Самарянски бунтове и въстания

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
виж също Юдейско-римски войни
Самарянски бунтове и въстания
Конфликт: Юдейско-римски войни
Dioecesis Orientis 400 AD.png
Римските провинции в Леванта около 400 година ((en))
Период 484-572
Място Галилея, Самария и Палестина
Резултат потушаване на бунтовете и въстанията с възвръщане на контрола за империята върху тези земи
Територия Галилея, Самария и Палестина
Воюващи страни
Flag of the Greek Orthodox Church.svg
Източна Римска империя
самаряни и евреи
Командири
Прокопий, Зенон, Анастасий I, Юстиниан Велики Баба Раба, Юста, Юлиан Цабар
Жертви и загуби
неизвестни 100-120 хил.[1]

Самарянските бунтове или Самарянските въстания са поредица от бунтове и въстания през 5-ти и 6-ти век в Палестина срещу властта на Византия над Светите земи. Тези размирици са белязани от много насилие и от двете страни, и от бруталното им потъпкване от византийците и техните съюзници - Гасанидите, в следствие на което е силно намалено самарянското население на империята.

Последните две са мащабни въстания като пряка последица от ликвидирането на юдействащото в Южна Арабия Химяритско царство начело с Юсуф Зу Нувас.

Предистория[редактиране | edit source]

Самаряните търпят тежки последствия по време на първото и второто еврейско въстание в Светите земи срещу Римската империя в периода 66-136 г.

След първия период на юдейско-римските войни, местната еврейска общност от доминираща почти изчезва в Юдея и по южния бряг на Източното Средиземноморие, оставайки в мнозинство единствено в северните райони на Галилея и по Голанските възвишения. Самаряните и християните запълват този вакуум в централните региони на Южен Левант, докато набатейците и хасанидските араби обитават периферията на Светите земи.

Този период се счита за златен век за самарянската общност. Храмът на Геризим е възстановен след въстанието на Симон Бар Кохба, около 135 г. С оттеглянето на римските легиони, Самария се радва на ограничена автономия и донякъде независимост през 3-ти и 4-ти век. Баба Раба, лидерът на самаряните, администрира самарянските територии в юрисдикционни области, налагайки за местни властели самаряни от аристократични фамилии. Той също така осъществява серия административно-религиозни реформи и въвежда религиозните институции в местното самоуправление.

Този период на самарянска полунезависимост е кратък, тъй като византийските войски се връщат в Самария, и Баба Раба е отведен в принудително заточение в Константинопол, където и умира в затвора след няколко години по-късно - в 362 г.

Първи самарянски бунт[редактиране | edit source]

Първият самарянски бунт избухва при управлението на император Зенон, след като напрежението между християнската общност и самаряните в Неапол Сирийски (Сихем) нараства драматично. Според самарянски източници, източният римски император Зенон (474-491), който е наричан и подигравателно ​"Втори цар на Едом", преследва самаряните без милост. Императорът отива на посещение в Неапол Сирийски (Сихем) и на събрание на старейшините ги моли да се обърнат в християнството, и след отказа им следва бунт с много убити и обръщане на синагоги в църкви. Също така Зенон изгражда на хълма Геризим, където самаряните се кланят на Бога си, няколко сгради, сред които и гробница на наскоро починалия си син, на която слага кръст, така че самаряните като се кланят на Бога си да се просват в предната част на зеноновата гробница.

През 484 г. се подига самарянски бунт, след който следва клане в катедралата на Неапол Сирийски, избиване на местните християни и изгаряне на тленните останки на светци - мощи, изтръгвайки ги от ръцете на епископа, който бяга в Константинопол, искайки гарнизон за да предотвратява по-нататъшни самарянски нападения и подобни религиозни стълкновения.

