Ричард Франсис Бъртън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ричард Франсис Бъртън
британски пътешественик, изследовател, преводач
Ричард Франсис Бъртън 
Роден: 19 март 1821
Торки, Великобритания
Починал: 19 октомври 1890
Триест, Австро-Унгария

Ричард Франсис Бъртън (на английски Richard Francis Burton) (19 март 1821 - 19 октомври 1890), е британски консул, пътешественик и изследовател, преводач и ориенталист, роден в Торки, Девън, Англия.[1]

Той пътува сам и дегизиран до Мека, превежда Хиляда и една нощ и Кама Сутра, пътешества с Джон Хенинг Спик, за да открият големите езера на Африка и изворите на Нил, посещава с Брайъм Йънг Солт Лейк Сити, пътешества на шир и длъж и пише много. По-късно е на служба като английски консул в Триест, Дамаск и Фернандо По (днес о-в Биоко, Екваториална Гвинея).

Ранни години 1821-1853[редактиране | edit source]

По време на детството си Бъртън е често сред цигани и мнозина смятат, че неговия буен, емоционален и скитнически характер е отражение на това ранно общуване. Той е обичан много от циганите, които го смятат за един от тях. По-късно, все още момче, той често пътува до Франция и Италия, като научава много за езиците и хората и малко за дисциплината.

Постъпва в Тринити колидж, Оксфорд през октомври 1842, но се оказва негоден за живота в Оксфорд, от където бива изгонен заради това че призовава на дуел свой състудент, който му се е присмял на войнишките мустаци. Постъпва в армията на Британската източноиндийска компания не за да бъде войник, а за да изследва живота и езиците на Ориента. Започва да учи арабски самостоятелно още в Оксфорд и формално учи хинди в Лондон. Щом се озовава в Индия под командването на Чарлз Джеймз Нейпиър, той удивително бързо овладява гуджарати, марати и хинди, както и фарси и арабски. Смята се, че е говорел 29 европейски, азиатски и африкански езици и множество диалекти, което го прави хиперполиглот.

Първи изследователски пътешествия и пътуване до Мека 1853[редактиране | edit source]

Назначен в изследователска експедиция в Синдх, което му дава възможност да се смесва с хората, като често по пазарите минава за местен и успява да заблуди дори своя учител по местен език, както и своя полковник и сътрапезниците си. Неговите странствания из Синдх са като подготовка за пътуването му до Мека, а седемте години в Индия поставят основите на несравнимото му познаване на живота и нравите на Изтока, особено сред по-низшите класи. Проучванията му на индийската проституция, както мъжка, така и женска, са шокиращи за неговите сънародници.

Пътуването му до Мека през 1853 го прави известен. Той го планира още докато се смесва с мюсюлманите в Синдх и усилено се подготвя за изпитанието чрез изучаване на теория и практика (включително се обрязва, така че значително да намали риска да бъде разкрит). Без съмнение, първият мотив за него е любовта към приключенията, която е неговата най-силна страст, това е страстта на изследователя, така че пътуването на Бъртън бива одобрено от Кралското географско дружество. Макар че той възнамерява да запълни една празнина на картата, в района се води война и неговото пътуване не стига по-далеч от Медина и Мека.

Геройството да придружаваш мюсюлманските хаджии (поклонници) до свещените градове обаче не е толкова опасно, колкото се предполага. Неколцина европейци са го осъществявали преди и след Бъртън. Независимо от това, той го прави с голямо умение. Той е първият англичанин, направил такова пътуване. Дегизира като пущун, за да не прави впечатление с някои особености на изговора си, но трябва да покаже и познаване на сложния ислямски ритуал и на тънкостите от източните маниери и етикет. И когато среща затруднения, показва присъствие на духа и хладнокръвие. На практика обаче пътуването му е по-малко забележително, отколкото книгата, в която то е описано, Поклонение в Ал-Медина и Мека (1855).

Както се казва в Encyclopædia Britannica от 1911 г.:

„Неговите живи описания, изразителен стил и дълбоко личният ‘отпечатък’ я открояват сред книгите от този ранг; неговото вникване в семитския начин на мислене и неговата картина на арабските маниери, ѝ придават стойност на исторически документ; неговият лек хумор, остра наблюдателност и дръзка неуравновесеност при изказване на мнения със странен, необичаен, но убедителен език, я прави рядкост в литературата”.

Изследователско пътешествие в Сомалия 1854[редактиране | edit source]

Следващото пътешествие на Бъртън е за изследване на вътрешността на Сомалия, тъй като британските власти искат да защитят търговските пътища през Червено море. Съпровожда го капитан Джон Хенинг Спик и още двама млади офицери, но Бъртън осъществява най-трудната част от пътешествието сам – пътуването до Харар, тогавашната столица на Сомалия, в която дотогава не е влизал нито един европеец. Бъртън изчезва в пустинята и за него не чуват нищо цели четири месеца. Когато се появява отново, се оказва, че не само е бил в Харар, но и че е разговарял с краля, престоял десет дена там, изложен на смъртна опасност, и че яздил по обратния път през пустинята почти без вода и храна, през цялото време следван по петите от сомалийски копиеносци.

