Руско-турска война (1828-1829)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Руско-турската война (1828-1829 г.) е предизвикана от изострянето на Източния въпрос заради поддръжката от страна на Русия на национално-освободителното движение в Гърция. Наричана е още Войната на Адрианополския мир.

Войната е обявена през декември 1827 г. от турския султан, който отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява свещена война против Русия.

Войната се води на два фронта - Балкански и Кавказки.

Военни действия[редактиране | edit source]

Военните действия започват през април 1828 г. когато Втора руска армия със състав от около 95 000 души форсира Дунав, преминава Добруджа и обсажда Шумен, Варна и Силистра. Руската армия е командвана от генерал Иван Дибич-Забалкански.В края на май/по нов стил началото на юни/ 1828 година ,войските командвани от генерал Дибич форсират предните укрепления на непревземаемата Шуменска крепост.Според книгата на Г.Джумалиев "Шумен и Шуменската крепост" ,София 1934 г. ,най-големите сражения стават в околностите на село Кюлевча./И досега, битката ,наречена Кулевчанское сражение, се изучава в руските учебници по военна история / .В продължение на няколко дни, 80 хилядната войска на главния везир Решид паша,идваща откъм Провадия ,е разбита.В генералното сражение умират около 2100 руски войници и офицери и два пъти повече османски военни.Решид паша се оттегля и затваря в Шуменската крепост.При сражението той губи няколкостотин оръдия,целия си обоз и няколко военни знамена.

Войната от 1828-1829 година се отразява изключително тежко на мирното население в Източна България. Още в нейното начало османското правителство решава да изсели голяма част от населението, християнско и мюсюлманско, на Добруджа и Делиормана в Тракия, за да затрудни руското настъпление. Изселването се осъществява от армията и наскоро преселени в региона татари с масови насилия и избиване на добитък, някои села са изгорени до основи. Изселването, реквизициите и масовата мобилизация на цивилно население за обслужване на двете армии предизвикват икономическа катастрофа в цяла Източна България. Към това се добавя и епидемия от чума, която по някои оценки унищожава 1/3 от населението на източна Тракия.[1]

Военните действия и тежкото икономическо положение предизвикват вълна от български бежанци, които се насочват главно към Северна Добруджа и Влашко. По-късно част от тях продължават към руска територия - Бесарабия и други части на Новорусия - но поне първоначално мнозинството бежанци се надяват да се върнат по родните си места след края на войната. Броят на бежанците по време на самата война се оценява на поне 4-5 хиляди души в централните части на Влашко и 2-3 хиляди души в Новорусия.[2]

Българи от тракийската област масово участват във войната на страната на руснаците. Турските сили наброяват около 125 000 души. В края на септември руски войски превземат Варна.

На кавказкия фронт Русия има по-големи успехи — Кавказкият корпус успява да превземе турските крепости Карс, Анапа, Поти и др.

В началото на 1829 г. започва второто настъпление на руската армия на Балканския полуостров. През юни тя превзема Силистра, преминава Стара планина и окупира Тракия. Българинът кап. Георги Мамарчев е начело на български доброволчески отряд, който стига до Сливен. Превземането на Сливен е последвано от продължителни масови кланета над мюсюлманското население и оскверняване на джамии, в които участват както български и руски войници, така и тълпи от местни жители.[3] На 20 август 1829 г. руски части влизат в Одрин. За първи път градът е превзет от руската армия. Това предизвиква паника в столицата на Османската империя и подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие с Русия.

В 1829 г. по време на войната с наближаването на руските войски българите в Странджанско-Сакарският край и Сливенско възстават и отхвърлят турската власт в Източна Тракия. Дружините им участват заедно с руснаците в щурма на редутите при овладяването на Созопол. Руският гарнизон на Созопол раздава нови пушки, изпратени от Одеса на въстаналите българи[4].

Одрински договор[редактиране | edit source]

Войната завършва с Одринския мирен договор, подписан на 14 септември 1829 г. Войната е успешна за Русия и тя получава териториални придобивки в делтата на Дунав и в Кавказ (Ахалцихе, черноморското крайбрежие от устието на Кубан до пристанището Свети Николай, северно от Батум).

В същото време според тогавашни дипломати руските претенции към османците са скромни, като руското правителство смята, че е в негов интерес да запази османското присъствие на Балканите.[5]

След сключването на договора, капитан Георги Мамарчев оглавява опита за вдигне въстание в Сливенска, Котелска и Търновска област. Но тогава руското командване му противодейства. Мамарчев е арестуван, за да не предизвика международни усложнения. По този повод се приписват на генерал Дибич известните думи: „Важно дело, бедни българи! Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия… Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия. Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!…“

Веднага след сключването на договора руснаците разформироват и обезоръжават българските доброволци в своята армия, които са обвинявани в неподчинение, кражби и дезертьорство. На руските военни и цивилни на Балканите е наредено да избягват всякакви контакти с местното население, които са смятани за „източник на сериозни затруднение в политическо отношение“. Окуражени от руската политика, турците започват погроми над християните на много места в източна Тракия.[6]

Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат започналата нова изселническа вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. Същевременно между българите в региона, които искат да се изселят, и тези, които предпочитат да останат, възниква остър конфликт, който на места преминава в жестоки убийства и саморазправи.[7]

След повторното преминаване на генерал Дибич,наречен след подписването на Адрианополския договор- Забалкански,десетки села в Североизточна българия тръгват след войската и заселват Буджашките степи и района около Одеса.Те и досега носят българските си имена/Камчик,Кулевча,....../ и от около 30 години поддържат приятелски връзки със селищата,откъдето са емигрирали предците им.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Дойнов 2005, с. 84-87.
  2. Дойнов 2005, с. 87-92.
  3. Дойнов 2005, с. 86.
  4. "Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар", стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987
  5. Дойнов 2005, с. 92.
  6. Дойнов 2005, с. 92-93.
  7. Дойнов 2005, с. 94-97.
Цитирани източници
  • Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751-1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Flag of Russia.svg Руско-турски войни Flag of the Ottoman Empire.svg
17 векРуско-турска война (1676-1681)Руско-турска война (1686-1700)
18 векРуско-турска война (1710-1713)Руско-турска война (1735-1739)Руско-турска война (1768-1774)Руско-турска война (1787-1792)
19 векРуско-турска война (1806-1812)Руско-турска война (1828-1829)Кримска война (1853-1856)Руско-турска война (1877-1878)
20 векПърва световна война (1914-1917)