кампаниите
Списъци на войни и битки
Украшения и наказания
Технологична история
Военно инженерство (castra,
обсадни машини, арки, пътища)
Лично снаряжение
Политическа история
Стратегия и тактики
Пехотни тактики
Граници и укрепления (Лимес,
Адрианов вал)

Обсадна кула[редактиране | edit source]

Обсадните кули (turres mobiles) се използвали за атака на стените: [8]

Те били на няколко етажа. На долния етаж се намирал таран. На по-горните били разположени балистите. На най-горния имало стрелци. Имало и мост, спускащ се върху стената. Основите на една такава кула заемали площ до 14,8 m2. Изграждана извън обсега на неприятелския огън, кулата впоследствие била докарвана към стените. Оттук с помощта на установените върху нея балисти се водел обстрел по вражеските позиции. По нея легионерите могли да се прехвърлят върху крепостните стени. За защита от запалени стрели навесите и кулите били покривани със сурови кожи или мокри чували.

Цялостен план на обсадата: [9]

Тази статия се основава на материал, публикуван във форум S.P.Q.R, използван с разрешение на автора.