Самаряните се надигат на въстание под предводителството на Юстин избран за Израилски цар в Кесария, където живее голяма самарянска общност. Няколко християни са убити, а църквата на Св. Себастиан е разрушена. Цар Юста (Quod scripsi, scripsi) отпразнува победата с игри в цирка. Според Йоан Малала, дуксът на Палестина, ведно с пристигналите му в помощ подкрепления, побеждава самозвания юдейски цар и го убива, изпращайки главата му на Зенон. [2] Според Прокопий Кесарийски, Зенон лично се отправя начело на войските в потушаване на поредния юдейски бунт срещу римската власт.[3]

След потушаване на въстанието, византийският император Зенон издига църква, посветена на Дева Мария на хълма Геризим. Той също така забранява на самаряните да се молят на хълма и да извършват своите религиозни церемонии, като и за назидание секвестира синагогата им там, обръщайки я в християнски храм. Тези действия настройват още повече самаряните срещу християните. [4]

Някои съвременни историци смятат, че бунтът е бил не през 484, а през 489 г. Зенон възстановява църквата на Св. Прокопий в Неапол Сирийски (Сихем) и на самаряните е бил забранен достъпа до хълма Геризим, на чийто връх е построена сигнална кула за издаване на предупреждения в случай на граждански размирици. [5]

Втори самарянски бунт[редактиране | edit source]

Вторият самарянски бунт избухва през 495 г. по време на управлението на император Анастасий I, с реокупирането на хълма Геризим, който впоследствие е наново възвърнат за визинтийците от имперския управител на Едеса - Прокопий. [5]

Първо самарянско въстание[редактиране | edit source]

Първото самарянско въстание избухва под предводителството на харизматичната личност на Юлиан Цабар, месианска фигура, в опит за създаване на независима държава през 529 г. Това е най-кървавото надигане. Император Юстиниан Велики се обръща за помощ към Гасанидите, арабски християни. След потушаването на бунта самарянската вяра е поставена извън закона като секта или ерес в/от християнска Византия.

Второ самарянско въстание[редактиране | edit source]

Второто самарянско въстание избухва в 555 г. (или 556 г.) и продължава до 572 г. В това последно надигане няма разделение на евреи и самаряни, които се борят под обща кауза, слагайки началото на бунта си в Кесария, в началото на месец юли. Като за начало избиват местните християни в града и нападат и разграбват църквите. Бунтът изглежда се разпространява до Витлеем, където е била изгорена Църквата "Рождество Христово". Източниците твърдят, че 100 000 или 120 000 самаряни са били избити в резултат на подавяне на въстанието. Много от тях са били измъчвани, а други са прогонени в изгнание. Въпреки това се приема, че бунтът се е ограничил до и в областта на Кесария.

Последствия[редактиране | edit source]

В резултат от самарянските бунтове и въстания, юдейската самарянска вяра е поставена извън закона и от население от почти един милион, самарянската общност почти изчезва или се стопява за да се преобрази в друга. Положението на самаряните допълнително се влошава след провала на последвалите еврейски бунтове срещу Фока и Ираклий и клането на еврейското население в 629 г., след което окончателно Светите земи до кръстоносните походи излизат извън юрисдикцията на римската власт.

Пристигането на арабските мюсюлмански армии няколко години по-късно по време на арабско-ислямските завоевания не довежда до поставянето под "закрила" на самаряните съгласно исляма, както това се случва с християните и евреите, понеже век самарянската общност изчезва или се стопява окончателно, за да оцелее от нея до 21 век един остатък в рамките на под 100 души.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Alan David Crown, The Samaritans, Mohr Siebeck, 1989, ISBN 3161452372, pp. 75-76.
  2. Malalas, 15.
  3. Procopius, Buildings, 5.7.
  4. Neapolis – (Nablus). // Studium Biblicum Franciscanum – Jerusalem, 19 December 2000. Посетен на 2008-04-19.
  5. а б Alan David Crown, The Samaritans, Mohr Siebeck, 1989, ISBN 3161452372, pp. 72-73.

Вижте също[редактиране | edit source]

Времеви показател на Самарянските бунтове и въстания в историята на юдаизма