Опитът му не го разубеждава и той поема на път отново, но неговата група влиза в схватка с племената, в която един от младите му офицери загива. Джон Хенинг Спик е ранен на единайсет места, а на Бъртън се забива копие между челюстите. Книгата му Първи стъпки в Източна Африка (1856), описваща тези приключения, се смята за една от най-вълнуващите му или една най-характерните му книги, пълна с познания, наблюдения и хумор.

Връща в армията, но не участва в сраженията през Кримската война, служи в щаба на корпуса на башибозука, местни бойци под британско командване в Дарданелите.

Изворите на Нил 1856-1858[редактиране | edit source]

Пътищата на Бъртън и Спик (1857-1858, червен пунктир), самостоятелното пътуване на Спик (1858, зелените точки) и Спик и Грант (1860-1863, виолетовите точка и тире)

През 1856 Бъртън се връща в Африка, изпратен от Външното министерство, под покровителството на Кралското географско дружество, за да потърси неизвестните дотогава извори на река Нил. Както и в сомалийската експедиция и тук го съпровожда капитан Джон Хенинг Спик.

От януари до март 1857 Бъртън посещава островите Пемба, Момбаса, Танга и Пангани покрай източното крайбрежие на Африка. Изкачва се по река Пангани до планината Усамбара (2230 м). На 27 юни 1857, заедно с Джон Хенинг Спик от Багамойо (6º 30` ю.ш.) се изкачват по река Руву, пресичат крайбрежната област Узарамо, достигат на запад до подножието на платото Усагара, откриват средното и горно течение на река Вами, пресичат хребета Рубехо, продължават на северозапад и на 7 ноември достигат до Табора. В средата на декември тръгват на запад покрай реките Игомбе и Малагараси и на 13 февруари 1858 откриват езерото Танганика (34000 км2). През април изследват северната част на езерото, където откриват вливащата се в него река Рузизи, а в северозападната му част откриват п-ов Убвари.

На обратния път Бъртън се разболява и експедицията за дълго време се установява в Табора. Възползвайки се от тази неочаквано задържане Спик убеждава Бъртън да му разреши самостоятелен маршрут към северното езеро, което арабите назовават Укереве, а местните жители – Нянза. В началото на юли 1858 Спик с малък отряд тръгва от Табора и на 30 юли достига до дълъг и тесен залив, а на 3 август открива и самото езеро Нянза (Виктория). Твърденията на Спик, че е открил отделно езерото Виктория, водят до остър спор, но откритията на езерата под ръководството на Бъртън довеждат до следващи изследователски експедиции на Спик и Джеймс Огъстъс Грант, на сър Самюъл Уайт Бейкър и на Дейвид Ливингстън и Хенри Мортън Стенли.

Както се казва в изданието на Encyclopædia Britannica от 1911 година, отчетите на Бъртън до Кралското географско дружество и книгата му Езерните региони на Екваториална Африка (1860), са „същински предци на многобройната литература за 'най-тъмната Африка'” и заедно със следващите изследователски пътешествия в Източна Африка довеждат пряко до британското колониално господство върху по-голямата част от континента.

Дипломатическа служба и научна дейност 1861-1890[редактиране | edit source]

През 1861 г. официално постъпва на дипломатическа служба като консул във Фернандо По, днес о-в Биоко, Екваториална Гвинея, като през същата година е първият европеец, който се изкачва на вулкана Камерун (4070 м). По-късно служи в Сантус, Бразилия, Дамаск и Триест. Написва книги за всички тези места. Службата му в Дамаск ражда неговата Неизследвана Сирия (1872) и изглежда идеален пост за него, но поради свадливия му характер довежда до неговото преместване в Триест.

Множеството негови книги от този период са пълни с факти и язвителни забележки по адрес на неговите противници, но не успяват да станат много популярни. Както се казва в Encyclopædia Britannica, „Бъртън няма чара на стила или въображението, който прави безсмъртен даден пътепис”.

През 1863 Бъртън става съосновател на Лондонското антропологично дружество с д-р Джеймс Хънт. По думите на самия Бъртън, главната цел на дружеството (чрез публикуване на списанието Anthropologia) е „да снабди пътешествениците с орган, който да спаси техните наблюдения от външната тъмнина на ръкописа, и да отпечатва любопитна информация от тях по социални и сексуални въпроси”.

На 5 февруари 1886 кралица Виктория му връчва ордена на св. Майкъл и св. Джордж, т.е. посвещава го в рицарско звание.

Най-прославен от неговите трудове е преводът на Хиляда и една нощ, публикуван на английски именно под това заглавие (The Thousand Nights and a Night) в 16 тома, (1885-1888). Като паметник на неговите енциклопедични знания за живота на източните страни, този превод е най-голямото му постижение. Научната дейност и превод биват критикувани, но работата разкрива дълбоки познания на речника и обичаите на мюсюлманите: не само на тяхната философия, но и на техния таен сексуален живот, не само на класическия арабски език, но и на народния жаргон. „Антропологичните бележки” на Бъртън – както по-ранните в Индия, така и в „Хиляда и една нощ”, по времето, когато са публикувани са сметнати за порнографски. Преводът на Благоуханната градина е изгорен от вдовицата му, Изабел Аръндел Гордън, защото сметнала, че ще навреди на репутацията му.

Други забележителни трудове са Викрам и вампира, индуски приказки (1870) и неговата незавършена история на фехтовалното майсторство, Книга за сабята (1884). Превежда също Лузиадите, португалски национален епос от Луиш ди Камоиш, през 1880, а на следващата година написва увлекателна биография на този поет и авантюрист. Книгата му Евреинът, циганинът и ислямът (достъпна в Интернет на антисемитски сайт), е публикувана през 1898, съдържа множество антисемитски митове.

Почива на 69-годишна възраст.

Вдовицата му написва биография на съпруга си, която е документ за неговия всеотдаен живот. Тя му издига и още един паметник – грандиозна арабска шатра от камък и мрамор на гроба му в Мортлейк, Югозападен Лондон.

Образът на Ричард Франсис Бъртън е използван широко в поредицата исторически романи за Флешмън на Джордж Макдоналд Фрейзър.

Памет[редактиране | edit source]

На негово име е наименуван залив (4°13′ ю. ш. 29°04′ и. д. / 4.216667° ю. ш. 29.066667° и. д.) в северозападната част на езерото Танганика.

Цитати[редактиране | edit source]

  • „Той, както добре е казано, е роден в епохата на кралица Елизабет I, но извън времето си; по времето на Франсис Дрейк най-големите му грешки щяха да бъдат в негова полза”. Encyclopædia Britannica, 11-то издание.
  • „Преди да навърши средна възраст, той компресира в своя живот повече учение, повече лишения и повече успешни начинания и приключения, които биха били достатъчни да изпълнят съществуванието на пет- шест обикновени мъже”. Лорд Дарби, парламентарист от 19 век.

Бъртън е един от главните герои на романите от поредицата „Речен свят” от Филип Хосе Фармър.

Съчинения на Ричард Франсис Бъртън[редактиране | edit source]

Бъртън е изключително плодовит писател. По-долу следва кратък списък на неговите книги:

  • Синд или нещастната долина (Scinde or the Unhappy Valley) (1851)
  • Синд и расите, които населяват долината на Инд (Sindh and the Races That Inhabit the Valley of the Indux) (1851)
  • Гоа и сините планини (Goa and the Blue Mountains) (1851)
  • Медина и Мека (Al-Medina and Meccah) (1855)
  • Първи стъпки в Източна Африка (First Footsteps in East Africa) (1856)
  • Лов със соколо в долината на Инд (Falconry in the Valley of the Indus) (1857)
  • Езерните региони на екваториална Африка (Lake Regions of Equatorial Africa) (1860)
  • Градът на светците (The City of the Saints) (1861)
  • Странствания из Западна Африка (Wanderings in West Africa) (1863)
  • Абеокута и Камерун (Abeokuta and the Cameroons) (1863)
  • Мисия при Гелеле, крал на Дахомей (A Mission to Gelele, King of Dahomé) (1864)
  • Мъдрост от Западна Африка (Wit and Wisdom From West Africa) (1865)
  • Планините на Бразилия (The Highlands of Brazil) (1869)
  • Писма от бойните полета на Парагвай (Letters From the Battlefields of Paraguay) (1870)
  • Неизследвана Сирия (Unexplored Syria) (1872)
  • Занзибар (Zanzibar) (1872)
  • Ultima Thule (1872)
  • Етруска Болония (Etruscan Bologna) (1876)
  • Синдбар (Sindbar) (1877)
  • Земята на Мидиан (The Land of Midian) (1879)
  • На Златния бряг за злато (To the Gold Coast for Gold) (1883)
  • Хиляда и една нощ (The Thousand Nights and a Night) (1885-1888)

Бележки[редактиране | edit source]

  1. В своята автобиография той погрешно твърди, че е роден в семейното имение Баръм Хаус – вижте Lovell, Mary S. „A Rage to Live“, (Abacus 1998), стр. xvii.

Източници[редактиране | edit source]

Тази статия включва текст от Encyclopædia Britannica Eleventh Edition, която днес е обществено достояние.

Външни връзки[редактиране | edit source]